Определение № 50181 от 29.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2853/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба, подадена от С. М. Й., приподписана от адв. Г. К., против въззивно решение № 52/20.04.2022 г., постановено по в. гр. д. № 447/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта с която е потвърдено решение № 5/11.03.2021 г. по гр. д. № 728/2020 г. на Окръжен съд - Хасково в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. М. Й. против А. Д. Т. иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.09.2005 г. за прехвърляне правото на собственост на УПИ XXIII-*** с площ от 245 кв. м., застроен и незастроен в кв. 155 по плана на [населено място], одобрен със заповед № 626/1979 г. и заповед № 777/1992 г., находящ се в [населено място], [улица], ведно с построените в него жилищна сграда с режим на търпимост и надстройка и пристройка към тази сграда на два етажа, със застроена площ на първия етаж от 47 кв. м. и застроена площ от 88 кв. м. на втория етаж, който към момента се индивидуализира като имот с идентификатор *** с площ от 245 кв. м., ведно с жилищна еднофамилна сграда с идентификатор *** с площ от 63 кв. м., пристройка – сграда с идентификатор *** с площ от 54 кв. м. и селскостопанска сграда с идентификатор *** с площ от 14 кв. м., за сумата 23 600 лева, платима на три равни месечни вноски всяка от по 7866,66 лева, платими до всяко десето число на текущия месец, със срок за сключване на окончателен договор до 30.12.2005 г. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част, иска се отмяната му и уважаване на предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си по същество, като обсъди всички релевирани от страните доводи и възражения, съставляващи защитните им позиции по делото?“ и 2. „Плащания, който продавача по предварителния договор е приемал без възражения от купувача, и обстоятелството, че в срока на осъществените плащания собственика не е възпрепятствал допуснатия до владение купувач следва ли да се приеме, че от тези действия и бездействие е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014, I г. о., решение № 170/29.11.2018 г. по гр. д. № 3957/2017 г., III г. о. и решение № 72/06.03.2012 г. по гр. д. № 443/2011 г., IV г. о., а вторият с решение № 170/29.11.2018 г. по гр. д. № 3957/2017 г., III г. о. и решение № 72/06.03.2012 г. по гр. д. № 443/2011 г., IV г. о. Постъпила е и касационна жалба, подадена от А. Д. Т., чрез адв. Г. Г., против въззивното решение, в частта с която частично е отменено решение № 5/11.03.2021 г. по гр. д. № 728/2020 г. на Окръжен съд - Хасково и на основание чл. чл. 55, ал. 1 ЗЗД А. Д. Т. е осъден да заплати на С. М. Й. сумата в размер на 23 600 лева, представляваща заплатена продажна цена по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.09.2005 г. поради неосъществено основание, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаването на исковата молба в съда – 21.08.2020 г., до окончателното изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част, иска се отмяната му и отхвърляне на претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Поддържа се и, че решението е очевидно неправилно. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „От кой момент започва да тече давността за връщане на даденото поради неосъществено основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – от момента на отхвърляне на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД с влязло в сила решение или от момента на погасяване му по давност?“; 2. „Длъжен ли е съдът да изследва въпроса относно наличието на договорно правоотношение между страните, в случай, че е налице влязло в сила решение между същите страни с различен предмет, в мотивите на което решение обаче, съдът е отрекъл съществуването на това правоотношение?“; 3. „Нищожен ли е на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 209 ЗЗД предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, който договор е сключен ден след покупко-продажбата на недвижимия имот между същите страни за сума, надхвърляща многократно уговорената в нотариалния акт продажна цена на имота, и с който договор се цели постигането на забранен от закона резултат - продажба с уговорка за изкупуване?“; 4. „Нищожен ли е на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 152 ЗЗД предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който се цели обезпечаване на правото на длъжника по договор за заем да получи обратно след изплащането на дълга си правото на собственост върху недвижимия имот, предмет на предварителния договор, което е прехвърлил на заемодателя вместо да учреди договорна ипотека върху имота?“ и 5. „Трябва ли съдът служебно да изследва въпроса относно валидността на правната сделка, респективно относно нейната нищожност, при наличието на доказателства, че чрез същата се цели заобикалянето на закона?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката – решение № 325/05.02.1965 г. по гр. д. № 2406/1964 г., I г. о. на ВС, определение № 925/22.07.2011 г. по гр. д. № 1680/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 680/09.03.1971 г. по гр. д. № 33/1971 г., I г. о. на ВС, решение № 548/15.10.1960 г. по гр. д. № 5664/1960 г., IV г. о. на ВС, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 57/26.