Определение № 504 от 23.09.2020 г. на ВКС по т. д. № 2587/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на ответника „Сънрайз“ ООД срещу решение на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, е изцяло уважен предявеният от ищеца Д. Р. по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване на парично вземане, произтичащо от запис на заповед, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ищецът оспорва жалбата.

За да намери предявения иск за основателен, въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е автентичен документ, притежава реквизитите по чл. 535 ТЗ и е настъпил предвиденият в него падеж. По доводите на страните е приел, че записът е бил издаден за обезпечаване на произтичащи от договор за заем вземания на ищеца, сключен на 20.07.2005 г., по който сумата била реално предоставена от ищеца на ответника. Във връзка с възражението на ответника относно датата на съставяне на записа (и на договора за заем), от значение за представителната власт на подписалия го управител, съдът е приел, че относно датата документите имат свидетелстващ характер, поради което доказателствената тежест по спора относно датата на съставянето им се разпределя по правилото на чл. 154 ГПК. Извел е краен извод, че както договорът за заем, така и записът са били издадени на посочените в тях дати.

Допускане на касационно обжалване се обосновава с основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите

• подлежи ли на изследва каузалното правоотношение в производството по чл. 422 ГПК при редовен от външна страна запис на заповед, доколкото възраженията, основани на каузалното правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед,

• в случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, може ли да се приеме, че предаването е въз основа на договор за заем, и

• частният свидетелстващ документ ползва ли се с материална доказателствена сила относно фактите, които са предмет на направено изявление за знание, за дата и място на съставяне на писмения документ.

Значението на първия въпрос се обосновава с доводите, че въззивният съд в противоречие с т. 17 от ТР № 4/2013 е приел, че в производството по чл. 422 относно вземане по запис на заповед не съществува задължение винаги да се доказва наличието на каузални отношения, т. е. основателността на разглеждания иск не зависи от доказването на договора за заем, но дори и това да е задължителна предпоставка за уважаването на иска, същата е налице, доколкото доказване на наличието на договорното правоотношение е проведено.

По този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато, доколкото не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изводите на въззивния съд относно значението на каузалното правоотношение за съществуването на менителничното задължение са именно в съответствие с установената практика в смисъл, че връзката между менителничния ефект и съответното каузално правоотношение подлежи на установяване при предявени от длъжника релативни възражения по каузалното правоотношение, като недоказването на такава връзка само по себе си не е основание за отхвърляне на менителничния иск.

Вторият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на изводите на въззивния съд. На първо място, въпросът е фактически, а не правен. На второ място, в конкретния случай въззивният съд е приел за установено, че установеното по делото плащане от ищеца към ответника е било извършено именно във връзка със сключения между страните договор за заем въз основа на съвкупната преценка на всички доказани по делото обстоятелства, а не е извел извода си относно основанието на плащането единствено от самия факт на това плащане.

Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и третият въпрос относно доказателствената сила на частния свидетелстващ документ. Така формулиран, въпросът може да е от значение само за хипотезите, когато съответните факти са установени при условията на неизпълнена доказателствена тежест, т. е. когато съдът е възложил в тежест на ползващата се от документа страна тежестта да докаже верността на удостовереното с него и съответно е приел за последното за недоказано, респ. когато е възложил на оспорващата документа страна тежестта да опровергае удостовереното в него и съответно го е приел за неопровергано. В разглеждания случай обаче съдът е основал извода си, че оспорените документи вярно отразяват датата на съставянето си, не върху неизпълнена доказателствена тежест, а върху съобразените в съвкупност обстоятелства по делото.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното искане на ищеца разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК не се дължат поради липсата на доказателства такива да са били направени.

С тези мотиви съдът