Определение № 60445 от 27.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1961/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Ф. Ю. Р., Г. С. С., Г. С. С., Д. С. С., действаща със съгласие на майка си Ф. Ю. Р., С. Р. М., Н. Б. М. чрез адвокат Я. С., обжалват решение № 1512 от 09.7.2020 г. по в.гр.д. 5880/19 г. по описа на Апелативен съд – София, ГК, 4 състав,, в частите, в които съдът е потвърдил решението № 6672/27.9.2019 г. по гр.д. 5226/18 г. по описа на СГС, ГК, 1, 18 състав за отхвърляне на исковете им срещу ЗК „Лев инс“ АД за разликата над уважената част от 50 000 лв до по 100 000 лв, за всеки Ф. Ю. Р., Г. С. С., Г. С. С. и Д. С. С., действаща със съгласието на майка си Ф. Ю. Р., а за С. Р. М. и Н. Б. М. - за разликата от по 60 000 лв до 120 000 лв за всеки, както и в частта за присъдените разноски.

Излагат съображения за нарушение на материалния закон, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр.1 от ГПК. Конкретно нарушение на нормата на чл. 52 от ЗЗД. Считат, че неправилно е определено обезщетението, защото неправилно са преценени всички критерии за определяне на справедлив размер. Освен това считат, че неправилно е приложена и нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, относно определения размер на съпричиняване.

Излагат съображения за необоснованост на съдебното решение, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Твърдят неправилно възприемане на установените факти. Молят да се отмени решението в обжалваните части.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК сочат следните правни въпроси:

1. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, длъжен ли е съдът да извърши преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното приложение на чл. 52 от ЗЗД – вид характер, интезитет и продължителност на увреждането? Обосновава наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, конкретно противоречие на ППВС 4/68 г, решение № 121 от 15.11.2017 г. по гр.д. 5321/16 г, 3 ГО, решение № 28 от 6.2.2018 г. по гр.д. 1639/17 г. 4 ГО, на ВКС, решение № 276 от 6.11.2017 г. по гр.д. 106/17 г. на 4 ГО на ВКС, решение № 156 от 5.1.2018 г. по гр.д. 5302/16 г. на 3 ГО на ВКС и решение № 113 от 17.9.2018. по гр.д. 1603/17 г. 4 ГО на ВКС

2. Съставлява ли нарушение на чл. 52 от ЗЗД позоваването в съдебното решение, че обезщетението се определя по справедливост, без да са посочени обстоятелствата и критериите, въз основа на които се определя същото? Счита, че по този въпрос е налице произнасяне в противоречие с решение № 253 от 7.3.2018 г. по гр.д. 4430/16 г. 4 ГО на ВКС, с което обосновава наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

3. Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона? Счита, че е налице противоречие с решение № 470/16.1.2012 г. по гр.д. 1318/2010 г. на 4 ГО на ВКС, решение № 127/96.201 1г. по гр.д.761/10 г. – допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

4. Длъжен ли е съдът да отчете не само физическите, но и психическите травми на увреден от ПТП, а в мотивите си да посочи конкретните установени обстоятелства, засегнали неговата лична неприкосновеност и тяхното значение за определяне размера на обезщетението? Счита, че е налице противоречие с разясненията в решение № 13 от 19.4.2017 г. по т.д. 50 074/16 г., 1 ГО на ВКС, с което обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

5. Следва ли съдът при определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в ППВС 4/68 г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразно с инфлацията, обезщетяването на лева и нарастването на цените? С този въпрос обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

6. Какъв е критерият, респ. кои са предпоставките за намаляване на претендираното с пряк иск срещу застрахователя обезщетение за вреди, при наличие на принос на пострадалия към увредата?

7. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, длъжен ли е съдът да съобрази психическите и емоционални травми, които се проявяват и ще се проявяват в бъдеще при ищец, който е малолетен/непълнолетен, когато е настъпила смъртта на негов родител при ПТП?

