Определение № 802 от 20.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1647/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 321/27.01.2025 г., подадена от Г. И. Г., П. Д. Р., И. Г. Г., М. Г. Р., С. Г. Р., Д. Г. Н., Р. В. К., С.В. С. и В. Г. Д., чрез адвокат И. Г., както и по касационна жалба вх. № 345/28.01.2025 г., подадена от И. С. К., чрез адвокат М. А., срещу решение № 324 от 17.12.2024 г. по гр. д. № 432/2024 г. на Окръжен съд - Смолян, с което е отменено решение № 79 от 06.08.2024 г. по гр. д. № 293/2023 г. на Районен съд - Златоград, като вместо него въззивният съд е признал за установено по отношение на П. Д. Р., М. Г. Р., С. Г. Р., Г. И. Г., В. Г. Д., И. Г. Г., Д. Г. Н., Р. В. К., С. В. С. и И. С. К., че Р. Х. Й. е собственик на основание давностно владение от 1999 г. на ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], незастроен имот за жилищни нужди, с площ от 565 кв.м, при граници/съседи: имоти с идентификатори *, *, *, ***, представляващ имот пл. № *, парцел *, кв. 151 по ЗРП на [населено място].

Въззивният съд е съобразил, че ищцата Р. Й. твърди, че от 04.08.1999 г. упражнява владение върху процесния имот с намерение за своене, поради което го е придобила по давност. Същата излага, че владението й било предадено на 04.08.1999 г., на която дата, според представена по делото разписка, заплатила на П. Д. Р., М. Г. Й., В. Г. Г., като наследници, и в присъствието на свидетелката Г. Г., сумата от 4 000 000 лв. (стари) за покупко-продажба на недвижим имот на обект „Р.“. Сочи, че е отдавала имота под наем.

Окръжен съд – Смолян е обсъдил събраните по делото гласни доказателства:

Пред Районен съд – Златоград е разпитан като свидетел Б. К., който дава показания, че ищцата Р. закупила процесния имот. Свидетелят сочи, че имали споразумение с ищцата той да поддържа имота, защото тя живее в [населено място] река. Твърди, че само той ползвал имота; никога никой от ответниците не бил идвал да му каже да не го ползва; нямало спорове. К. твърди, че бил сложил ограда на имота от циментови колове и мрежа, която ограда премахнал, когато миналата година (2023 г.) получил обаждане, че има сделка за имота и трябва да го освободи. Свидетелят заявява, че преди години засаждал мястото с картофи и го поддържал, а след това слагал своя техника. До появата на обявата никой не спорил, че ползва имота. Сочи и че бащата на И. К. влизал в имота, но се допитвал до него - например дали може да остави дърва; свидетелят им разрешил да оставят керемиди и други материали в спорния имот, докато правели покрив, но питали него. При преразпита на свидетеля К. пред втората съдебна инстанция, същият дава показания, че неговата къща се намира в местността „Р.“, а процесният имот е на около 500 - 600 м от неговата къща. Обяснява, че има имот в „К. “, в [населено място] река, където живее ищцата Р. Й.; последната предложила на К. той да ползва нейното място в [населено място] (процесния имот), тъй като тя не можела да ходи често в [населено място], а тя да стопанисва имота на К. в [населено място] река. Свидетелят твърди, че тази уговорка била през 2002 г. - 2003 г., откогато той почнал да ползва имота. К. сочи, че преди това ищцата една или две години идвала на имота - почиствала тръни и други такива дейности. Заявява, че когато той взел мястото, имотът бил ливада и той го разорал (част от него), за да го ползва, като сеел картофи. Свидетелят заявява, че садил имота около 4 - 5 години, оградил имота с бетонни стълбове и мрежа, и бодлива тел; откъм улицата направил един портал, за да може да се влиза с товарна кола, защото имал „Ифа“ и малък камион. К. ползвал част от имота да държи там товарните коли; след като спрял да сади разораното място, го ползвал да държи там други техника - части, дърва. Свидетелят твърди, че от миналата година не ползва мястото, махнал оградата и техниката, когато след поставяне на табела за продажба на имота се обадил някой от собствениците да освободи имота. К. сочи, че и съседи ползвали имота, но се допитвали до него, като оставяли строителни материали и дърва; временно ползвали имота, докато приключат ремонта на покрива. Конкретно, свидетелят сочи, че С. К. ползвал имота да складира дървата за огрев, докато ги прибере, както и строителни материали, докато правел ремонт на къщата. Свидетелят сочи и за лице на име С., който временно държал колата си в процесния имот, докато я предаде за скрап. К. свидетелства, че Р. Й. му показала откъде докъде да ползва имота и тогава го заградил. Твърди, че заградил имота не веднага, а около 2006 - 2007 г.; когато правили ремонт на улицата, 4 - 5 кола от оградата паднали заедно с мрежата и той ги върнал на място, за да не пречат към улицата.

Въззивният съдебен състав е посочил, че показанията на свидетелката З. Ч. подкрепят показанията на Б. К.. Същата твърди, че от около 20 години вижда в имота Б.; той направил подпорна стена около 2 м и желязна ограда, за да вкарва товарната си кола; една година мястото било засято от Б. и жена му. Свидетелката Ч. твърди, че нямало спорове с комшии; тя знаела, че Б. е купил мястото; П. има някаква част от имота, което чувала от него, като никога не е влизал в спорния имот, включително и през последните 20 години. По отношение името на местността свидетелката сочи, че знае, че живее на „Р.“, в целия район давали парцели като „Р.“. Заявява, че питала съседи защо се продава това място, след като е продадено на Б.; освен Б. не знае друг да е ползвал имота; как се разбирали Б. и С. К. не знае, но виждала дърва на К. в имота.

Свидетелят С. Х. в показанията си твърди, че не бил виждал друг да ползва имота освен Б., който ползвал имота около 5 години „всякак“; преди това много хора слагали вещи на това място, но след като Б. започнал да го ползва, друг не го ползвал. Свидетелят сочи, че „чувал“, че някаква жена купила имота преди много години, но не я виждал да ползва имота; когато Б. започнал да ползва имота, тогава поставил ограда. Свидетелят сочи, че му е известно, че местата наоколо са били на бащата на П. Р., вероятно и спорното място.

Свидетелката Д. Т. твърди, че през годините назад Б. и С. ползвали по половина мястото; твърди, че над спорното място местността е „Ш.“, местността „Р.“ е на повече от 500 м от спорното място. Сочи, че има десетина години откакто имота го ползват заедно Б. и С. К.; имало колове, ограда, но не знае кой я направил; имотът бил ограден отпреди 3 - 4 години. Т. твърди, че не била чувала някой да е спорил с Б. за мястото, както и че не била забелязала П. да работи в имота; той си живеел в квартала, като не била чувала за спорове и скандали между П. и Б.. При разпита й пред втората съдебна инстанция, Т. допълва показанията си, като твърди, че Б. се настанил в имота около 2014 г. - 2015 г., както и че има наблюдения върху имота от 2007 г. - 2009 г. Заявява, че й е известно, че Б. и Р. Й. заменили имота - той да ползва процесния, а Р. да ползва негов имот в [населено място] река.

Свидетелят А. Я. в показанията си сочи, че процесният имот се намира в м. „Ш.“, като от него до местността „Р.“ има поне 300 - 400 м. Заявява, че не знае кой ползвал имота след 1999 г., има впечатления от имота от 2010 г., като не помни тогава Б. да е бил в него. Свидетелства, че С. К. слагал в имота дърва и видял Б. да оставя камиони. Сочи, че имало порта, която не видял да се заключва; знае, че имотът е на П. Ш., както и сочи, че П. не работел имота от 2010 г. Разпитан пред Окръжен съд – Смолян, свидетелят Я. е дал показания за други обстоятелства, а именно, че през 2012 г. И. К. правил свинарник над процесния имот и тогава Б. не бил в процесния имот, нямало ограда; Б. през 2014 г. - 2016 г. дошъл в процесния имот, като докарал стари камиони, които ремонтирал; през 2014 г. - 2015 г. направил оградата (изявление, направено след като пълномощникът на ответниците адв. И. Г. е задал въпроса дали оградата е направена след 2012 г.); Я. видял една година Б. да сади картофи в процесния имот, като това било през 2016 г. или 2017 г. На въпрос как е запомнил точно годината 2016 г., Я. отговаря, че постоянно се събирали там (с И. К.) и затова помни, както и че може да е и 2015 г. - не помни точно, но било някъде в този период.

