Определение № 3759 от 09.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2220/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частни жалби на Л. П. К. и С. И. Д. срещу определение № 99 от 13.01.2026 г. по в.ч.гр.д.№ 34 от 2026 г. на Софийския апелативен съд, 16 състав.

Л. П. К. обжалва определението на Софийския апелативен съд в частта му, с която е потвърдено определение № 9555 от 18.05.2025 г. по гр.д.№ 11353 от 2024 г. на Софийския градски съд, ГО, I-2 състав за прекратяване на производството по делото по отношение на нея, поради отказ на ищеца С. Д. от предявения срещу нея иск по чл.30, ал.1 ЗН.

С. И. Д. обжалва определението на Софийския апелативен съд в частта му, с която е било изменено определение № 18461 от 01.10.2025 г. по гр.д.№ 11353 от 2024 г. на Софийския градски съд, ГО, I-2 състав, постановено по реда на чл.248 ГПК, като С. И. Д. е бил осъден да заплати на Л. П. К. на основание чл.78, ал.4 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв./1022,58 евро/, вместо присъдените от първоинстанционния съд 500 лв.

В жалбата си Л. П. К. твърди, че определението на Софийския апелативен съд в обжалваната от нея част е недопустимо, алтернативно неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. В изложението към касационната жалба се цитират основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и по чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в пределите на подадената въззивна жалба съгласно чл. 269 ГПК и допустимо ли е да постанови съдебен акт по въпрос, който не е предмет на въззивно оплакване, като същевременно не обсъди релевантните доводи за недопустимост на производството ?

2. Длъжен ли е въззивният съд, при наличие на изрично оплакване в частната жалба относно недопустимост на производството поради липса на пасивна легитимация и правен интерес на лицето С. А. Р.- П., да се произнесе по това оплакване, или може да ограничи мотивите си само до процедурата по прекратяване спрямо друг съответник, по която липсва спорен предмет ?

3. Допустим ли е иск по чл.30 ЗН, насочен срещу заветник, който не се е легитимирал като собственик и чиито права са отречени чрез признаване правата на трето лице (чрез отказ от иск срещу титуляря на НА) ?

4. Длъжен ли е съдът да прекрати производството по чл. 30 ЗН, ако ищецът се десезира по отношение на единствения ответник, притежаващ документ за собственост, и прехвърли претенцията си само върху лице, което не е собственик ?

5. Налице ли е правен интерес от водене на иск за възстановяване на запазена част, когато имотът е прехвърлен на трето лице, чиято искова молба по чл.108 ЗС е вписана и чиито права не са оспорени от ищеца по чл.30 ЗН ?

6. Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила произнасянето на съда по непредявен предмет на жалбата (extra petitum), като същевременно се игнорират наведените от жалбоподателя доводи за липса на абсолютни процесуални предпоставки спрямо останалия ответник ?

7. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи в жалбата, касаещи допустимостта на производството спрямо останалите ответници, или може да ограничи мотивите си само до частта, която не се оспорва от жалбоподателя ?

8. Следва ли производството да се прекрати изцяло, ако ищецът се откаже от иска срещу единствения легитимен собственик и липсва правен интерес от спор срещу несобственик ?

9. Разпростира ли се действието на отказа от иск по чл.233 ГПК върху правоприемника на ответника и води ли този отказ до отпадане на правния интерес от продължаване на делото спрямо останал ответник ?

10. Допустимо ли е продължаване на производството по иск за собственост/запазена част по чл.30 ЗН само срещу ответник, който не е собственик, след като ищецът се е отказал от иска срещу единствения легитимен собственик и е налице трето лице-приобретател с вписан нотариален акт ?

11. Допустимо ли е продължаване на производството по иск по чл. 30 ЗН срещу ответник, който не притежава право на собственост към момента на разглеждане на спора, при наличие на вписано право на трето лице с валиден нотариален акт и висящ ревандикационен иск по чл.108 ЗС относно същия имот ?

12. Следва ли съдът да прекрати производството като недопустимо при липса на пасивна материалноправна легитимация при конститутивен иск, когато спорното право е преминало в патримониума на трето лице ?

13. Допустим ли е иск по чл.30 ЗН, предявен от лице, което не е наследник по закон със запазена част ?

