Определение № 696 от 08.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 308/2010 г.

Производството е по чл.274, ал.2, във р. с ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по частната жалба на „ Х.”ООД, [населено място] против определението на Софийски градски съд от 26.01.2010 год., по ч. гр.д.№ 11788/2009 год., с което е оставена без разглеждане частната жалба на настоящия частен жалбоподател срещу разпореждане на Софийски градски съд от 23.04.2009 год., по ч.гр.д.№ 16840/2009 год. за издаване срещу последния на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за сумата 25 000 лв., в полза на „СИСТЕМ-КОНСУЛТ 2002”Е., [населено място]. С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за процесуална и материалноправна незаконосъобразност, поради което се иска отмяната му. Частният жалбоподател поддържа, че предмет на предприетото от него обжалване е издадената от СРС заповед за изпълнение и в частта относно възложените на страната разноски, поради което незаконосъобразно въззивната инстанция, позовавайки се на процесуалното правило на чл.413, ал.1 ГПК, е отрекла допустимостта на частната жалба. Ответната по частната жалба страна в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК не е взела становище. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира: Частната жалба е подадена в рамките на едноседмичния преклузивен срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу прекратителен съдебен акт на въззивния съд, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Обстоятелството, че предмет на предприетото обжалване е съдебен акт от категорията, посочени в чл.274, ал.1, т.1 ГПК, който е постановен за първи път от въззивния съд, обосновава правен извод, че в разглеждания случай процесуалното правило на чл.280, ал.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК е неприложимо. Затова и депозираното от частния жалбоподател изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не следва да бъде обсъждано в настоящето производство. За да постанови обжалваното определение въззивният съд, позовавайки се на процесуалното правило на чл.413, ал.1 ГПК е счел, че частният жалбоподател не разполага с процесуално потестативно правомощие на частна жалба, извън посочената част на обжалвания съдебен акт, която не е въведена като предмет на предприетото от него въззивно обжалване. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. Съгласно императивната норма на чл.413, ал.1 ГПК заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните, освен в частта за присъдените разноски. Видно от обстоятелствената част на частната жалба на „ Х.”ООД, [населено място] с вх. № 1026568/25.05.2009 год. и заявеното с нея искане, подадена срещу първоинстанционния съдебен акт на СРС, с който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, частният жалбоподател въобще не е визирал въпроса за присъдените от първоинстанционния съд деловодни разноски. Позовал се е единствено на наличие на висящо исково производство между същите страни, за същото вземане, но поради непредставяне на конкретни доказателства в тази насока СГС не е обсъждал изложения довод. Следователно, съобразявайки така въведения с частната жалба на настоящия частен жалбоподател предмет на обжалване, правилно въззивният съд е счел, че поради отсъствие на създаден от законодателя процесуален ред за инстанционен контрол над издадената срещу последния по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение въззивното производство е недопустимо и я е оставил без разглеждане. Обстоятелството, че в създадената от действащия ГПК процесуална уредба на заповедното производство не е предвиден инстанционен контрол над произнесения от първоинстанционния съд по реда на чл.410 ГПК позитивен съдебен акт, освен в изрично посочената част на същия - за дължимите разноски, обосновава правен извод, че в полза на длъжника, настоящ частен жалбоподател не е възникнало потестативно процесуално правомощие на частна жалба и като е съобразил горното излагайки аналогични правни съждения въззивният съд правилно е приложил процесуалния закон. Изложените в противна насока доводи на частния жалбоподател, вкл. относно включените с въведения от него предмет на обжалване деловодни разноски, са голословни и като лишени от основание в доказателствения материал по делото са неоснователни. Само за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че процесуалната недопустимост на частната жалба, с която въззивният съд е сезиран, въобще изключва наличие на процесуална възможност за въззивния съд да обсъжда въведените доводи, свързани с евентуалната основателност на самото заявление. Същевременно, доколкото доказателствената тежест за твърдяното обстоятелство е на страната, която черпи от същото благоприятни за себе си правни последици, то тази доказателствена тежест, предвид диспозитивното начало и принципът за равенството на страните в гражданското съдопроизводство, не се изчерпва само със съобщаване предмета на висящия правен спор и номера на делото, образувано въз основа на последния. Отделен остава въпросът, че именно поради въведеното от настоящия частен жалбоподател възражение по чл.414, ал.1 ГПК, основано на твърдението за недължимост на процесните суми, с последващо си определение от 24.09.2009 год., което не е предмет на настоящето производство, първоинстанционният съд е приложил и процесуалното правило на чл.415, ал.1 ГПК, водещо, при наличие на определените в закона предпоставки и до зачитане на влязлото в сила решение, постановеното в исковото производство, ако то касае същите страните и същото спорно вземане. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС