Определение № 1949 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2852/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на „Бон Марше“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Пазарджик, представлявано от управителя Ел. Г., чрез пълномощника адв. Сл. Д. от САК, срещу въззивното решение № 170 от 5.05.2023 год. по в. гр. д. № 151/2023 год. на Пазарджишкия окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение № 1280 от 25.11.2022 год. по гр. д. № 3439/2020 год. на районен съд, гр. Пазарджик, с което е прието за установено, че касаторът дължи на „Въкейшън Риал Естейт“ ЕООД, гр. Несебър, сумите, произтичащи от неизпълнение на решение от 17.08.2016 год. на ОС на ЕС в сградата с идентификатор 51500.507.635.1 по кадастралната карта на гр. Несебър за заплащане на годишна такса за управление и поддръжка за 2017 год. - 18 909.74 лв. – сбор от главници, представляващи дължими вноски към ЕС за собствените му 24 самостоятелни обекти в сградата, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане, както и сумата 5 305.24 лв. изтекли лихви за минал период.

Касаторът поддържа становище за обжалваемост на въззивното решение пред касационната инстанция с оглед цената на иска по главния иск и характера на спора като граждански, а не търговски, както неправилно приел въззивният съд. Поддържа оплаквания и за неправилност на въззивното решение по съображенията за необсъждане на възражението му за нищожност на договора за цесия поради явната нееквивалентност на насрещните престации, както и необсъждане на всички доказателства и доводи на страните в нарушение на задълженията на въззивния съд при разглеждане на спора. Иска отмяна на решението и вместо това исковете да бъдат отхвърлени, с присъждане на направените в производството разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа да са налице очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, както и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК при поставени въпроси:

1. „Следва ли съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор?“, по който въпрос решението на въззивния съд е постановено в противоречие с практиката по Тълкувателно решение 1/2020 год. по тълк. дело № 1 от 2020 год. на ОСГТК на ВКС и решение № 158 от 05.07.2022 год. по гр. дело № 493/2021 год. на ВКС, IV г. о.;

2. „Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно?“, по който въпрос се позовава на противоречие с решение № 104 от 09.10.2019 год. по гр. дело № 625/2019 год. на ВКС, II г. о.; решение № 217 от 08.01.2019 год. по гр. дело № 1961/2018 год. на ВКС, III г. о., и на т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС;

3. „Относно дейността на въззивната инстанция: пороците на първоинстанционното решение ли са обект на въззивната дейност или решаването на материалноправния спор след като обсъди всички релевантни за спора твърдения и възражения на страните и след като извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства?“, като същият е решен от въззивния съд в противоречие с решение № 115 от 17.09.2018 год. по гр. дело № 2150/2017 год. на ВКС, IV г. о.; решение № 217 от 09.06.2011 год. по гр. дело № 761/2010 год. на ВКС, IV г. о.; решение № 228 от 01.10.2014 год. по гр. дело № 1061/2014 год. на I г. о. на ВКС; решение № 220 от 02.10.2015 год. по гр. дело № 2314/2015 год. на ВКС, III г. о.; решение № 354 от 30.10.2015 год. по гр. дело № 1398/2015 год. на ВКС, IV г. о., и решение № 346 от 10.11.2015 год. по гр. дело № 2543/2015 год. на ВКС, IV г. о., решение № 224 от 7.01.2019 год. по гр. д. № 612/2018 год. на ІІІ г. о., с разясненията по т. 2 от ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС.

От ответника „Въкейшън Риал Естейт“ ЕООД, чрез адв. Н. Г., е постъпил писмен отговор, с който е заявено становище за недопустимост на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, евентуално – за липса на основания за допускане на касационно обжалване, респ. такова за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски.

Въпросът за процесуалната допустимост на подадената от „Бон Марше“ ЕООД касационна жалба е разрешен с влязло в сила определение № 1045 от 06.03.2025 год. на ВКС по ч. гр. д. № 2911/2024 год., състав на II г. о.

Като съобрази изложеното, за да се произнесе по наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Съобразно констатациите към мотивите на обжалваното решение, активната материална и процесуална легитимация на дружеството - ищец се основава на договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.11.2020 год., с който Етажната собственост на комплекс „Афродита-2“ в к-с „Слънчев бряг“ му прехвърля вземанията си против ответното дружество за неплатена годишна такса за поддръжка на общите части на сградата за 2017 год. Договорът е сключен от В. Н. Л. в качеството му на управител на етажната собственост съгласно решение на общото събрание от 10/11.08.2020 год. за неговия избор.

Впоследствие, с влязло в сила на 02.03.2022 год. решение на Районния съд в [населено място], по реда на чл. 40 ЗУЕС, са отменени всички решения на ОС на ЕС от 10/11.08.2020 год., включително и това за избора на Л. като управител.

Междувременно, на 14/15.01.2021 год. е проведено ново общо събрание, на което отново за управител е избран г-н Л. и с писмо от 23.01.2021 год. същият, в качеството си на надлежен представител на етажната собственост потвърждава от нейно име договора за цесия от 20.11.2020 год.

Установено е също така, че цесионерът „Въкейшън Риал Естейт“ ЕООД е бил упълномощен от цедента да съобщи на длъжника за цесията, като това е сторено с писмо от 28.11.2020 год.

При така установените факти основният спорен между страните въпрос от значение за крайния изход на спора, според въззивния съдебен състав, е този относно валидността на извършените от управителя правни действия по прехвърляне на вземанията на етажната собственост с договора от 20.11.2020 год. За да го разреши, същият приема за обосновано и законосъобразно позоваването от страна на районния съд на разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Изтъква, че когато един договор е сключен без представителна власт, то лицето, от името на което е сключен договорът, може да го потвърди впоследствие, като за потвърждаването му се изисква същата форма като за упълномощаването. В случая това е сторено по надлежния ред веднага след повторния избор на В. Л. за управител на етажната собственост, поради което и няма основание да се приеме, че договорът за цесия не е породил своето правно действие. Що се отнася до възражението за недължимост на вземането по издадената заповед за изпълнение, съдът сочи, че взетото решение от ОС на ЕС на 26/27.09.2022 год. за освобождаване на ответника „Бон Марше“ ЕООД от заплащане на разходи за поддръжка и управление на общите части е непротивопоставимо на ищеца „Въкейшън Риал Естейт“ ЕООД. Изтъква, че към този момент сключената без представителна власт сделка за прехвърляне на вземанията на етажната собственост е вече потвърдена по надлежния ред от валидно избрания за неин управител г-н Л.. Следователно, етажната собственост е загубила качеството си на кредитор по прехвърлените в полза на цесионера вземания и не разполага с правомощието да се разпорежда с тях.

И трите поставени от касатора въпроси се свеждат до съдържанието на правомощията по чл. 269 ГПК на въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, и изискванията за мотивираност на постановения от нея съдебен акт по смисъла на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Доводите, с които се аргументира противоречие с горецитираната трайно установена практика на касационната инстанция по приложението на тези разпоредби, са за това, че съдът не се е произнесъл служебно по нищожността на правна сделка /договора за цесия от 2020 год./, нито е коментирал направеното възражение за антидатиране и достоверна дата на представеното потвърждение на цесията, като най-общо се сочи и че не са обсъдени всички доказателства по делото.

След преценка, настоящият съдебен състав намира, че по поставените правни въпроси не се обосновава поддържаното основание за допускане на касационно обжалване в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По смисъла на посочената от касатора съдебна практика, в това число и тълкувателна, задължението на въззивния съд не е за обсъждане на абсолютно всички доказателства, доводи, възражения и твърдения на страните, които са представени, респективно предявени по делото, а само на онези от тях, които са относими към неговия предмет, т. е. към решаващите изводи относно спорното материално право. В случая съдът е определил кои са обуславящите изхода на правния спор правни въпроси, изследвал е относимите към тях доказателства и факти, и е изложил съображенията си по доводите на ответника, които намира за правнорелевантни, като съображенията за потвърждаване на постановения първоинстанционен акт са ясно, кратко и логично обосновани. С това са удовлетворени процесуалните изисквания към дейността и съдържанието на постановеното от въззивната инстанция съдебно решение, съобразно указанията в ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК, ТР № 1/04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/10.11.1985 год., ППВС № 7/ 27.12.1965 год. и ППВС № 1/13.07.1953 год., доразвити в практиката на касационната инстанция по чл. 290 ГПК, в това число и цитираната в изложението към касационната жалба.