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017 г. на ВКС, IV г. о. и Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК срещу подадените касационни жалби са постъпили отговори от насрещните страни. Преди постановяване на настоящото определение, на 10.03.2023 г., е постъпила молба наименована „касационна жалба“, подадена от адв. Г. К., пълномощник на касатора С. М. Й., с която представя уведомление от А. Д. Т., действащ чрез адв. И. Д., за разваляне на сключения между страните на 30.09.2005 г. предварителен договор, по причина, че заплащане на продажната цена от 23 600 лева не е последвало в уговорения срок до 30.12.2005 г. и изпълнението е станало безполезно. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват атакуваното решение, поради което са процесуално допустими. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е изложил, че сключената на 29.09.2005 г. сделка под форма на нотариален акт, с която С. М. Й. е прехвърлил чрез покупко-продажба на А. Д. Т. процесните имоти, не може да бъде коментирана с оглед нищожност поради привидност и поради уговорка за обратно изкупуване, защото между страните има влязло в сила съдебно решение за това – по гр. д. № 740/2018 г. на Окръжен съд - Хасково, потвърдено с решение по в. гр. д. 521/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив. Ето защо, свидетелските показания и обясненията на страните в тази насока не могат да бъдат обсъждани. Процесният предварителен договор за покупко-продажба е сключен един ден по-късно – на 30.09.2005 г., като на същата дата е предоставено владението на процесните имоти на купувача С. М. Й.. Срокът за сключването на окончателен договор е 30.12.2005 г. В хода на производството А. Д. Т. не отрича, че сумата от 23 600 лева му е платена чрез парични преводи или на ръка, но отрича, че основанието за това плащане е предварителния договор от 30.09.2005 г. Решаващият състав е приел, че твърдението му, че това е платена сума на добра воля, на приятелско основание е неубедително. Посочил е, че ищецът С. М. Й. оспорва, че тази сума е платена като наем за ползването на къщата с двора, тъй като липсва сключен такъв договор с ответника. Ответникът А. Д. Т. твърди, че имал други договорни отношения със С. М. Й. – например договор с него, по който следвало да получи сума от 25 000 лева, но в тази връзка по делото няма нито едно представено доказателство. При изясняване на действителните отношения между страните съдът е отчел, че за същите имоти са представени от ищеца два предварителни договора – от 16 и от 29 март 2010 г., както и едностранното изявление на ищеца за дължима сума от 20 500 лева към 16.03.2010 г. в полза на А. Д. Т.. Относно предварителния договор от 29.03.2010 г. е констатирал, че с решение по в. гр. д. № 355/2018 г. на Апелативен съд - Пловдив е отхвърлен предявеният иск за обявяване на договор от 29.03.2010 г. за окончателен, по съображения за нищожност на договора, поради липса на съгласие и непораждане на правно действие, тъй като не е подписан от А. Д. Т.. Съгласно дадените от А. Д. Т. по реда на чл. 176 ГПК в настоящия процес обяснения предварителният договор между страните е един, и това е този от 2005 г., като и С. М. Й. не възразява срещу това твърдение. Въззивният съд се аргументирал, че при съобразяване с приключилите до момента съдебни дела между страните, поради влязлото решение по гр. д. № 740/2018 г. на Окръжен съд - Хасково, потвърдено с решение по в. гр. д. № 521/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив, в случая следва да се приеме, че сключеният на 29.09.2005 г. окончателен договор за прехвърляне на имотите от С. М. Й. на А. Д. Т. не е обезпечителна гражданскоправна сделка. В решаващите мотиви на посочения съдебен акт на Апелативен съд - Пловдив е установено, че не съществува заемно договорно правоотношение между страните и, че основанието за плащането от С. М. Й. на А. Д. Т. не е по договор за заем. Освен, че не е била доказана уговорка за обратно изкупуване на имотите, констатирана е липса на обективни доказателства извън твърденията на страните за сключен договор за заем между тях, което е препятствало възможността да се установи на коя дата е сключен договора за заем, какви са условията по него, дали изцяло се погасява заемната сума или на отделни вноски, какъв е крайният срок за изплащането й, дали е уговорена лихва и т. н. Предметът на настоящото дело е обусловен от произнасянето по предмета на посоченото предходно обуславящо решение по гр. д. 740/2018 г. на Окръжен съд - Хасково, потвърдено от Апелативен съд - Пловдив, в частта относима към наличието на заемно правоотношения между страните. Същото е елемент от фактическият състав на разгледаните искове за нищожност на договорите и съществуването на такова е отречено по обвързващ начин. Същевременно не е установено от ответника наличие на друго основание за получаване на исковата сума, освен това по предварителния договор от 29.09.2005 г. Основателно е, обаче възражението на ответника за погасяване по давност на правото на ищеца да иска сключване на окончателен договор по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД с изтичане на общата 5-годишна давност на дата 30.12.2010 г., поради което искът е отхвърлен като неоснователен. По изложените съображения съдът е приел за основателен предявеният от ищеца евентуален иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на сумата 23 600 лева, която представлява цената по