По въпроси 6 и 7 обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Счита, че по въпрос 6 не били ясни критериите по чл. 52 от ЗЗД, когато имало съпричиняване, принос на пострадалия, при липса на мотиви, конкретизиращи начина и критериите за същото в постановеното решение. А по седми въпрос счита, че обезвредата следвало да се материализира в паричен еквивалент за всички причинени при ПТП вреди, вкл. тези, които обичайно настъпват при предвиждане изграждане на трайната и силна емоционална връзка между деца и родител, респ. емоционално осакатяване при липсата им, преценка на тежестта на същите и тяхната продължителност във времето през целия живот на децата. Като не бил оценил тези критерии, решаващият съд бил постановил неправилно решение.

Отговорите на 6 и 7 въпроси били от значение за точното прилагане на материалния закон и за развитието на правото, тъй като касаели въвеждане на правна ясно па по въпроси, по които ВКС, не бил се произнасял.

Ответникът ЗК „Лев инс“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че не може да се сподели тезата на касаторите. Същата била вътрешно противоречива. Счита, че няма основания за допускане касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от обжалваното решение е изпратен на касаторите на 16.07.2020 г. Касационната жалба е подадена на 17.08.2020 г. по пощата. Срокът, предвиден в чл. 283 от ГПК, е едномесечен и изтича на 16.8.2020 г., неделя, почивен ден. Следователно с подаване по пощата в първия работен ден на 17.8.2020 г., на касационната жалба, на основание чл. 62, ал. 1, изр. 1 от ГПК, следва да се счита, че срокът е спазен. Не са налице ограничения по отношение допустимостта на частната жалба.

За да потвърди изцяло решението на първоинстанционния съд, с което исковете на Ф. Ю. Р., Г. С. С., Г. С. С., Д. С. С. за разликата над присъдените 50 000 лв до 150 000 лв и на Н. Б. М. и С. Р. М. за разликата над по 60 000 лв до 120 000 лв, въззивният съд е приел, че в осъдителната част решението на първоинстанционния съд е влязло в законна сила. Така приема, че на 31.5.2016 г. е станало пътно-транспортно произшествие, от което е настъпила смъртта на съпруга, баща и сина на ищците по делото. Приел е, че има сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“, по силата, на който ЗК „Лев инс“ АД, при настъпване на застрахователното събитие, дължи да обезщети претърпените неимуществени вреди. Прието е, че застрахователят е отговорен за действията на деликвента, причинил смъртта на С. С. Р.. Противоправните действия се изразявали в нарушение на нормите на чл. 21, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, при управление на лек автомобил от деликвента и осъществяване състава на чл. 343 а, ал.1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК. Причиняването на смъртта на посоченото лице от извършеното противоправно деяние е възприето от влязлата в сила присъда на наказателния съд, задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието, на основание чл. 300 от ГПК. Предвид установените факти е приел, че на всеки от ищците се дължи обезщетение. За да определи размера на обезщетението е възприел, както влязлата в сила присъда, описваща поведението на водача на автомобила и нарушенията на правните норми, извършени от него, така и показанията на свидетеля-водач на автомобила, обсъдени по реда на чл. 172 от ГПК, който свидетелства, че имало дървета, чул звук и тогава спрял и видял, че е ударил човек, който не е бил със светлоотразителна жилетка. Прието е за установено, че пострадалият не е носел светлоотразителна жилетка, управлявал е велосипед без светлоотразителни знаци и светлини на велосипеда, и пресичал пътното платно с велосипед на неопределено за целта място. Прието е, че в тъмната част на деня около 21,17 ч на 31.5.2016 г. лек автомобил „Фолксваген Пасат“ се движел по бул. Беломорски в [населено място] в посока към автогарата и 30 м преди входа на магазин „В.“ в своята лента на движение ударил велосипедист С. С. Р., който пресичал платното за движение на автомобила, косо, в посока от ляво надясно под ъгъл около 26 градуса, спрямо напречната ос на автомобила. Съдът е приел, че причина за настъпване на произшествието е несъобразената скорост на водача на автомобила 63,23 км/ч при опасна зона за спиране 49,17 м, а от друга страна, употребата на алкохол от водача на велосипеда с концентрация на алкохол 2,78 на хиляда, пресичане на пътното платно, когато не е безопасно. Прието е, че ударът е бил непредотвратим, като велосипедистът е могъл да бъде възприет в зоната на осветеност на фаровете около средата на осветеност пред левия фар, ударът е бил предотвратим само при управление на автомобила със скорост 37,94 км/ч. Ако велосипедът е бил оборудван с фар, излъчващ бяла светлина, за водача щяло да има индикация за наличие на опасност на пътя, още преди велосипедът да навлезе в осветената му зона – на разстояние от около 100 м. Велосипедистът от своя страна е можел да възприеме приближаващия се автомобил по фаровете от голямо разстояние, без да може да определи скоростта му и отстоянието от него и да не предприема пресичане на пътното платно.