Когато първоинстанционният съд вече е изложил в мотивите си съображенията по доводите във въззивната жалба, тъй като тези доводи са били изтъкнати още в първа инстанция и жалбоподателят само ги преповтаря във въззивната жалба, въззивният съд може да възприеме изцяло изводите на първоинстанционния съд и да препрати към тях без да излага доводи /така и решение № 186 от 2.07.2015 год. на ВКС по гр. д. № 4465/2014 год., IV г. о./. Разглежданата хипотеза е именно такава. В мотивите към решението на районния съд са подробно изложени аргументите за неоснователност на възражението на касатора за антидатиране и достоверна дата на представеното потвърждение на цесията. Посочено е, че от книжата по в. ч. гр. дело № 301/2022 год. по описа на Пазарджишкия окръжен съд е видно, че дружеството „Въкешън Риал Естейт“ ЕООД е приложило протоколите от 14/15.01.2021 год., както и писмото – потвърждение на цесията още към жалбата си от 31.05.2022 год. Т. е. процесният частен документ е съществувал в правния мир най-късно към този момент, който предхожда решението от ОС на ЕС от 26/27.09.2022 год. в противоположен смисъл – че не се потвърждава цесията. В тази връзка е изтъкнато в мотивите към първоинстанционното решение, че веднъж направено валидно потвърждение на извършени действия без представителна власт, то не може да бъде оттеглено. Ето защо така повдигнатото оплакване в изложението към касационната жалба не обосновава поддържаното противоречие с практиката на ВКС.

Такъв извод не следва и от тезата на касатора, че въззивният съд е имал задължението служебно да прогласи нищожността на сключения договор за прехвърляне на вземания, съобразно приетото в ТР 1/2020 год. по тълк. дело № 1 от 2020 год. на ОСГТК на ВКС и решение № 158 от 05.07.2022 год. по гр. дело № 493/2021 год. на ВКС, IV г. о. В тях е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. При нееквивалентност на престациите обаче, не може да се достигне до категоричен извод за нищожност на договора само въз основа на неговото съдържание, без да са изследвани обстоятелствата, довели страните до неговото сключване. В този смисъл не е налице хипотеза от категорията на визираните в тълкувателното решение. Аналогично е произнасянето на състава на I г. о. на ВКС, постановил решение № 398 от 24.06.2024 год. по гр. д. № 3006/2023 год., в което е разгледан идентичен правен спор между същите страни, но за друг период. Съгласно дадения отговор на този правен въпрос в мотивите на това решение, няма основание да се приеме, че правен субект, който не е страна по сделката, може да се позовава на нищожност поради нарушение на добрите нрави, предвид нееквивалентност на престацията, тъй като едната страна по цесията неоснователно би се обогатила за сметка на другата, придобивайки вземане, което многократно надвишава по размер цената на която е прехвърлено. Всички уговорки между цедента и цесионера са въпроси, свързани с правоотношението между тях, вкл. основанието за сключване на договора, предмета му, съгласието за пораждане на правните му последици и плащането на цената. В този смисъл са и постановените по чл. 290 ГПК решения № 60256 от 7.03.2022 год. на ВКС по гр. д. № 3590/2020 год., IV г. о. и № 137 от 19.11.2021 год. на ВКС по гр. д. № 2499/2020 год., IV г. о.

По оплакването за „необсъждане на всички доказателства по делото“ настоящият съдебен състав намира за невъзможно да изложи конкретни съображения поради липсата на аргументирана връзка с мотивите към оспорваното решение и достигнатите от въззивния съдебен състав решаващи правни изводи по предмета на спора. Касаторът не сочи конкретно кои доказателства не са обсъдени, кои правнорелевантни факти не са преценени и кой извод не е подкрепен с преценка на доказателства. Едновременно с това, от извършената проверка в настоящото производство не се констатира явна необоснованост на някое от решаващите съображения за уважаване на предявения иск. Напротив, достига се изводът за това, че решението на въззивната инстанция е изградено в съответствие с трайно установената съдебна практика и основополагащите правила на процесуалния и материалния закон, поради което касационно обжалване не следва да се допуска и на останалите посочени от касатора основания, а именно – очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК и значение на поставените въпроси за точното приложение на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.

При този изход на делото на ответника следва да се присъдят, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, направените разноски в размер на 400 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,