Определение № 5725 от 09.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4919/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Б. М. Д.-Т., чрез адв. П. Н. Г., срещу решение № 260960 от 13. 07. 2023 г. по в. гр. д. № 14393/2020 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-Ж състав, с което след частична отмяна на решение № 20217357 от 06. 10. 2020 г. по гр. д. № 42094/2018 г. на СРС, 166 състав, е осъдена Б. М. Д., на основание чл. 74, ал. 1, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС, да заплати на З. П. А. сумата 10000 лв. (частичен иск от 43133, 50 лв.), представляваща част от стойността на подобрения, включително и насаждения, извършени в периода 2014 г. – 2017 г., в недвижим имот, находящ се в [населено място], Софийска област - двуетажна вилна сграда без сутерен, със застроена площ от 49 кв.м., състояща се от две стаи, кухня-бокс и баня на първия етаж и три стаи и кухня на втория етаж, гараж със застроена площ от 39, 50 кв.м. и дворното място, върху което същите са е построени, цялото с площ от 1070 кв.м., съставляващо имот пл. № ***по плана на селото. Твърди се неправилност на решението поради постановяването му при съществено процесуално нарушение – промяна от въззивния съд на правната квалификация на иска, установена в изготвения от първоинстанционния съд доклад по чл. 146 ГПК, без за това да бъдат уведомени страните по делото и да им бъде предоставена възможност да ангажират доказателства с оглед новата правна квалификация. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, отмяната му и отхвърляне на предявения иск.

Подаден е отговор на касационната жалба от ищцата З. П. А., чрез адв. К. К., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

За да отмени частично първоинстанционното решение и да уважи предявения иск, въззивният съд е приел, че правната квалификация на иска е чл. 74, ал. 1, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС, тъй като ищцата твърди, че е извършила подобренията в качеството си на владелец на процесния имот, със знанието и съгласието на собственика. Приел е, че решението на районния съд, с което искът е квалифициран по чл. 59 ЗЗД, не е недопустимо, тъй като съдът е разгледал заявените от ищцата правопораждащи факти.

Прието е за доказано твърдението на ищцата, че е извършила подобренията като недобросъвестен владелец на имота. Същият е купен на 25. 07. 1996 г., през време на съвместно съжителство на съпружески начала между ищцата и наследодателя на ответницата М. Б. Д. в продължение на повече от тридесет години, със средства, получени от родителите на ищцата, но само на името на М. Д., тъй като ищцата е била възпрепятствана да присъства на сделката. Още със закупуване на имота ищцата е установила владение върху същия и е демонстрирала намерение за своене. Няколко години преди смъртта си, настъпила на 18. 02. 2018 г., М. Д. е искал да прехвърли процесния имот на ищцата и по тази причина е упълномощил същата, с нотариално заверено пълномощно рег. № 2049/15. 06. 2016 г., да прехвърли имота на себе си, но ищцата така и не успяла да организира сключването на сделката до смъртта на наследодателя на ответницата.

Подобренията са извършени със знанието и съгласието на М. Б. и със средства и труд на ищцата, както и с помощта на баща й, в периода 2014 г. – 2017 г. Въз основа на представената медицинска документация и извлечения от сметките на М. Б. Д. за периода 1. 01. 2014 г. – 31. 12. 2017 г. е прието за установено, че същият получил инсулт през 2009 г., страдал от хронична бъбречна недостатъчност, диабетична гангрена на пети пръст, карцином на пикочния мехур, пиелонефрит. Заради влошеното си здравословно състояние не е могъл да участва с труд при извършване на процесните СМР в имота. Не е разполагал и с финансови възможности. Представени са и доказателства за изплатени на ищцата 7 брутни възнаграждения в размер на 20888 лв. при пенсионирането й през 2016 г.

Извършените подобрения в сградата и дворното място са приети за установени по вид и стойност въз основа на събраните гласни доказателства, писмени доказателства (касови бележки, фискални бонове, износни бележки за транспорт, стокови разписки за доставени строителни материали, договор за ремонт от 3. 10. 2015 г., с който е уговорено и платено възнаграждение за труд в размер на 14900 лв., договор за ремонт от 1. 10. 2014 г. на стойност 14800 лв.) и заключението на допусната от въззивната инстанция комплексна съдебнотехническа експертиза.