14. Допустимо ли е въззивният съд да потвърди първоинстанционния акт, без да изложи собствени мотиви по релевантните доводи на страните ?

Жалбоподателката твърди, че определение в обжалваната от нея част е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, както и че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В жалбата си С. И. Д. поддържа, че определението в обжалваната от него част е очевидно неправилно. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставя следния въпрос: Дължи ли ищецът заплащане на съдебни разноски на ответника при отказ от иска си поради настъпили след образуване на делото независещи от него обстоятелства и по причина, която се дължи изцяло на поведението на ответника ? Цитира определения на ВКС, на които твърди, че обжалваното определение противоречи.

В писмен отговор от 10.03.2026 г. ответницата Л. П. К. оспорва частната жалба на Д..

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение по допустимостта на жалбите приема следното: Частните жалби са подадени от легитимирани страни /ищец и ответница по делото/, в срока по чл.275, ал.1 ГПК и срещу акт на въззивен съд, с който по същество се оставя без уважение частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд за прекратяване на делото по иск с правно основание чл.30, ал.1 ЗН и с който частично се отменя определение на първоинстанционен съд по същото дело, постановено по реда на чл.248 ГПК, като се осъжда ищецът да заплати разноски за адвокатско възнаграждение на ответницата в размер на 2 000 лв. Съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК и чл.248, ал.3 ГПК, този акт на въззивния съд подлежи на касационно обжалване при наличие на някое от посочените в чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК основания за това.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявени от С. И. Д. срещу С. А. Р.-П. и Л. П. К. искове с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената му част от наследствата на С. И. Д. и на М. Й. И. /тези искове първоначално са били предявени заедно с искове за делба, но впоследствие са отделени в самостоятелно производство/. С определение № 9555 от 18.05.2025 г. по гр.д.№ 11353 от 2024 г. на Софийския градски съд производството по делото е прекратено по отношение на ответницата Л. К., поради отказ на ищеца от предявения срещу нея иск. С молба от 16.06.2025 г., на основание чл.248 ГПК Л. К. е направила искане за допълване на постановеното по делото прекратително определение в частта за разноските, като й бъдат присъдени разноски в размер на 5 000 лв. Тази нейна молба е уважена частично от първоинстанционния съд, който с определение № 18461 от 01.10.2025 г. й е присъдил разноски в размер на 500 лв.

Срещу посочените първоинстанционни определения е подадена частна въззивна жалба от Л. К.. В постановеното от въззивния съд определение по тази частна жалба /определение № 99 от 13.01.2026 г. по в.ч.гр.д.№ 34 от 2026 г. на Софийския апелативен съд/ е прието, че жалбата на Л. К. срещу прекратителното определение от 18.05.2025 г. е неоснователна. Съдът е посочил, че отказът от иск по чл.233 ГПК е процесуално действие, което зависи изцяло от волята на ищеца /както и подаването на исковата молба/. При съобразяването му съдът не взема съгласие на противната страна, а дължи проверка единствено дали изявлението за отказ изхожда от легитимно лице и висящ ли е процесът. Когато според естеството на спорното право или на търсената защита отказът от иск е недопустим, изявлението на ищеца по чл.233 ГПК няма десезиращ ефект. Въззивният съд е приел, че в случая нито естеството на спорното право, нито търсената защита обуславят недопустимост на отказа от иска на С. Д. спрямо Л. К.. Изявлението за отказ изхожда от надлежната страна- ищеца по делото, като към момента на извършването му делото спрямо Л. К. е било висящо. Следователно отказът от иска е предизвикал правните последици, към които е бил насочен.

При произнасянето си по частната жалба на Л. К. срещу първоинстанционното определение от 01.10.2025 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, въззивният съд се е позовал на чл.78, ал.4 и 5 ГПК за правото на ответника на разноски при прекратяване на делото, както и на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение. Цитирал е решението на СЕС по дело № С-438/2022 г., след постановяването на което в съдебната практика е установено разбирането, че Наредба № 1 от 2004 г. няма задължителен характер за съда и посочените в нея минимални размери не го обвързват. Въззивният състав е приел, че лимитът на намаляване на адвокатското възнаграждение по чл.78, ал.5 ГПК защитава свободата на договаряне, като слага граници на правото на съда да не зачете уговореното между страните по договора за адвокатска услуга, и е съответен на основната идея на решенията на СЕС. По тази причина не съществувало основание за допълнително намаляване под този лимит. Съдът е ползвал като ориентир минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл.7, ал.2 Наредба № 1 от 2004 г. Съобразил е цената на иска, факта, че производството се отличава с фактическа и правна сложност, както и че в депозирания отговор ответникът е навел възражения и е релевирал доказателствени искания. Така съдът е стигнал до извода, че на Л. К. следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв. /с 1 500 лв. повече от присъдените от първоинстанционния съд 500 лв./.

При тези данни настоящият състав на ВКС приема следното:

I. По частната касационна жалба на Л. П. К.: Жалбоподателката поставя четиринадесет въпроса, като всички те се свеждат до това дали въззивният съд е бил длъжен да обсъди оплакванията й за недопустимост на производството срещу другата ответница, конкретно- за невъзможността за продължаването на производството, когато ищецът се откаже от иска срещу единствения легитимен собственик, а липсва правен интерес от продължаване на производството срещу другия посочен в исковата молба ответник, който не е собственик. За да се отговори на въпроса, е необходимо да се изясни, че отказът от иск е възможност за ищеца във всяко положение на делото да се откаже изцяло или отчасти от спорното право, като в този случай той не може да предяви отново същия иск. Отказът от иск е проявление на принципа на диспозитивното начало. Това процесуално действие, както и подаването на исковата молба, зависи изцяло от волята на ищеца: той решава в какви предели да търси защитата на правата си- дали да предяви спорното право изцяло или частично, както и дали да се откаже от него изцяло, частично, срещу всички посочени от него в исковата молба ответници или само спрямо някой от тях. Съдът проверява единствено дали отказът изхожда от легитимно лице и висящ ли е процесът и при наличието на тези предпоставки прекратява производството по делото за спорното право, без да изисква съгласието на насрещната страна за това. В случая ищецът е заявил отказ от иска срещу Л. К. с оглед новонастъпило обстоятелство- влязлото в сила съдебно решение между двете ответници, с което е отречено правото на собственост на Л. К. спрямо процесния имот. Този отказ е равнозначен на десезиране на съда с искането срещу К., спрямо която производството се прекратява и настъпва пречка да бъде водено повторно. Обстоятелството, че ищецът е решил да продължи делото срещу другата ответница, е проява на диспозитивното начало в исковия процес, не подлежи на контрол от съда и не зависи от съгласието на другия ответник в производството. Затова и в частното производство по жалба срещу прекратяване на делото по отношение на единия ответник поради отказ от предявения срещу този ответник иск, въззивният съд не само че няма задължение, но и би допуснал процесуално нарушение, ако се произнесе относно това дали производството е допустимо или е следвало да се прекрати и по отношение на другия ответник. Съдът е длъжен да обсъди единствено относимите към правия спор доводи и възражения на страната, а оплакванията на жалбоподателката защо отказът от иск е насочен само спрямо нея, а не и спрямо другата ответница, не са сред тях. Въпросите дали производството е допустимо и е следвало да продължи спрямо втората ответница С. А. Р.- П., нямат отношение към валидността, допустимостта и правилността на определението, с което е било прекратено производството спрямо Л. К., поради което въззивният съд не е дължал произнасяне по тези въпроси.

Ето защо, въпреки непроизнасянето по горепосочените въпроси, въззивният съд не е постановил определението си в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражение на страните. Тоест, не е налице соченото основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението в обжалваната от Л. К. част. Доколкото по въпроса е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика, не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението в обжалваната от К. част.

Определението на въззивния съд в обжалваната от К. част не е и очевидно неправилно, както твърди жалбоподателката: За да е налице очевидна неправилност на съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на този съдебен акт да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на акта, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. Тя е свързана с явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл или до основаване на решението на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/ или с явна необоснованост на изводите на съда с оглед правилата на формалната логика. В случая в обжалваното определение не се откриват такива пороци. За да постанови определението си за потвърждаване на определението на първоинстанционния съд за прекратяване на делото по отношение на ответницата Л. К., въззивният съд е приложил относимите към спора норми на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на определението в обжалваната от К. част: Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна частна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