Въззивният съд е приел, че от горните свидетелски показания се установява, че Р. Й. владее процесния имот от 1999 г., след заплащане на сумата от 4 000 000 лв. (стари), а от 2002 г. - 2003 г. - чрез свидетеля Б. К.. Съдът е посочил, че кредитира показанията на Б. К., като ги намира за обективни и последователни, както и кореспондиращи в по-голямата си част и с показанията, депозирани от свидетелите на ответниците по исковата молба. Визирал е, че всички свидетели сочат за ползването на имота от свидетеля Б. К., като разминаването е относно периода на това ползване, както и дали е било самостоятелно. Окръжен съд – Смолян е счел, че следва да даде вяра на показанията на К. относно началния момент на установеното от него ползване на процесния имот - 2002 - 2003 г., като в това отношение се е аргументирал, че чрез преразпита на този свидетел е придобил лични впечатления относно обективността и последователността на показанията му. Визирал е, че основание да се кредитират показанията на Б. К. дават и показанията на свидетелката З. Ч., за която не се установява да е заинтересована от изхода на делото. Същата сочи, че от около 20 години е виждала именно Б. К. в спорния имот. По повод показанията на свидетелката Ч. второстепенният съд е отбелязал, че тя сочи, че спорният имот се намира срещу нейната къща, като тя знае, че живее на „Р.“: „Цялото това нещо го знаем едно време, като даваха парцелите, „Р.“. Дори и да се приеме, че местността, в която се намира спорният имот, е известна с различни наименования: „Р.“, „Ш.“, следва да се има предвид соченото от свидетеля Б. К., че ищцата му показала процесния имот и неговите граници, както и следва да се има предвид заявеното и от свидетелите на ответниците, че П. Р. по никакъв начин не оспорвал спрямо ищцата, нито спрямо ползвателя Б. К., че процесният имот е имотът по разписката от 04.08.1999 г. При преценка достоверността на ищцовите свидетели въззивният съд е взел под внимание и соченото от свидетелите на ответната страна, че П. Р. (за когото става ясно, че е един от съсобствениците на процесния имот), живее в непосредствена близост до спорния имот, но след 1999 г. не е ползвал същия и най-вече не е оспорвал ползването му от Б. К., не се е противопоставял или пречил на това ползване. Показателно е също соченото от свидетелите на ответната страна, че било известно, че Б. К. ползва имота на Р. Й. в [населено място] (спорния), а Р. Й. ползва имот на Б. К. в [населено място] река (показанията на Т.). Въззивният съд е посочил, че при преценка достоверността на ищцовите свидетели съобразява и показанията на свидетеля С. К., който сочи, че когато разбрал от Б. К., че е „купил“ спорния имот, попитал Б. дали да си махне вещите от имота, Б. се съгласил да останат. Приел е, че тези показания са съществени с оглед показанията на другите свидетели на ответниците, че Б. К. и С. К. ползвали спорния имот съвместно и „наполовина“. От друга страна, съдът е визирал, че при преразпита на свидетеля А. Я. пред него, впечатление прави пространният разказ на свидетеля за изграждане на свинарник от И. К. в имот на П. Р., от когото поискал разрешение, след което свидетелят уточнява, че този свинарнак бил изграден над процесния имот. Приел е, че това обстоятелство, както и твърдението, че едва през 2014 г. - 2016 г. Б. К. оградил имота, което твърдение е направено след подвеждащ въпрос на адв. Г. дали оградата е била изградена след 2012 г., без конкретен отговор как свидетелят е запомнил кога е направена оградата, сериозно разколебават достоверността на показанията на Я., още повече че за тези обстоятелства свидетелят пред районния съд не е споменал.

Въззивният съд е изложил, че с нот. акт № 38/1997 г. за собственици по давностно владение на процесния имот са признати М. Г. Т., В. Г. Г., Л. Г. К., С. Н. Р., П. Д. Р., А. К. Р., С. Г. Р., Д. Г. Р. и М. Г. Р.. С нот. акт № 140/2018 г. за собственици по давностно владение на 21/24 ид.ч. от процесния имот са признати Х. В. Т., Г. И. Г., Г. И. Г., Р. В. К. и С. В. С. С нот. акт № 39/07.12.2023 г. Х. В. Т., Г. И. Г., Р. В. К., С. В. С., П. Д. Р., М. Г. Р., С. Г. Р., Д. Г. Н., И. Г. Г. и В. Г. Д. са продали на И. С. К. процесния имот.

Съдът е съобразил, че в отговора на исковата молба от ответниците Г. И. Г., П. Д. Р., И. Г. Г., М. Г. Р., С. Г. Р., Д. Г. Н., Р. В. К., С. В. С. и В. Г. Д., като действия по упражняване на собственическа права, се сочат издаване на нотариалния акт за признаване право на собственост от 1997 г., деклариране на имота от наследодателите на ответниците и плащане на местни данъци и такси, издаване през 2018 г. на нотариален акт с описа на имота в съответствие с действащия кадастрален план на [населено място], депозиране на възражение през 2020 г. от един от съсобствениците срещу изменение на кадастралната карта, обявяване на имота за продажба през 2023 г. и поставяне на ясно видима табела за това в имота. В отговора на исковата молба на И. С. К. се пресъздават твърденията в отговора на другите ответници, като се застъпват доводи, че И. К. е придобил правата си от действителните собственици - продавачите по нотариалния акт от 2023 г.

Окръжен съд – Смолян отново е обсъдил събраните гласни доказателства. Изложил е, че бащата на ответника по исковата молба И. К. - С. К., е дал показания като свидетел пред районния съд. В преобладаващата си част показанията на С. К. потвърждават тези на свидетеля Б. К.: свидетелят К. сочи, че от Б. разбрал, че последният купил имота от Р.; когато свидетелят разбрал за тази покупка, попитал Б. дали да си махне вещите от процесния имот, Б. се съгласил да останат. Свидетелят сочи, че Б. ползвал процесния имот за товарните си автомобили, поставил ограда на имота откъм пътя, имало врата с катинар, която Б. направил; оградата отпред паднала при ремонта на улицата. Твърди, че Б. отлял 2 – 3 м бетонна ограда отпред преди 3 - 4 години, най-много. От друга страна свидетелят твърди, че имотът се намира в „Ш.“; по повод процедури за уточняване на границите между неговия имот и спорния било установено, че „Р.“ се намира на около 200 м от спорния имот. Свидетелят К. твърди, че не е виждал в имота собственика от П., последните 20 години П. идвал да наглежда имота; преди Б. да му каже, че е купил имота, свидетелят ползвал имота със съгласието на П..

Въззивният съдебен състав е приел, че декларирането на имота и плащането на данъци от Г. И. Г. е факт, който сам по себе не установява упражняване на собственически права от ответниците и техните наследодатели. Този факт е изолиран, като се има предвид, че дори и свидетелите на ответниците заявяват, че нито П. Р., нито някой от другите съсобственици са ползвали процесния имот след 1999 г., както и че никой от ответниците или техните наследодатели не са се противопоставяли по какъвто и да е начин на ползването на процесния имот от Б. К.. Дори свидетелят С. К., баща на купувача И. К., заявява, че след като разбрал, че Б. К. е „купил“ имота, питал Б. К. дали да си премести вещите от спорния имот. В показанията си свидетелят Х. сочи, че преди 6 месеца дошъл един човек и му казал, че търси жената, която била купила мястото, като оставил телефонен номер, ако я открият, да й предадат да се обади на него, за да се разберат, защото ще го продават; след това сложили табела, че мястото се продава. Според съда тези показания установяват, че продавачите по нотариалния акт № 39/2023 г. (или поне част от тях) са знаели, че през 1999 г. ищцата е заплатила на част от съсобствениците пари за процесния имот и че именно тя владее имота, поради което няма каквото и да е основание да се приеме, че те са осъществявали давностно владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС, каквато констатация е направена в нот. акт № 140/2018 г.

Въз основа на събраните доказателства Окръжен съд – Смолян е приел за безспорно установено, че от 1999 г. Р. Й. владее като свой процесния имот, като от 2002 – 2003 г. владението е чрез Б. К., поради което придобивната давност по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС в нейна полза е изтекла най-късно през 2009 г. След като ищцата през 2009 г. е придобила собствеността върху процесния имот по силата на давностно владение, като чрез свидетеля К. е продължила владението на имота до 2022-2023 г., няма основание ответниците да са придобили собствеността му по силата на давностно владение според нот. акт № 140/2018 г., каквото владение не се установява по никакъв начин да са осъществявали. Декларирането на имота и заплащането на данъци, както и снабдяване с нотариален акт за собственост по силата на давностно владение през 2018 г., не са действия, които да прекъснат давностното владение на ищцата, нито сами по себе си тези действия съставляват осъществено давностно владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС. След като праводателите на ответника И. К. - продавачите по нот. акт № 39/2023 г., не се установява да са собственици на процесния имот, то и И. К., чрез сделката по нот. акт № 39/2023 г., не е придобил право на собственост по отношение на процесния имот, тъй като продажбата от несобственик не поражда вещноправно действие. По тези съображения съдът е намерил предявения иск за основателен.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и към двете касационни жалби жалбоподателите се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в изложенията са формулирани въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да обсъди всички съдържащи се във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба доводи на страните, както и да изложи собствени мотиви по отношение на тях (сочено противоречие с приетото в: решение № 382/21.01.2016 г. по гр. д. № 2056/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60088/28.06.2021 г. по гр. д. № 3948/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС, I г. о.);

