Определение № 371 от 25.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1391/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№560/12.02.2020г., подадена от К. А. Ш. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.С. Б., срещу решение №5027, постановено на 20.11.2019г. от Окръжен съд - Благоевград по в.гр.д.№502/2019г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е допуснато извършването на съдебна делба между И. Б. Ш., С. Б. Ш. и К. А. Ш. на първи жилищен етаж, представляващ самостоятелен обект, състоящ се от четири стаи, кухня, клозет, баня и салонче /съгласно договор за доброволна делба, заверен с регистрационен №.... на 12.07.1973г. от Благоевградски народен съдия, вписан в том... като акт №... на 17.07.1973г./, с площ от 120 кв.м., находящ се в масивна двуетажна жилищна сграда, ведно с 1/2 от зимничните помещения, представляващи три зимнични помещения откъм вътрешната страна на парцела /сградата/, ведно с 1/2 идеална част от таванското помещение, построени в двуетажна жилищна сграда, находяща се в УПИ ..., отреден за имот с пл.№... в кв...., съгласно ЗРП на [населено място], одобрен със заповед №607/08.05.1991г., с площ на УПИ по скица от 583кв.м., при квоти: за И. Б. Ш. – 1/4 идеална част, за С. Б. Ш. – 1/4 идеална част и за К. А. Ш. – 2/4 идеални части. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касатора в обжалваното въззивно решение в противоречие с посочената практика на ВКС са разрешени следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили правните изводи на съда по конкретното дело: 1.Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по съществото на спора в рамките на въззивното сезиране, да се произнесе по спорния предмет, след като обсъди всички доводи и възражения на страните, относими към спорното право, и прецени всички относими, допустими и необходими доказателства / противоречие с решение №173/03.01.2016г. по т.д.№1689/2015г. на Второ ТО на ВКС; решение №15/30.01.2015г. по гр.д.№4604/2014г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №69/09.07.2015г. по гр.д.№1582/2014г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №20/23.07.2018г. по гр.д.№1377/2017г. на Второ ГО на ВКС/. Според касатора в обжалваното решение липсва произнасяне по наведените в исковата молба твърдения, че той е установил фактическа власт върху целия първи етаж още приживе на общия наследодател А. Ш. и е налице извършено приживе на общия наследодател предаване на владението. Поддържа също така, че изцяло са игронирани показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели, касаещи извършената от него смяна на бравата на жилището и отказа да предостави ключ на сестра си; че считано от смъртта на наследодателя А. Ш. през 2006г. ѝ е отказал достъп до имота и сменил всички ключалки без да ѝ предостави ключ; не е взел предвид, че извършените от него подобрения в имота са значителни, били са известни и са станали достояние на сънаследника Л. М.; не е придал съответната доказателствена стойност на представеното по делото удостоверение за търпимост и е игнорирал гласните доказателства, установяващи фактическо преустройство на зимничните помещения в жилище; не се е произнесъл и по едно от основните твърдения на насрещната страна, а именно дали между наследниците на А. Ш. са водени преговори за делба и какво е значението на това за спорните факти. 2.Представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила необсъждането на всички свидетелски показания, неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване от въззивния съд; може ли същото да доведе до неправилни изводи и неправилно приложение на материалния закон / противоречие с решение №266/29.06.2011г. по гр.д.№1058/2010г. на Първо ГО на ВКС/. Поддържа, че съдът не е направил съвкупна преценка на събраните по делото гласни доказателства, а е обсъдил само част от показанията на свидетелите, а друга част е интерпретирал по абсолютно погрешен начин, придавайки им съдържание и значение, различно от заявеното от свидетелите. 3.Следва ли при преценка на свидетелските показания въззивният съд да вземе предвид наличието на противоречие в показанията на свидетелите, да прецени тяхната евентуална заинтересованост, както и да вземе предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, обстоятелствата при тяхното възпроизвеждане, както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си / противоречие с решение №79/12.07.2017г. по гр.