Въззивният съд с оглед възприетите показания на свидетелите е приел, че цялото семейство на пострадалия е живеело заедно, съпруга и три деца. Били в много добри, прекрасни отношения, грижели се един за друг. Пострадалият работел и издържал семейството си, а съпругата му страдала от епилепсия и не работела, получавала пенсия. Родителите живеели на друго място, но всеки ден гостували на сина си и семейството му. Пострадалият и бащата работели във фирма за почистване заедно. Цялото семейство, тежко преживели смъртта на пострадалия.

При така възприетите факти, въззивният съд е приел, че следва да определи обезщетение за неимуществени вреди, като вземе предвид възрастта на пострадалия, а именно в разцвета на силите му 35 години, степента на преживените негативни емоции, трайната дълбока скръб, която ще продължат да изпитват и в бъдеще, като обезщетението никога няма да възстанови вредите им. Действителното фактическо съдържание на отношенията между пострадалия и търсещите обезщетение за неимуществени вреди и близките отношения между фамилията, общия живот и работа на починалия син и бащата. Връзката между родителите и семейството на починалия. Въззивният съд е приел е, че децата са на 17 г., 15 г.и 11 г към момента на смъртта на баща им. Отчел е разбирането за справедливост на етапа на развитие на обществото, негативната внезапна и ненавременна загуба, икономическите условия, като ориентир, за които са нивата на застрахователни лимити. Прието е, че размерът на обезщетенията следва да е по 100 000 лв за децата и съпругата и по 120 000 лв за родителите.

По отношение на възражението за съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че е налице съпричиняване, което не следва да е определено в минимален процент, а следва да се намалят обезщетенията с 50 %. Конкретно въззивният съд е приел, че причина за пътно-транспортното произшествие е несъобразената с пътните условия скорост на автомобила. Но е отчел, липсата на светлоотразителни знаци и светлина на велосипеда, което не е дало възможност на водача на автомобила да възприеме велосипедиста. Възможността велосипедистът да възприеме автомобила, макар и да не може да установи скоростта му. Съвкупно преценени всички условия, включително и това, че велосипедистът е бил вследствие употреба на алкохол с изключително висока концентрация от 2,78 промила.

Допускането на касационно обжалване, се извършва служебно, само ако са налице условията на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. При извършената служебна проверка, не се установи наличие на сочените основания. Извън тези основания, касаторът следва да обоснове правен въпрос, включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд по начин, че да е обусловил изхода на спора. А също така по отношение посочените правни въпроси да обоснове допълнително основание, предвидено в чл. 280, ал.1, т. 1-3 от ГПК.

Така формулираните въпроси от 1, 2, 4 и 5 засягат правния въпрос относно критериите за определяне на обезщетение, на основание чл. 52 от ЗЗД. Тези въпроси са включени в предмета на делото, доколкото отговорността на застрахователя, която се реализира със заявените искове, е функционална на отговорността на деликвента. При определяне на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, въззивният съд, съобразно посочения предмет на делото, е определил конкретен размер на обезщетението, разрешавайки посочения правен въпрос и обуславяйки изхода на спора. Но разрешението не е в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, и трайна практика на ВКС. Изцяло в съответствие с тълкуването, извършено в т. II от ППВС 4/68 г., въззивният съд е определил размера на следващите се обезщетения, изхождайки от конкретните обстоятелства, установени по делото, направил е съвкупна преценка на същите. Отчел е начинът на настъпване на смъртта на пострадалия, конкретната пътна обстановка, неизбежността на удара и неспазването на конкретните правила от водача на автомобила, както и конкретните обстоятелства около произшествието. Също така младата възраст и социалното положение на пострадалия. Обстоятелството, че пострадалият е бил централна фигура в отношенията с всички членове на голямото семейство, включващо съпруга, деца, родители. Всички са общували задружно, радвали са се на живота и тази радост е била прекъсната несвоевременно. Отчетено е понятието справедливост на дадения етап на развитие на обществото и конкретното икономическо проявление, което може да бъде сравнено с нивата на лимитите на гражданска отговорност, определени в закона. Въззивният съд не е определил произволно обезщетението, а конкретно с оглед установените факти и съобразно критериите, указани в посоченото Постановление на Пленума на Върховния съд. С оглед даденото разрешение на въззивния съд по посочените въпроси, настоящият съдебен състав намира, че липсва отклонение от задължителната практика на Върховния съд и трайната практика на ВКС и не е налице допълнително основание за допускане касационно обжалване. Посочените решения от касатора, обосноваващи наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, не са налице. Преди всичко въззивният съд е съобразил критериите, посочени в ППВС 4/68 г. На второ място не се е отклонил от разрешенията, дадени в практиката на ВКС, израз на която са цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 решения. Във всяко от посочените от касатора решения, съдът е изхождал от конкретните проявени факти на увреждането и конкретните настъпили неимуществени вреди. Част от съдебните решения са свързани с неимуществени вреди, които не са настъпили от смърт на родител, съпруг и син. Но с оглед посоченото разяснение по приложението на чл. 52 от ЗЗД, в ППВС 4/68 г., въззивният съд е разрешил правния въпрос именно съобразно конкретно проявените обстоятелства в конкретния случай.

Липсва общо позоваване и определяне на обезщетението, както инвокират касаторите. Въззивният съд е изхождал от конкретните обстоятелства – момент на настъпване на смъртта, начин на настъпване, възрастта на починалия, общественото му положение, действителното съдържание на отношенията между пострадалия и лицата, претендиращи обезщетение, като са установени и действителните настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в претърпените от тях страдания. Конкретно е съобразена и практиката, че понятието справедливост, изисква съобразяване на конкретните икономически условия в страната, към момента на настъпване на увреждането, израз на която са застрахователните лимити. Въззивният съд, определяйки конкретните размери на обезщетенията не се е отклонил от посочената от касатора и служебно известна на настоящия съдебен състав съдебна практика на ВКС, изразена в: решение № 1 от 26.03.2012 г., по т.д. № 299/2011 г. на 2 ТО., решение № 202 от 16.01.2013 г., по т.д. № 705/2011 г. на 2 ТО.; № 25 от 17.03.2010 г., по т.д. № 211/2009 г. на 2 ТО, № 749/2008 г., по т.д. № 387/2008 г. на 2 ТО на ВКС, решение 93/23.06.2011 г. на ВКС по т.д. № 43/2010 г. на 2 ТО на ВКС, решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І ТО на ВКС, решение № 114/03.11.2014 г., по т. д. № 1053/2012 г. на ІІ т.о.; № 88/17.06.2014 г., по т. д. № 2974/2013 г. на ІІ т.о.; № 101/3.07.2014 г., по т. д. № 4391/2013 г. на ІІ т.о., № 158/17.10.2014 г., по т.д. № 3594/2013 г., г.о. на І т.о., № 4/03.08.2015 г., по т.д. № 40/2014 г. на ІІ т.о.; № 83 от 06.07.2009 г., по т.д. № 795/2008 г. на ІІ т.о.; № 749 от 05.12.2008 г., по т.д. № 387/2008 г. на ІІ т.о., решение № 172 от 11.01.2017 г. по т.д. 2140/15 г., ВКС, 2 ТО.

По отношение на третия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че така формулираният правен въпрос е разрешен от въззивния съд, доколкото въззивният съд на основание чл. 269 от ГПК дължи да формира свое вътрешно убеждение по правнорелевантните факти и въз основа на събраните по делото доказателства, като обсъди всички доводи и възражения на страните. Въззивният съд разрешава материалноправния спор между страните и излага свои собствени изводи относно това какви факти установява, съобразявайки доводите във въззивната жалба и възраженията в отговора на въззивната жалба. Въззвният съд отговаря конкретно на доводите, мотивирайки акта. Непосредствена цел на въззивното производство е разрешаване на материалноправния спор, а не проверка на акта на първоинстанционния съд. Въззивният съд има правото и задължението да отговори на всички наведени с въззивната жалба оплаквания и доводи като в рамките на тях извърши цялостна преценка на доказателствата, в резултат на което да провери правилността на обжалвания съдебен акт като краен резултат на своята собствена решаваща дейност. Разрешението, което е дал въззивният съд на посочения правен въпрос е в съответствие със задължителното тълкуване, извършено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и многобройната практика, формирана по приложението на чл. 269 от ГПК, включително и на посочената от касатора. Поради това не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

ПО отношение на шести посочен въпрос. Същият е свързан с приложението на чл. 51, ал. 2 то ЗЗД. Въззивният съд е преценил настъпване на пътно-транспортното произшествие и обстоятелството, че водачът на автомобила е причинил пътно-транспортното произшествие, за което е признат за виновен с влязла в сила присъда. Но едновременно с това е отчел поведението на починалия като велосипедист, също участник в пътното движение, задължен да снабди велосипеда с фар, както и да носи светлоотразителна жилетка. С помощта на изслушаното заключение на вещото лице съдът е отчел, че при наличие на светлина от фара, водачът на автомобила би могъл да възприеме водача на велосипеда и да предприеме действия за избягване на удара. Също така, ако е носел светлоотразителна жилетка, би могъл водачът на автомобила да установи наличието на велосипедист. Не е отчетена тъмната част на денонощието. Като фактор, допрпинесъл за пътно-транспортното произшествие е отчетено алкохолното опиянение на велосипедиста, чиято смърт е настъпила. Всички тези обстоятелства, преценени в съвкупност, наред с поведението на водача на автомобила, е обосновало извод за съпричиняване в равен обем на произшествието, а това от своя страна извод за приложение на чл. 51, ал.2 от ГПК и намаляване на застрахователното обезщетение. Разрешението на така посочения от касаторите правен въпрос не е в отклонение от формираната задължителна практика, изразена в ППВС 17/63 г. Изследван е цялостно механизма на ПТП, конкретните действия и бездействия и на двамата участници, и така е достигнат извода за обема на съпричиняване за смъртта на наследователя на касаторите-ищци. Така мотивираното от въззивния съд решение не е в отклонение от трайната практика на ВКС, изразена в решение №45 от 15.04.2009 г. по т.д.№525/2008 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение №206 от 12.03.2010 г. по т.д.№35/2009 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение №58 от 29.04.2011 г. по т.д.№623/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО.

Въззивният съд, е приложил правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, така както е разяснено в трайната практика на ВКС, изхождайки от обстоятелството, че действията на пострадалия-велосипедист, са извършени в нарушение на нормите, изискващи велосипедистите да управляват велосипеди със светлоотразители и фарове, както и да носят светлоотразителни жилетки и че неизпълнението на тези задължения са способствали обективно за настъпване на пътно-транспортното произшествие, както и на обстоятелството, че велосипедистът-пострадал е могъл обективно да възприеме автомобила преди да предприеме пресичане на пътното платно на необозначено за целта място. Установена е пряката причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Установен е конкретният принос чрез обективираните действия и бездействия, в причинния комплекс на настъпване на увреждането.

По отношение на седмия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че както вече бе посочено, въззивният съд, установявайки фактите по делото, е преценил настъпилите психически и емоционални травми, както и перспективите след тяхното преживяване за всички ищци. Разрешението на посочения правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решението по спора, но не в отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС и трайната практика на ВКС.

Наличието на задължителната практика на ВС и ВКС, и трайна практика на ВКС изключва наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Още повече, че касаторите не са обосновали самостоятелно наличието на това основание, а именно преодоляване на създадена практика при неточно тълкуване на закона, която следва да бъде отстранена или създадена практика, при остарели обществени условия или правна уредба, които следва да бъдат осъвременени поради изменения в обществените условия или ако липсва, неясна или е противоречива правната уредба и следва да бъде създадена съдебна практика. В случая, касаторите не са изложили мотиви към соченото допълнително основание. Наличието на задължителна и трайна практика по приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, обуславя извод за отсъствие на допълнително соченото основание и по двата въпроса.

Касационните жалбоподатели са направили искане за присъждане на разноски. Но предвид изхода на делото, такива не им се дължат. Ответникът по касационна жалба не е направил искане за присъждане на разноски. Поради това разноски не следва да се присъждат.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на Р България