2. Явно и несъмнително ли е владението, осъществено само и единствено чрез другиго, в хипотезата при която държателят не е заявил пред трети лица и пред действителния собственик, че държи имота в полза на трето лице (визирано противоречие с приетото в р ешение № 722/04.12.2024 г. по гр. д. № 940/2024 г., I г. о.);

3. Неизползването на вещта води ли до загуба на правото на собственост от собствениците й (р ешение № 1222/03.11.2008 г. по гр. д. № 3941/2007 г. на ВКС, IV г. о.);

4. По какъв начин и към кой момент установеното владение може да бъде прието за „явно“ и годно за придобиване на имота на основание давностно владение (визирано противоречие с р ешение № 200/13.07.2012 г. по гр. д. № 199/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 221/1997 г. на ВКС, I г. о., решение № 50114/20.01.2023 г. гр. д. № 5019/2021 г. на ВКС, II г. о.).

Като въпрос, по който няма формирана съдебна практика и който по становище на жалбоподателите е от значение за точното прилагане на закона, е формулиран въпросът: Допустимо ли е ищецът да бъде признат за собственик на основание давностно владение, ако по делото не са събрани доказателства той изначално да е установил владение върху процесния имот, а твърди, че фактическата власт е упражнявана от трето лице вместо него, като това трето лице не е демонстрирало, че упражнява фактическата власт в полза на другиго.

От Р. Й. са постъпили отговори на касационните жалби, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбите.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 от тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от двете изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

Настоящият съд счита, че Окръжен съд – Смолян в случая не е отклонил от цитираната по-горе съдебна практика. Същият е обсъдил доводите и възраженията на страните, събраните доказателства, посочил е кои доказателства кредитира и защо, и е обосновал правните си изводи по спора. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Вторият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателите, а не според приетото за установено от Окръжен съд – Смолян. Последният, като е кредитирал показанията на свидетеля Б. К., е приел, че в началото (непосредствено след съставянето на разписката от 04.08.1999 г.) Р. Й. е започнала лично да владее имота, а от 2002 – 2003 г. е упражнявала владение чрез К.. Приел е и че продавачите по нотариалния акт № 39/2023 г. (или поне някои от тях) са знаели, че през 1999 г. ищцата е заплатила на част от съсобствениците пари за процесния имот и че именно тя владее имота, както и – въз основа показанията на свидетелката Д. Т. – че е било известно, че Б. К. и Р. Т. са си разменили ползването на собствените им имоти. В тази връзка следва да се посочи, че за да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

Третият въпрос е изцяло ирелевантен, тъй като няма отношение към решаващите изводи на въззивния съд. Последният е заключил, че от 1999 г. не ответниците по исковата молба, а ищцата Р. Й. е упражнявала фактическа власт върху спорния имот с намерение за своене, поради което го е придобила по давност.

Относно четвъртия въпрос е налице формирана трайна съдебна практика, вкл. визираната от жалбоподателите, според която владението притежава характеристиките на явно, когато се упражнява по начин, разкриващ ясно намеренията на владелеца да държи вещта като своя и позволяващ на всеки заинтересован да научи за упражняваната фактическа власт. Следователно владението се квалифицира като явно, когато се осъществява чрез действия, които могат да станат достояние на трети лица, включително собственика или предишния владелец, възприемането на които биха им позволили да защитят правата си с предвидените в закона способи – предявяване на иск за собственост от собственика на имота или иск за защита на владението от предходния владелец. Изложеното следва от правния принцип, че давност не тече срещу този, който не може да се защити.

В случая решението на въззивния съдебен състав, съобразно изложените в него мотиви, не влиза в противоречие със съдебната практика.

Относно последния въпрос важи казаното по въпрос № 2. Той също е формулиран според субективните твърдения на подалите касационните жалби лица и е по съществото си израз на оплакванията им за необоснованост на съдебния акт, които оплаквания не подлежат на разглеждане в настоящото производство по селекция на касационната жалба.

Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

На ответницата по жалбите следва да се присъдят направените разноски за адвокат пред ВКС: 1500 лв. за подадения отговор на първата касационна жалба и 600 лв. – за отговора по жалбата на И. К.. На основание Закона за въвеждане на еврото в Република България посочените суми следва да се превалутират и възлизат, съответно, на 766.94 евро и 306.78 евро.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,