д.№3244/2016г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №297/22.12.2014г. по гр.д.№4004/2014г. на Първо ГО на ВКС; решение №65/16.07.2010г. по гр.д.№4216/2008г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №141/11.10.2019г. по гр.д.№3719/2018г. на Първо ГО на ВКС; решение №79/12.07.2017г. по гр.д.№3244/2016г. на Четвърто ГО на ВКС/. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид, че разпитаните пред въззивния съд свидетели повече от 10 години не са влизали в партерната част на етажа, поради което няма как да са запознати с това дали е извършено преустройство и били ли са ползвани като жилище, което пък е заявила пред съда разпитаната като свидетел Л. М.. Счита, че за достоверността на показанията на свидетелите съдът е следвало да вземе предвид, че показанията на разпитаните във въззивното производство свидетели са дадени след като по делото пред първата инстанция вече са били допуснати и събрани гласни доказателства за установяване на същите обстоятелства. 4.Длъжен ли е съдът да зачете придадената от закона /чл.179, ал.1 ГПК/ материална доказателствена сила на неоспорен от страните официален документ – удостоверение за търпимост изх.№58/13.09.2019г., издадено от гл.архитект на [община], издадено от дължностно лице в кръга на служебните му задължения / противоречие с решение №76/10.07.2012г. по т.д.№490/2011г. на Първо ТО на ВКС/; 5.Може ли само въз основа на част от събраните по делото доказателства да се приеме за оборена доказателствената сила на съставен по реда на чл.587 ГПК нотариален акт относно констатациите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост без да се извърши преценка дали същата се опровергава от доказателствата в тяхната съвкупност и без да се обсъди тази част от тях, която я подкрепя / противоречие с решение №127/20.12.2019г. по гр.д.№495/2019г. на Второ ГО на ВКС/; 6.От значение ли е основанието, на което един от сънаследниците е започнал да упражнява фактическа власт върху сънаследствения имот и следва ли при извършването на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, съдът да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението / противоречие с решение №32/08.02.2016г. по гр.д.№4591/2015г. на първо ГО на ВКС; решение №3/16.01.2016г. по гр.д.№3973/2015г. на Първо ГО на ВКС; решение №75/03.07.2019г. по гр.д.№2871/2018г. на Второ ГО на ВКС; решение №20/23.07.2018г. по гр.д.№1377/2017г. на Второ ГО на ВКС/; 7.Действа ли презумпцията на чл.69 ЗС между наследници, когато владението на единия от сънаследниците, който се позовава на придобивна давност за целия наследствен имот, е установено чрез предаването му от предишния собственик или владелец / противоречие с решение №75/03.07.2019г. по гр.д.№2871/2018г. на Второ ГО на ВКС; ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС; решение №3/25.01.2016г. по гр.д.№3973/2015г. на Първо ГО на ВКС; решение №20/23.07.2018г. по гр.д.№1377/2017г. на Второ ГО на ВКС; решение №127/20.12.2019г. по гр.д.№495/2019г. на Второ ГО на ВКС/; 8.Недопускането до имота и смяната на ключалката представляват ли действия, с които се отричат правата на останалите сънаследници и се обективира промяна в намерението на сънаследника да установи владение върху техните идеални части / противоречие с решение №635/25.10.2010г. по гр.д.№1405/2009г. на Първо ГО на ВКС; ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС; решение №4/20.02.2013г. по гр.д.№418/2012г. на Второ ГО на ВКС; решение №276/2.11.2014г. по гр.д.№3036/2014г. на Първо ГО на ВКС; решение №84/10.02.2010г. по гр.д.№1509/2009г. на Четвърто ГО на ВКС/; 9.Извършването на значителни подобрения от единия от сънаследниците в съсобствения имот, които са били известни и станали достояние на другия сънаследник, сочат ли, че той е променил държането на частта на другия съсобственик във владение за себе си, както и е демонстрирал по отношение на него намерението, с което владее имота – а именно като свой / противоречие с решение №8/23.01.2012г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№138/2011г.; решение №74/24.06.2015г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№6277/2014г./; 10.Какво е доказателственото значение и последиците от издадено удостоверение за търпимост на преустроен обект при доказване на промяната в статута на обекта и придобиването на собствеността / противоречие с решение №1259/11.12.2008г. по гр.д.