На 09. 05. 2018 г., няколко месеца след смъртта на М. Д., ищцата З. А. е предала на ответницата Б. Д.-Т. ключовете и всички документи, касаещи процесния имот – сграда, гараж и дворно място, за което бил съставен приемо-предавателен протокол и опис на имуществото

В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила изменението от въззивния съд на правната квалификация на исковата претенция с въззивното решение, без това да е станало достояние на страните и без да им е дадена възможност да вземат отношение и да ангажират доказателства във връзка с променената правна квалификация.

2. Допустимо ли е въззивният съд да промени правната квалификация, дадена в доклада по чл. 146 ГПК на първоинстанционния съд, без да уведоми за това страните и без да им даде указания относно подлежащите на доказване факти, необходимостта за ангажиране на доказателства и разпределяне на доказателствената тежест.

Твърди се разрешаване на въпросите в противоречие с решение № 48 от 23. 04. 2015 г. по гр. д. № 3667/2014 г. на ВКС, 3 г.о., и с ТР № 1/9. 12. 2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, точка 2.

Изложението съдържа позоваване и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по двата въпроса.

Не би могло да се приеме, че въпросите отговарят на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставящо допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по съществото си представляват преформулирани оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения. Даването на отговор на въпросите е свързано с преценка правилността на обжалвания акт, а извършването на такава в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо, тъй като основанията по чл. 280 ГПК са различни от основанията по чл. 281 ГПК за неправилност на въззивното решение и преценката за наличието им не зависи от правилността на обжалвания акт. Правилността на въззивното решение е допустимо да се обсъжда в случай на допускане до касационен контрол на въззивното решение, с решението на ВКС по чл. 290 ГПК, но не и във фазата по чл. 288 ГПК.

На следващо място, отговорът на въпросите не би повлиял на изхода на делото. Въззивният и първоинстанционният съд са разгледали едни и същи правопораждащи факти – заявени от ищцата в исковата молба, за установяването на които е предоставена възможност на страните за ангажиране на доказателства, каквито са ангажирани както от ищцата, така и от ответницата. Във въззивното производство не са правени доказателствени искания, освен за допускане на съдебнотехническа експертиза. Касационната жалба съдържа оплакване, че въззивният съд е променил правната квалификация на иска, установена в изготвения от първоинстанционния съд доклад по чл. 146 ГПК, без за това да бъдат уведомени страните по делото и да им бъде предоставена възможност да ангажират доказателства с оглед новата правна квалификация, но не съдържа оплакване на страните да са били дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти и неправилно да е разпределена доказателствената тежест.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, тъй като не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК, обобщена в решение № 108 от 08.07.2015 г. по гр. д. № 415/2015 г. на ВКС, 1 г. о., определянето на правното основание на облигационните отношения, възникнали от подобряване на чужд имот, е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с установеното по делото. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца квалификация на предявения иск. Затова въведените в исковата молба твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобрения в чуждия имот (владелец, държател, гестор) или посочения от ищеца вид на предявеното вземане ("увеличена стойност на вещта", "необходими разноски", "полезни разноски", "по-малката от двете суми", "до размера на обогатяването"), които твърдения отразяват и становището на ищеца за правната квалификация на претенцията, не ограничават съда да даде защита според действително осъщественото правно основание. Когато въззивният съд даде друга квалификация на спорното право, въз основа на заявените от страните правопораждащи факти и се произнесе по същите, решението му не е недопустимо, тъй като съдът не се е отклонил от предмета на делото.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличие на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, тъй като изводите на въззивния съд съответстват на събраните доказателства и не противоречат на правилата на формалната логика. Посочените в изложението пороци на решението, представляващи оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на делото жалбоподателката Б. М. Д.-Т. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищцата З. П. А. сумата 1200 лв. разноски, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция за адвокатско възнаграждение.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,