Определение № 1126 от 12.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3943/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. К. К., както и по касационна жалба на [фирма] срещу решение №72 от 08.02.2013г по гр.дело № 962/2012г. на Пловдивски апелативен съд .Първият от касаторите обжалва решението в частта, с която след отмяна на решение от 17.04.2012г по гр.д. №189/2011г на Старозагорски окръжен съд е осъден да върне платената от купувача по предварителен договор сума 10133 евро, на отпаднало основание, след едностранното разваляне на договора. Касаторът [фирма] обжалва в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение ,с което искът по чл. 19 ал.1 ЗЗД е бил отхвърлен ,отхвърлен е бил и евентуалния иск за разликата до претендираните като платени по предварителен договор 55 000 евро, както и за неустойка от 40 000 евро. В приложеното към жалбата изложение на касатора К. К. К. са формулирани два въпроса: развалянето на предварителния договор поради виновно неизпълнение на другата страна (купувач),съставлява ли пречка продавачът да претендира обезщетение за вредите от неизпълнението, в това число чрез възражение, че задържа заплатените по договора суми. При условие, че действителната воля на страните се извежда по реда на чл. 20 ЗЗД чрез тълкуване ,какъв би следвало да бъде обективният критерии за разграничаване на заплатените от купувача суми – като такива ,съставляващи вноски на продажната цена или като такива, съставляващи задатък Въпросът изразява тезата ,че следвайки логиката на договора ,съдът е следвало да третира вписаните като забележка две плащания от 5 000 евро и 10 000 лева като задатък, а не като част от цената ,при което положение ответникът по иска, който е изправната страна, развалила договора, може да упражни с възражение задържането им, затова съдът не е следвало да осъжда касатора да върне така полученото на основание чл. 55 ал.1 ЗЗД. Изтъква се основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК,тъй като в поддържаната от защитата насока са реш.№48/1986г ОСГК, реш. № 206 от 2010 т.д.№18/2009 ІІ ,ТК реш.№ 96 от 2011г по гр.д.870/2010 ІІІг.о. В приложеното към жалбата изложение на [фирма] като въпрос се поставя противоречието на въззивното решение с практиката на ВКС по прилагането на 180 ГПК, дали предварителният договор представлява, играе ролята на разписка за получената от продавача авансова сума, в случая спорно платените 40 000 евро. В решение №47 от 31.03.2011г д.№646/2009г ІІг.о ВКС е посочено ,че в тази част текстът на предварителния договор е частен удостоверителен документ, подписан от получателя на сумата и доказва изявлението за получаване, докато при така подписан предварителен договор въззивният съд приема обратното. Като процесуалноправен въпрос се изтъква и противоречието на въззивното решение с практиката на ВКС по прилагането на чл.133 б.”б” ГПК (отм), тъй като погасяване задължението за плащане на аванса се доказва само с писмени документи ,в случая неоспорен по авторство и съдържание предварителен договор, а въззивният съд е нарушил забраната, като не е изложил собствени мотиви по възражението, че първоинстанционният съд недопустимо е допуснал свидетел ,противоречие с указанията в т.19 от ТР №1/2001г т.д №1_2000 ОСГК, основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК .Поставя се и въпрос изправна или неизправна страна е бил ответникът по договора ,тъй като според установената практика договорът не може да се развали от неизправната страна. Въззивният съд неправилно приема извънсъдебно разваляне за осъществено поради неплащане на цената в срок, каквото съглашение страните не са отразили в договора. Съображения по основанията на чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК по този въпрос не са изложени. В отговор ответника по иска К. оспорва доводите на насрещната страна по допускане до разглеждане като изтъква съображения по фактите. Претендират се разноски След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по двете жалби. В изложението на касатора К. К. К. са формулирани въпроси, които при конкретното съдържание на договора и възприетото от съда в тази връзка, нямат отношение към института на задатъка ,нито към възражението като процесуално средство за защита и материалните му основания. Задатък се дава при сключването на договора и това значение се уговаря ,а не се извежда едностранно от „логиката на договора”, когато другата страна плати друго свое поето парично задължение, след като договорът е вече сключен. Няма правна логика, нито правно основание според което получателят на част от сумата, уговорена като подлежаща на плащане в определен срок след сключването на предварителен договор „втора вноска” може едностранно да се счита същата за задатък .Тезата на защитата ,че в случая другата страна била платила задатък, е довела до формулирането на неотносими към обстоятелствената страна на разрешения правен спор въпроси, неотносима е и наведената като пример за противоречие съдебна практика на ВКС засягаща прилагането на чл.93 ЗЗД .