№5035/2007г. на Първо ГО на ВКС/. В писмен отговор в срока по чл.286, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба И. Б. Ш. и С. Б. Ш. чрез процесуалния си представител адв.А. Б., изразяват становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: И. Б. Ш. и С. Б. Ш. са предявили срещу К. А. Ш. иск за делба на процесния недвижим имот, с твърдението, че са придобили правото на собственост по договор за дарение /н.а.№..., том ..., рег.№..., дело №... от 2016г./ от Л. А. М., както и че притежават втория етаж от сградата, както и 1/2 ид.част от дворното място, от зимничните и тавански помещения по договори за дарение /н.а.№.., том ..., рег.№.., дело №... от 2009г./, сключени с Н. С. Ш., Б. И. Ш. и М. И. М.. Посочват, че праводателите им са придобили собствеността върху имотите по наследствено правоприемство от наследодателите И. Д. Ш. /чиито наследници са Н. С. Ш., Б. И. Ш. и М. И. Ш./ и А. К. Ш. /чиито наследници са Л. А. М. и К. А. Ш./. В писмен отговор в срока по чл.131 ГПК К. А. Ш. е оспорил така предявения иск за делба, като е поддържал, че е придобил обекта, предмет на делбеното производство, по давност, с твърдението, че наследодателят А. Ш. решил първият жилищен етаж от сградата да остане за него и след смъртта му през 2006г. съделителят останал да живее в имота, като го приемал за свой, плащал данъците, извършил основен ремонт, някои преустройства и подобрения. В отговора се съдържа и твърдение, че процесният обект след смъртта на А. Ш. през 2006г. е преминал по силата на наследствено правоприемство към К. Ш. и сестра му Л. Ш., но Л. Ш. била в изключително лоши отношения с наследодателя, откакто се омъжила през 1999г. не е живяла в имота, наследодателят не е поддържал никакви отношения с нея и поради влошените им отношения бил решил неговият имот да остане за К. Ш.. Именно поради тази воля на наследодателя след смъртта му имотът да остане за К. Ш., последният останал да живее там и от 02.05.2006г. го владее явно, необезпокоявано и непрекъснато, демонстрирайки намерение за своене както по отношение на сестра си, така и по отношение на всички останали лица. При условията на евентуалност, ако първият жилищен етаж бъде допуснат до делба, съделителят К. А. Ш. е направил искане до делба да бъде допуснато още едно самостоятелно жилище, а именно жилище, представляващо самостоятелен обект, състоящ се от две стаи, баня и тоалетна, складово помещение и коридор, находящо се в приземния етаж на сградата, представляващо преустроената 1/2 ид.част от зимничните помещения в сградата, с реално ползване на три зимнични помещения откъм вътрешната страна на имота, поставени в дял на наследодателя А. Ш. със сключения през 1973г. договор за доброволна делба. Поддържа, че тези три зимнични помещения са преустроени, като предназначението им е променено в жилище, за което е издадено и удостоверение за търпимост. В становище от 02.10.2017г. съделителите И. Б. Ш. и С. Б. Ш. са оспорили правоизключващото възражение за придобивна давност, с твърдението, че спрямо сънаследника Л. А. М., а впоследствие и на тях като нейни правоприемници, не е демонстрирано завладяване на правата им, че след смъртта на наследодателя А. Ш. е подадена данъчна декларация от двамата наследници /Л. Ш. и К. Ш./, че К. Ш. през 2007г. е подписал декларация, наред със сестра си Л. Ш. и останалите собственици на УПИ, че не възразява срещу притежаваните права в съсобствеността, както и че между него и сестра му Л. Ш. в продължение на години са течали преговори за доброволна делба на съсобствените имоти. Не се противопоставят на искането да се включи в делбената маса и приземния етаж на сградата. В изготвения от първоинстанционния съд проект за доклад /определение №6561/03.08.2017г. по гр.д.№899/2017г. по описа на Районен съд – Благоевград/, обявен за окончателен с протоколно определение от 16.10.2017г., тези твърдения са посочени като очертаващи спорния предмет. С определение от 16.10.2017г. в делбената маса по реда на чл.341, ал.2 ГПК е включен и обектът, който според съделителя К. Ш. представлява самостоятелно жилище в приземния етаж на сградата. От фактическа страна по делото по категоричен начин и безспорно е установено, че през 1969г. И. Д. Ш. и А. К. Ш. са придобили правото на собственост върху недвижим имот, представляващ УПИ .., пл.№... в кв.... по ЗРП на [населено място] /н.а.№..., том .., дело №.../, като с договор за доброволна делба с рег.№..../12.07.1973г., вписан в том .. като акт №... на 17.07.1973г. са извършили доброволна делба на имота и построените в него сгради, въз основа на която А. К. Ш. е придобил в собственост 1/2 ид. част от дворното място, както и целия първи етаж от построената в него двуетажна жилищна сграда, ведно с 1/2 ид.част от зимничните помещения / която 1/2 представлява три зимнични помещения от към вътрешната страна на парцела /жилищната сграда/ и помещението, намиращо се под стълбището в зимницата/ и тавански помещения, а И. Д. Ш. е придобил в собственост останалата 1/2 ид. част от дворното място, както и целия втори етаж от двуетажната жилищна сграда, ведно с 1/2 ид.част от зимничните помещения / която 1/2 представлява три зимнични помещения откъм външната страна на жилищната сграда /откъм улицата/ и тавански помещения. А. К. Ш. е починал на 01.05.2006г и като наследници по закон е оставил син К. А. Ш. и дъщеря Л. А. М.. И. Д. Ш. е починал на 12.06.2006г. и като наследници по закон е оставил преживяла съпруга Н. С. Ш., син Б. И. Ш. и дъщеря М. И. М.. На 15.12.2009г. /н.а.№..., том ..., рег.№..., дело №.../ Н. С. Ш., Б. И. Ш. и М. И. М. са дарили на И. Б. Ш. и С. Б. Ш. собствената си придобита по наследство 1/2 ид.част от УПИ ..., както и втория етаж от двуетажната жилищна сграда, ведно с 1/2 ид.част от зимничните и тавански помещения. При така очертания с исковата молба, отговора и становището от 02.10.2017г. предмет на спора и при липса на спор по отношение правата на наследодателите И. Ш. и А. Ш., първоинстанционният съд се е произнесъл по правоизключващото възражение за придобивна давност, приемайки като начален момент, от който К. Ш. твърди, че е установил самостоятелна фактическа власт върху процесния обект, датата, на която е починал А. Ш., а именно 01.05.2006г. В постановеното на 06.07.2018г. по гр.д.№385/2018г. въззивно решение Окръжен съд – Благоевград е приел, че още приживе А. Ш. е предал владението на първия жилищен етаж на сина си К. Ш., като последният е демонстрирал явно спрямо Л. Ш. намерението си да владее имота от 01.05.2006г. /от откриване на наследството, оставено от А. Ш./. Друг начален момент на владението, различен от 01.05.2006г. в това решение не е посочен, въпреки че е прието предаване на владението още приживе на наследодателя. Това въззивно решение е отменено по реда на чл.293 ГПК с решение №87/27.06.2019г., постановено от тричленен състав на Второ ГО на ВКС по гр.д.№4808/2018г., като е прието, че е налице допуснато от първоинстанционния съд нарушение във връзка с доклада по делото /липса на разпределение на доказателствената тежест според твърдените от страните факти и непълнота при разпределяне на доказателствената тежест във връзка с твърдените от съделителите И. Ш. и С. Ш. факти в становището от 02.10.2017г., и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане, за да бъдат дадени указания на страните как се разпределя доказателствената тежест за установяване и опровергаване на твърдените от страните правно релевантни факти и възможност да бъдат ангажирани доказателства. При новото разглеждане на делото Благоевградският окръжен съд е дал на съделителите съответните указания, допуснал е до разпит поисканите с оглед на това свидетели, разпитал ги е, дал е ход по съществото на спора и е постановил обжалваното решение. Посочено е, че спорно между страните е единствено обстоятелството дали съделителят К. Ш. е станал собственик посредством наследство и давностно владение на целия първи етаж с прилежащите към него помещения и части от етажната собственост, респ. дали към датата на сключване на договора за дарение /н.а.№..., том .., рег.№... по дело №.../2016г./ Л. М. е имала качеството съсобственик на този имот и е могла да прехвърли чрез дарение идеалните си части. Посочено е, че в хода на проведеното пред районния съд съдебно следствие са разпитани трима свидетели – Л. А. М. /праводател на съделителите И. Ш. и С. Ш./, Т. Г. Г. и К. С. Б., като казаното от тези свидетели е възпроизведено в решението на въззивния съд. Посочено е също така, че в хода на съдебното следствие, в изпълнение на указанията на ВКС са разпитани свидетелите С. В. Я. /втора братовчедка на К. Ш. и трета братовчедка на И. Ш. и С. Ш./ и Г. А. М. /братовчедка на съпруга на Л. М./ и техните показания също са възпроизведени в решението на въззивния съд, при което е посочена и родствената връзка на свидетелите със страните. След като е възпроизвел казаното от свидетелите, въззивният съд е посочил, че показанията на петимата свидетели са логични, последователни, без вътрешни противоречия и без съществено противоречия помежду си, поради което ги кредитира като достоверни. Като единствено по-съществено разминаване е посочен въпросът дали мазетата, принадлежащи към първия жилищен етаж, са преустроени и представляват самостоятелен обект на собственост – взето е предвид, че според свидетелите Т. Г. и К. Б. трите мазета са преустроени в самостоятелно жилище, а свидетелите С. Я. и Г. М. са заявили, че когато последно са влизали във въпросните мазета, същите не били пригодени като помещения за живеене. Въз основа на показанията на свидетелите въззивният съд е приел, че именно К. Ш. е лицето, което живее и ползва делбения имот от смъртта на общия наследодател /01.05.2006г./ и до настоящия момент, но липсват доказателства, от които да се направи извод, че той е обърнал държането върху идеалните части на сестра си във владение. Взето е предвид, че никой от свидетелите не сочи да е присъствал в момент, когато К. Ш. не е допуснал Л. М. до наследствения имот, твърдейки, че същият е само негов и отричайки категорично правата ѝ. Посочено е, че според свидетелите сестрата не е посещавала брат си и последния не е искал тя да влиза в къщата, но причината за това не са имуществените им отношения, а влошените лични такива от 1999г., породени от избора ѝ на съпруг, с който избор К. Ш. и А. Ш. не са се съгласявали. Посочено е, че по този начин Л. М. е оставала с впечатление, че не ѝ се осигурява достъп до етажа не защото брат ѝ се счита за изключителен негов собственик, а защото брат ѝ не желае да я вижда и отбягва контактите с нея по вече изложените причини. Така изложените от въззивния съд съображения досежно началния момент, след настъпването на който следва да се извършва преценка за основателността на направеното от К. Ш. възражение за придобивна давност /02.06.2006г./ съответства на съдържащите се в отговора на исковата молба твърдения на този съделител, а именно, че процесният обект е придобит от К. Ш. и сестра му Л. М. по наследство след смъртта на техния наследодател А. Ш., след което съделителят К. Ш. е установил самостоятелна фактическа власт, както и че волята на наследодателя е била този имот да остане за К. Ш.. Доколкото твърдения за предаване на владението върху обекта приживе от наследодателя в отговора на исковата молба не се съдържат, не може да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по първия, поставен от него въпрос, както и по въпрос 6 и въпрос 7 – този въпрос не е включен по предвидения в ГПК ред в предмета на делото. Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели в съответствие с установените в практиката на ВКС изисквания, включително по посочените от касатора решения на тричленни състави на ВКС, като е възпроизвел казаното от свидетелите, посочил е въпросите, по които е установил наличие на противоречие в показанията, обсъдил е казаното от свидетелите в тази насока и е изложил съображенията си кои релевантни за спора факти и обстоятелства е приел за установени, а кои – не. Макар да не е изложил подробни съображения за казаното от всеки свидетел досежно всеки един от релевантните за спора факти, въззивният съд е изложил своите съображения по всички спорни въпроси, посочил е родствените връзки на свидетелите със страните, отчел е обстоятелството, че разпитаната като свидетел Л. М. е сестра на съделителя К. Ш. и праводател на останалите двама съделители, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по втория и третия въпрос. Допълнително въззивният съд е изложил и съображения, че дори да се установяваше от показанията на свидетелите наличие на противопоставяне от страна на брата срещу сестрата, посредством което той е манифестирал пред нея намерение да владее целия първи етаж като своя собственост, то по никакъв начин не се доказва кога точно във времето се е случило това. С оглед на това е прието, че не е установено изработването на 10-годишен период по чл.79 ЗС, който времеви период е необходим, за да се придобие една недвижима вещ на първичното /оригинерно/ правно основание придобивна давност. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват на установените в практиката на ВКС изисквания за необходимостта противопоставянето на намерението за своене в отношенията между съсобственици да е категорично установено, включително като момент във времето, доколкото именно от този момент може да се приеме за установено самостоятелното владение върху идеалните части на съсобственика. В този смисъл практиката на ВКС е категорична и непротиворечива, вкл. и сочените от касатора решения на тричленни състави на ВКС. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по шестия и седмия, поставени от касатора въпроси. Още повече, както вече беше отбелязано, в подадения от К. Ш. отговор на исковата молба не се поддържа предаване на владението от наследодателя приживе, а само се твърди, че наследодателят е искал имота да остане за сина му след неговата смърт, което твърдение е съвършено различно и има различни правни последици. Безспорно в практиката си ВКС приема, че наличието на предварителна уговорка с наследодателя за предаване на владението и обстоятелството, дали наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, следва да бъде взето предвид от съда, но подобна хипотеза в случая не е налице. Разглежданата в настоящия случай хипотеза е съвършено различна от хипотезата, при която след смъртта на общия наследодател владението е било предадено на един от наследниците от всички останали /решение №127/20.12.2019г., постановено по гр.д.№495/2019г. на Второ ГО на ВКС/, както и от хипотезата, при която наследодателят приживе е предал владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон /решение №32/08.02.2016г., постановено по гр.д.№4591/2015г. на Първо ГО на ВКС/. Въззивният съд е изложил също така съображения, че обстоятелството, че К. Ш. е извършвал ремонтни дейности, за които съсобственичката Л. М. е разбрала, не е достатъчно основание, което да превърне държането му във владение, тъй като само по себе си извършването на ремонт от един от съсобствениците, целящ подобряване условията за живеене в имота, не следва да се приеме като манифестиране на намерение за лично ползване на цялата вещ и отблъсване владението на другото лице, имащо права върху нея. Посочено е, че по друг начин щяха да стоят нещата, ако съсобственикът Л. М. изрично се бе противопоставила на ремонтните дейности, но въпреки това брат ѝ бе продължил и довършил същите, но такива данни по делото липсват. Отчетено е и обстоятелството, че съделителят К. Ш. е сменил ключалката на имота, но е прието, че това действие е свързано с нежеланието му да контактува със сестра си с оглед влошените отношения помежду им, а и не е установено кога точно е станало това. С оглед последния извод /за липса на доказателства за момента, в който ключалката е била сменена и липсата на доказателства, че това е станало именно с цел отблъскване владението на съсобственика и промяна на намерението, с което се държат неговите идеални части/ следва да се приеме, че изложените от въззивния съд съображения съответстват на трайно възприетото в практиката на ВКС становище, че отблъскването на владението на съсобственика и промяната в намерението за своене следва да бъдат манифестирани по категоричен и нетърпящ друго тълкуване начин /в този смисъл и решение №3, постановено на 25.01.2016г. по гр.д.№3973/2015г. на Първо ГО на ВКС/. Тази теза се основава на обстоятелството, че намерението представлява субективния елемент на давностното владение, т.е. субективно отношение към обекта, което трябва да намери външно проявление чрез конкретни, обективно видими действия. Действията по смяна на брава и ключалка, както и по извършване на ремонти, както е приел и въззивният съд, могат да бъдат извършени с цел подобряване условията на живот в имота, както и с цел неговата защита, т.е. и по съображения различни от намерението вещта да се свои. Действително тези действия биха могли да се определят и като демонстрация на промяна в намерението, с което се осъществява фактическата власт върху вещта, но настоящият случай разкрива една особеност, която въззивният съд е взел предвид при извършването на своята преценка, а именно, че личните отношения между наследниците на А. Ш. са били влошени още преди откриване на наследството и именно поради тази причина Л. Ш. не е била допускана до имота. Хипотезата е съвършено различна от разгледаната в решение №276/20.11.2014г., постановено по гр.д.№3036/2014г. на Първо ГО на ВКС, както и в решение №84/10.02.2010г., постановено по гр.д.