Определение № 20 от 03.01.2024 г. на ВКС по д. № 2384/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Агенция за социално подпомагане – София срещу въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик/ОС/ по гр.д. №476/22 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение са обезсилени първоначалното и допълнителното първоинстанционни решения на Районен съд Велинград /РС/, постановени по предявените от А. А. срещу касатора искове по чл.71, ал.1,т.1 и 2 ЗЗДискр. и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1и 3 ГПК. Намира, че правният въпрос: Актуални ли са постановките на т.4 от ТР №1/17.07.2001 г. при действието на ГПК, в сила от 1.03.2008 г. във всички хипотези на нередовност на исковата молба? – е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за приложимата в случая хипотеза – неподписана от ищеца искова молба. Намира също, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото се решава противоречиво от съдилищата. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е обезсилил първоначалното първоинстанционно решение №80/ 18.04.22 г., с което са отхвърлени исковете на А. А. срещу касатора по чл.71, ал.1,т.1 и 2 от ЗЗДискр., за установяване на извършена спрямо него дискриминация от служители на ДСП Велинград при участието му в подбор на 13.09.21 г. за две свободни длъжности „социален работник“ в ДСП Велинград, по признаците пол, увреждане, образование, както и тормоз и преследване, и за осъждане на ответника да преустанови нарушението. Обезсилил е и решението на първоинстанционния съд №130/1.06.22 г. по същото дело, постановено по молба за допълване на първоначалното решение. Делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане. За да обезсили първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че исковата молба, с която е сезиран първонистанционният съд, не е подписана от ищеца нито със саморъчен/ личен/ подпис, нито с КЕП. Първоначалната искова молба №1962/19.10.21 г. е ксерокопие на документ, наречен от ищеца „Искова молба/ допълнение“. Липсва оригинал на исковата молба, а представеното копие не носи личен подпис. Исковата молба е оставена без движение с указания за отстраняване на нередовности, сред които не е липсата на подпис. На 1.11.21 г. в деловодството на съда е депозирана нова „Искова молба/ допълнение“, която също е неподписана и РС е дал указание на ищеца да я подпише. Това указание не е изпълнено от ищеца, а всички останали негови процесуални действия до завършване на производството пред РС са заявявани и извършвани по електронен път, без да са подписани с КЕП, съгл. чл.102 е и чл.102ж, ал.2 ГПК. РС е постановил както първоначалното, така и допълнителното решение, предмет на обжалване пред въззивния съд, въз основа на нередовна искова молба и ненадлежно извършени процесуални действия от страна на ищеца. Според въззивния съд дори и исковата молба да бъде оставена без движение във въззивното производство, пороците на постановените съдебни актове не могат да бъдат санирани, тъй като всички процесуални действия на ищеца пред РС са невалидни поради липса на подпис. Това налага обезсилване на постановените от РС първоначално и допълнително решение и връщане на делото на този съд за отстраняване констатираните нередовности на исковата молба и постановяване на валидно решение. От данните по делото е видно, че производството пред РС е образувано по искова молба от 19.10.21 г. и уточнителни молби от 4.11.21 г. и от 7.12.21 г. – видно от разпореждане на РС №1204/17.12.21 г. по гр.д. №1018/21 г. / л.28/, всички неподписани саморъчно или с КЕП от ищеца. Проведени са обаче две открити заседание с личното явяване на ищеца – на 17.03.22 г. и на 7.04.22 г., в които страните са изразили становище по доклада на първоинстанционния съд, ищецът е уточнил исковата си молба, събирани са искани от страните доказателства и е даден ход по същество на производството, след което е постановено обжалваното пред въззивния съд първоинстанционно решение №80 от 18.04.22 г. По молба на ищеца от 26.04.22 г., също неподписана саморъчно или с КЕП, е постановено в закрито заседание допълнително решение №130/1.06.22 г. на РС, което също е обжалвано с въззивна жалба. При тези данни по делото ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставения правен въпрос, поради твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с ТР №1/9.12.2013 г. ОСГТК,т.5. Поради изложеното ВКС на РБ, трето гр. отделение