Изяснен в практиката е и въпросът в кои случаи и как може да се упражни защита чрез възражение, когато се касае за насрещно вземане ,или когато уговорка в договора дава основание да се задържи задатъка. Въпросите в изложението на касатора [фирма] игнорират съдържанието на решаващите изводи на съда и определящо преценяваните от съда конкретни обстоятелства в не по- малка степен. Въззивният съд не е отрекъл разрешението, според което самият договор служи като доказателство за получаване на уговорена парична престация, ако същият съдържа подобно свидетелстващо изявление на едната страна, а е съобразил именно доказателственото значение на договора: в случая е била уговорена друга по вид престация по отношение на спорните 40 000 евро, посочени като равностойност на имот, който продавачът да получи като част от цената по предварителния договор, а остътъкът до уговорените като цена 70 000 евро да бъде платен ,но не при сключването на предварителния договор. Твърденията на защитата за съдържащо се изявление ,че сумата от 40 000 евро е получена, (предпоставили и въпросите в изложението) игнорират уговорката между страните и се основават на съдържание от бланката, която същите са попълнили, т.е щом уговорката е попълнена с ръкописен текст в раздел, предвиден за попълване при уговорка и плащане на капаро, касае се за удостоверяващо изявление за получаване на сумата - капарото поначало се плаща при сключване на договора. Цитираната от защитата съдебна практика (реш.47 от 2011г по т.д 706/2010г ІІ ТК) обаче има предвид недвусмислено удостоверително изявление за получаване на престация, обективирано в съдържанието на сключен договор, докато по настоящето дело въззивният съд е преценявал случай, при който съществуващата уговорка за естеството на престацията би се оказала в противоречие със свидетестващо изявление на едната страна, че получава пари. Довод за частно свидетестващо изявление в документа защитата черпи от бланката на договора, заедно с част, попълнената ръкописно при уговорката за замяна и се позовава на словосъчетание, противоречащо смисъла на уговореното. Налагащото се правно разрешение за този случай е съдилищата да преценяват. В установена по реда на чл. 290 ГПК практика (реш.123 от 2012г по гр.д.№959/2011 ІІІ г.о) също е указано, че същинското съдържание на договора следва да се търси във волеизявленията на страните и поетите задължения. Изявлението за получаване, когато е в текста на подписан от двете страни договор, има свидетелстващ характер ,което съдът съобразява при оспорване на засвидетелствания от длъжника факт. При спорно тълкуване на условия или други модалитети при договор, обективиран чрез попълнаве на бланка при изключващи се по съдържание предложения за някои от условията, от значение е това което страните са попълнили, в случая като ръкописен текст, а не непопълненото, или неотносимо съдържание на бланката. Преценката на въззивния съд относно наличието или липсата на свидетестващо изявленияе в случая е в съответствие с тази практика, не е налице основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Формулираният в изложението процесуалноправен въпрос, за изискването въззивният съд да изложи собствени мотиви по възражението, че първоинстанционният съд недопустимо и в нарушение на чл.133 б.”б” ГПК (отм ) е допуснал свидетел и че „погасяване задължението за плащане на аванса се доказва само с писмени документи”, се основава на интерпретация на мотивите, която противоречи на явното им съдържание. Възраженията за недопустимост на гласни доказателства са обсъдени от въззивния съд (стр 3 от мотивите), що се касае до кръга въпроси ,за които е налице забраната по чл. чл.133 б.”б” ГПК. (отм ).Затова въззивният съд не е формирал изводите си по този въпрос въз основа на гласни доказателства. По отношение на факта, че предварителният договор като документ не е бил подготвен специално с оглед специфичните изисквания на страните, а това е станало чрез попълване на „типова” бланка, която свидетелят им предоставил ,няма забрана за установяване със свидетелски показания и този факт е съответно коментиран. Не може да се приеме ,че като е изтъкнал горния иначе безспорен факт, въззиният съд е дал разрешение в противоречие с указанията в т.19 от ТР №1/2001г т.д №1_2000 ОСГК ,цитирани от защитата по основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК без обосновка в изложението. На въпроса изправна или неизправна страна е бил ответникът по договора, е отговорено според установените обстоятелства. Липсва формулиран правен въпрос, свързан с решаващите съображения на съда. Липсва и обосновака на основание по чл. 280 ал.1 т.1 -3 ГПК, поначало липсва правна обосновка на изразената теза, че ако в договора не е записана възможност за едностранно разваляне поради неизпълнение на едната страна, в случая поради неплащане на цената в срок, институтът е неприложим. Разноските на страните – жалбоподатели остават за тяхна сметка. Воден от горното Върховният касационен съд, ІІІ г.о.