№1509/2009г. на Четвърто ГО на ВКС, поради което изразеното в тези решения становище не обосновава поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси 8 и 9. Съвършено различна хипотеза е разгледана от ВКС и в решение №8/23.01.2012г., постановено по гр.д.№138/2011г. на Първо ГО – значителни подобрения в имота са били извършени от лицето, в чийто дял имотът е поставен по спогодба, която впоследствие е прогласена за нищожна, но която е възприета от съда като основание за установяване на самостоятелна фактическа власт върху имота. Въз основа на представените по делото нотариални покани въззивният съд е приел, че едва през 2016г. К. Ш. е изразил воля, че счита делбената вещ за своя лична собственост, като липсват доказателства подобно волеизявление да е било правено пред Л. М. на по-ранен етап. Прието е за установено, че К. Ш. е плащал данъци за процесния имот, но изрично е посочено, че от представените доказателства /приходни квитанции/ не става ясно дали платеният данък е за целия първи жилищен етаж или за идеална част от него. Допълнително са изложени и съображения, че заплащането на данък дори за целия обект не е достатъчно да се приеме, че съсобственикът е владял чуждите идеални части като свои и е манифестирал пред другия съсобственик това си намерение. По отношение на мазетата на приземния етаж, прилежащи към първия жилищен етаж, въззивният съд е приел, че не е установено да са обособени в самостоятелен обект на право на собственост. Посочено е, че свидетелите Т. Г. и К. Б. казват, че знаят за подобно преустройство, но не заявяват пред съда да са влизали във въпросните помещения и лично да са се убедили в това, докато свидетелите С. Я. и Г. М. отбелязват, че когато са слизали в мазето на къщата, зимничните помещения не са били преустроени като самостоятелен обект. Изложени са съображения, че представеното удостоверение за търпимост също не доказва наличието на подобен самостоятелен обект, макар в съдържанието му да е отбелязано, че три зимнични помещения, находящи се в сградата, в която е разположен и процесният първи жилищен етаж, преди 1999г. са преустроени в самостоятелно жилище. Взето е предвид, че удостоверението за търпимост е издадено не въз основа на строителна документация, а единствено въз основа на подадена нотариално заверена декларация с рег.№....../20.07.2017г. и приложен нотариален акт №..., том ..., дело №... от 05.12.2016г., като в нотариалния акт зимничните помещения не са отбелязани като самостоятелен обект на правото на собственост. С оглед на това въззивният съд е приел, че не се установява по безспорен начин, че въпросните мазета /зимнични помещения/ представляват самостоятелен обект на право на собственост и биха могли да бъдат отделен обект от делбената маса. Взето е предвид също така, че таванското помещение на сградата има характера на обща част, поради което е прието, че зимничните помещения по своето предназначение и естество представляват вещ-принадлежност. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, според която имотите се допускат до делба според състоянието им към момента на приключване на устните състезания в първата фаза на производството /решение №246/25.10.2012г. по гр.д.№289/2012г., ІІ ГО на ВКС/. Доказателствата, че определена част от недвижим имот е обособена като самостоятелен обект, следва да бъдат категорични, като обикновено това обстоятелство се установява с експертиза. Подобна експертиза обаче по настоящето дело не е изслушана, а останалите доказателства, както е посочено в обжалваното решение, не сочат категорично на подобен извод. И само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че ако във втората фаза на делбеното производство бъде установено, че обектът в приземния етаж е самостоятелен, това обстоятелство следва да бъде взето предвид при извършването на делбата. Действително в практиката си ВКС приема, че удостоверението за търпимост касае статута на обекта и с оглед изискването на устройствените закони и строителните правила и норми дава възможност за последващо придобиване на собствеността, тъй като придава на обекта характера на самостоятелна вещ / решение №399/10.05.2010г. по гр.д.№1013/2009г. на І ГО на ВКС; решение №532/06.07.2010г. по гр.д.№1459/2009г. на І ГО на ВКС/. За да бъде допуснат обекта до делба обаче е необходимо точното му описание и установяване от какви помещения се състои, както и какво е предназначението на всяко от тези помещения, което следва да бъде установено с експертиза. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение