Определение № 107 от 13.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5141/2023 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Г. С. Д. от [населено място], приподписана от адв. В. Ж. от САК, срещу въззивното решение от 28.06.2023 год. по гр. д. № 11432/2021 год. на Софийски градски съд в частта, с която след частичната отмяна на първоинстанционното решение от 15.02.2021 год. по гр. д. № 4409/2020 год. на Софийския районен съд в осъдителната му част за сумата над 4 900 лв. до 15 000 лв. искът на касатора за неимуществени вреди срещу ответника О. А. С. е отхвърлен за тази разлика, както и в потвърдителната му част за разликата до пълния предявен размер на иска за обезщетение за неимуществени вреди 19 197.20 лв. и за имуществени до пълния предявен размер от 802.80 лв. над уважената част от 275 лв., както и в частта за разноските. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна и в частта й срещу въззивното решение относно обезщетението за неимуществените вреди е допустима. В останалата й част – срещу въззивното решение с предмет обезщетението за имуществени вреди, същата е недопустима, тъй като е насочена срещу решение, което не подлежи на касационно обжалване поради цената на иска под 5 000 лв. /чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК/. В тази част жалбата следва да се остави без разглеждане. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение по съображения за наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Позовава се на противоречието му с ТР № 1/2021 год. на ОСГТК на ВКС, ТР № 57/84 год. ОСНК и решение № 25 по гр. д. № 211/2009 год. на ІІ т. о. на ВКС по въпросите относно съпричиняването на вредоносния резултат и размера на обезщетението, както и на очевидната му неправилност като основания за допускане на касационното обжалване. Релевира тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът иска отмяна на въззивното решение в обжалваните части и вместо това исковете бъдат уважени от настоящата инстанция въз основа на събраните доказателства, като претендира присъждане на направените разноски за всички инстанции. Ответникът О. А. С., чрез адв. Г. В., оспорва поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, поради липса на относими правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и поради липса на конкретни твърдения за противоречие със сочената съдебна практика, както и за значението им за точното прилагане на закона. Излага и съображения за неоснователност на подадената касационна жалба, с искане за присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното: Въззивният съд приел, че по делото не било спорно, а и от събраните доказателства се установява, че ответникът О. С. е признат за виновен с влязла в сила присъда за престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК за това, че на 2.07.2016 год. около 14.00 ч. в къща, находяща се на посочения адрес в гр. София се заканил с убийство на Г. Д., както и му нанесъл удари с юмруци и ритници в областта на тялото и главата и крещял „Ще ви избия като пилци, ей” и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, както и за престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 НК за това, че на същата дата и място, като нанесъл удари с юмруци и ритници в областта на тялото и главата на Г. Д. му причинил средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на зъбния корен на първи горен десен зъб, което се приравнява на избиване на зъб, без който се затруднява дъвченето и говоренето. Въззивният съд приел за правилно позоваването на първоинстанционния съд на чл. 300 ГПК относно задължителната сила на влязлата в сила присъда на наказателния съд за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици по въпросите извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като приел, че са установени част от предпоставките на чл. 45 ЗЗД – ответникът е извършил при условията на съвкупност посочените деяния, същите са противоправни и са извършени виновно от него при пряк умисъл, за което е осъден с влязлата в сила присъда. Относно търпените от ищеца болки и страдания, въззивният съд се е позовал на събраните в настоящето производство свидетелски показания, като е посочил кои от тях кредитира и кои частично. Така, относно показанията на свидетеля Е. С. въззивният съд отчел обстоятелството, че спрямо него ответникът О. С., негов брат, е осъден със същата влязла в сила присъда за извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК, вр. с чл. 303, ал. 2 НПК и в наказателното производство срещу О. С. този свидетел е бил частен обвинител. Въззивният съд е взел предвид продължителността на лечението на ищеца в „Пирогов” по повод на установената в наказателното производство средна телесна повреда и установените от свидетеля В. Г. травми по тялото – синини по ръка, крак. Въззивният съд приел, че дори да се приеме наличие на загрозяване на ищеца поради избиването на преден зъб, то същото не подлежи на обезщетяване поради липсата на данни по делото ищецът да е контактувал с други лица извън обитателите на къщата и брат му, който живее в гр. Ловеч, тъй като е установено от представените решения на ТЕЛК, че не работи. А от представените във въззивното производство писмени доказателства се установява, че тези последици са преодолени с поставянето на имплант на мястото на избития зъб, вследствие на което ищецът може да се храни нормално. Изложени са съображения и относно неоснователността на доводите на ищеца по поставянето на импланта като лечебна процедура, разходи, време и търсене на помощ от други хора с оглед здравословното му състояние. Същите са недоказани поради отказа да се допусне съдебно-медицинска експертиза, а удостоверените с представеното решение на ТЕЛК налични заболявания на ищеца, датиращи от преди инцидента, не следва да се обезщетяват в това производство. А от показанията на свидетеля Е. С. е видно, че ищецът не е бил толкова безпомощен вследствие на тези заболявания, тъй като се е озовал на виковете му за помощ. Въззивният съд не е разгледал късно наведените доводи за предизвикан у ищеца инсулт вследствие на стреса от побоя, търпян дискомфорт, страх и унижение. Приел е, че доколкото възбуждането на основателен страх за осъществяване заканата за убийство е елемент от състава на престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. с ал. 1 НК, това обстоятелство е установено с влязлата в сила присъда, с която ответникът е осъден по този текст на НК. От показанията на свидетелката П. се установява, че след инцидента ищецът не е проявявал чувство на страх при влизане и излизане от къщата в присъствие на други хора, напротив демонстрирал спокойствие и увереност. А освен това е променил настоящия си адрес в гр. Ловеч, поради което и възможността да бъде отново нападнат от страна на ответника, като основание за страха, е сведена до минимум. Съобразявайки горните обстоятелства, въззивният съд определил като справедливо обезщетение за неимуществените вреди от деянията на ответника, установени с влязлата в сила присъда, сумата от 7 000 лв. Позовавайки се на т. 7 от ППВС № 17/63 год., ТР № 1/2021 год. на ОСГТК на ВКС и чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът приел, че е налице основание за намаляване на това обезщетение за вреди от непозволеното увреждане поради допринасянето им и вследствие поведение на самия пострадал. Въз основа на събраните гласни доказателства въззивният съд приел, че е налице съпричиняване от страна на ищеца във вредоносния резултат, изразяващо се в неговото отношение към имота, в който живее и към обитателите на къщата, с които не е в роднински отношения, и които са собственици на имота. Репликата на ищеца по повод плащане на използван от него и Е. С. материал на ответника О. С. в контекста на цялостното му отношение и съществуващи конфликти с последния, послужила като начало на инцидента, както е установила свидетелката П.. Това негово поведение /в т. ч. и в годините, в които живее в тази къща в едно домакинство с Е. С./ е създало реална възможност за настъпване на вредите, както и е превърнал създадената от деликвента реална опасност в действителност / ТР № 1/2021 год. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/2014 год. ОСГК на ВКС/. Същото е основание да не се възлага отговорност за целия вредоносен резултат на деликвента, а само за част от него и не поражда за съда право на свободна преценка дали да намали или не обезщетението, както е разяснено в ТР № 1/2021 год. на ОСГТК на ВКС. Съпричиняването е определено от въззивния съд в размер на 30 % и същото е приспаднато от определения справедлив размер на обезщетението. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа на първо място въз основа на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които не са налице. Както е посочено в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване се допуска при наличието на произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Това означава, че то не може да се допусне въз основа на доводи за нарушение на материалния закон, респ. допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане при допуснато касационно обжалване. Тези доводи не представляват предмет на настоящето производство по селектиране на касационните жалби, в което съдът се произнася по наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване, каквото в случая не е налице. Изводът на въззивния съд относно наличието на съпричиняване от страна на касатора, ищец във вредоносния резултат е обоснован въз основа анализа и преценката на събраните по делото доказателства, като проверката за правилността или неправилността на този извод не може да се осъществи в настоящето производство. Изложените съображения на касатора относно липсата на съпричиняване от негова страна представляват оплакване срещу извода на въззивния съд, което не е предмет на разглеждане на този етап. Освен това липсва поставен правен въпрос, но дори и да се приеме най-общо за такъв този за наличието на съпричиняването, предпоставките за него в контекста на приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, то произнасянето на съда не противоречи на сочената от касатора съдебна практика. Напротив, въззивният съд е обосновал извода си с разясненията в ТР № 1/2021 год. на ОСГТК на ВКС, като е приел поведението на ищеца именно като от такова естество, че без него не би се стигнало до увреждането, обосновавайки извода с анализ на събраните доказателства относно този факт. Оплакване срещу размера на обезщетението представляват и развитите съображения на касатора за несъобразяване, неотчитане на всички неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, настъпили след предяваване на иска. Горните съображения, в т. ч. и относно приложението на чл. 300 ГПК, както и относно размера на обезщетението, не обосновават наличие на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, не са налице и специфичните изисквания за произнасяне по тях в противоречие с практиката на ВКС, напротив цитираната такава е съобразена от въззивния съд, което изключва допускане на касационно обжалване на релевираните от касатора основания. Не са налице и останалите основания за служебно допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, нищожно, нито да е очевидно неправилно, което съставът обосновава с липсата на констатация при прочита на съдебния акт за такива тежки пороци на решението. Разноски в полза на ответника по жалбата не се присъждат, тъй като липсват доказателства такива да са направени /представеният текст на договор преди пълномощното на адв. Г. В. не представлява доказателство за платено възнаграждение поради липсата на подписи на страните по него, което кореспондира и с изявлението в писмения отговор, че такова доказателство ще се представи в съдебно заседание/. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.