предварителния договор. Във връзка с възражението на ответника е посочил, че погасителната давност за връщане на сумата не е изтекла, тъй като тя започва да тече от момента на влизане в сила на решението за отхвърляне на главният иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Обосновал се е, че с изтичане на срока – 30.12.2005 г. не може да бъде претендирано връщането на сума, която една от страните по предварителния договор е предоставила на другата по силата на изрична уговорка в него, т. е. изтичането на този срок не поражда вземане на купувача по предварителния договор да иска възстановяване на заплатените по него суми, а само правото му да иска сключването на окончателния договор. От тази дата започва да тече само предвидената от закона погасителна давност за упражняване на правото на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора С. М. Й. въпроси. Първият въпрос за задълженията на въззивния съд безспорно отговаря на общото основание за допускане, но действията на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика /включително цитираните от касатора съдебни решения на ВКС/. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си всички наведени от страните доводи и възражения, събраните по делото писмени и гласни доказателства заедно и поотделно, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Твърденията на страните са били изяснени чрез допускането на обяснения по реда на чл. 176 ГПК. Съдът е съобразил водените между страните дела и резултата от тях и не е постановил решението си без обосновка. Вторият поставен в изложението въпрос е неотносим, тъй като не е бил предмет на разглеждане и въззивният съд не се е произнасял по него с решението,поради което по него не се разкрива общо основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора А. Д. Т. въпроси. Първият въпрос е обусловил правните изводи на съда, но същият е разрешен в съответствие с относимата практика / решение № 680/09.03.1971 г. по гр. д. № 33/1971 г., І г. о. на ВС, решение № 325/05.02.1965 г. по гр. д. № 2406/1964 г., І г. о. на ВС и решение № 548/15.10.1960 г. по гр. д. № 5664/1960 г. на ІV г. о. на ВС/,според която погасителната давност за връщане на цената на имот, платена при сключване на предварителен договор, започва да тече от влизане в сила на решението, с което е отказано да се сключи окончателен договор. По втория въпрос следва да се посочи, че съдът е съобразил задължителната практика, дадените в Тълкувателно решение 7/31.07.2017 г. по тълк. д. 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС и не се е отклонил от даденото в посоченото тълкувателно решение разрешение относно установителното действие на силата на пресъдено нещо между страните по постановеното влязло в сила решение по в. гр. д. № 521/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив, в което е прието, че не е налице заемно правоотношение. В тази връзка се явява безпредметен поставения под номер четири в изложението въпрос, с който се пита нищожен ли е на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 152 ЗЗД предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който се цели „обезпечаване по договор за заем“. Останалите поставени въпроси под номер три и пет са неотносими, тъй като по предявените искове ответникът не е правил възражение за нищожност на процесния предварителния договор от 30.09.2005 г. и не е твърдял, че с него се цели заобикаляне на закона. С Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че заобикалянето на закона е трудно установимо от съдържанието на договора, защото той се сключва в съответствие със закона. При това основание за нищожност, страните целят един неправомерен краен резултат, който постигат чрез сключване на една или повече сделки, които формално не нарушават закона. Ако страната по делото се позовава на крайната сделка и по делото няма данни за тези, които я предхождат, съдът не би могъл да установи скритата воля на страните. В общия случай при нищожност поради заобикаляне на закона, следва да бъде направено изрично възражение от страната и да бъдат доказани от нея допълнителните факти, които разкриват нищожността. Не е налице и бланкетно посоченото от касатора А. Д. Т. основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото понятието "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. Представеното от касатора С. М. Й. с молбата от 10.03.2023 г. уведомление за разваляне на предварителния договор от 21.02.2023 г., представлява ново доказателство, което не може да бъде съобразявано от касационната инстанция при това разглеждане на делото. Константна е практиката, че съдът е задължен да вземе предвид всички факти, независимо дали са се осъществили преди предявяване на иска или са настъпили след това, но преди приключване на устните състезания, ако са от значение за спорното право, доколкото преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на устните състезания. В касационното производство обаче не могат да се сочат нови факти и да се представят нови доказателства, тъй като не се провежда съдебно дирене. Поради това, новонастъпили след момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция факти и обстоятелства не могат да бъдат съобразявани и тяхното разглеждане в следващ процес между страните не е преклудирано от силата на пресъдено нещо. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.