II. По частната касационна жалба на С. Д.: Поставеният от жалбоподателя въпрос /Дължи ли ищецът заплащане на съдебни разноски на ответника при отказ от иска си поради настъпили след образуване на делото независещи от него обстоятелства и по причина, която се дължи изцяло на поведението на ответника ?/ е обуславящ изхода на спора, тъй като в обжалваното определение въззивният съд е приел, че ищецът дължи разноски на ответницата, независимо от това, че делото е било прекратено поради отказ от иска, направен от ищеца веднага щом той е узнал за настъпил след завеждане на делото нов факт, независещ от него, но сочещ на неоснователност на предявения иск срещу ответницата Л. К.. По този въпрос е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението в обжалваната от Д. част- противоречие с практиката на ВКС, според която ищецът не дължи разноски на ответника при прекратяване на делото поради отказ от иска, когато този отказ е направен поради новонастъпили след предявяването иска независещи от ищеца факти, погасяващи или правещи неоснователно заявеното за защита от него право. В този смисъл са например: решение № 17 от 24.04.2019 г. по гр.д.№ 957 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 332 от 02.06.2015 г. по ч.гр.д.№ 2518 от 2015 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч.гр.д.№ 6176 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о.и др. Поради това касационното обжалване на определението на Софийския апелативен съд в обжалваната от С. Д. част следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1 т.1 ГПК.

По съществото на частната жалба на С. Д., настоящият състав на ВКС приема, че тя е основателна: В конкретния случай е безспорно установено, че след предявяване на исковете по чл.30, ал.1 ЗН и за делба на конкретно посочен в исковата молба имот от С. Д. срещу Л. К. и С. Р.- П., е постановено определение № 1528 от 27.03.2025 г. по гр.д.№ 2234 от 2024 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 136 от 12.02.2024 г. по в.гр.д.№ 832 от 2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е прието за установено по отношение на ответницата Л. К., че другата ответница по настоящото дело С. Р.- П. е собственик по силата на саморъчно завещание от 01.03.2019 г. на 3/4 ид.ч. от процесния имот, тоест че ответницата Л. К. не е съсобственик на този имот. Ищецът С. Д. не е участвал в това производство и към датата на подаване на исковата молба срещу Л. К. и С. Р.- П. не е могъл да знае какъв ще бъде изходът му. Същевременно от представената по делото справка от Имотния регистър се установява, че Л. К. е фигурирала в него като собственик на 3/4 ид.ч. от недвижимия имот по силата на съставен в нейна полза констативен нотариален акт за собственост, вписан на 09.09.2021 г. Следователно, към момента на подаване на исковата молба е имало данни, които са дали основание на ищеца да насочи исковата си претенция не само срещу С. Р.- П., но и срещу Л. К.. Влязлото в сила съдебно решение, с което се отрича правото на собственост на Л. К. върху процесния имот, е ново обстоятелство, настъпило след предявяване на иска от Д., след узнаването на което ново обстоятелство той веднага се е отказал от иска си срещу К.. Затова и не може да се търси отговорност от Д. за завеждане на делото срещу К., респективно не следва същият да носи отговорност за сторените от ответницата разноски в производството. Предвид на това ищецът не е дължал и не е следвало да бъде осъждан да заплаща разноски по делото на ответницата Л. К.. Ето защо, обжалваното въззивно определение в частта, с която е изменено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, като С. Д. е бил осъден да заплати на Л. К. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв. над присъдените от първоинстанционния съд разноски от 500 лв., следва да бъде отменено като неправилно, а молбата на Л. К. за допълване на първоинстанционното прекратително определение в частта за разноските, чрез присъждане на разноски в размер над 500 лв.- следва да се остави без уважение.

В частта, с която С. Д. е бил осъден да заплати на Л. К. разноски в размер на 500 лв., първоинстанционното определение по чл.248 ГПК е влязло в сила, като необжалвано в тази част от С. Д. с въззивна частна жалба. Поради това, макар и неправилно, определението в тази му част не може да бъде отменено от ВКС.

В частта, с която по същество е оставено без уважение искането на Л. К. за присъждане на разноски в размер над 2 000 лв. до пълния претендиран от нея размер от 5 000 лв., въззивното определение е влязло в сила, като необжалвано в тази част от Л. К. с частна касационна жалба. Поради това ВКС не дължи произнасяне по искането на Л. К. за присъждане на разноски за разликата до пълния претендиран от нея размер от 5 000 лв.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение