Определение № 156 от 15.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2335/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №1172 от 07.04.2023г. на В. К. Т., чрез процесуалния му представител- адв. Е. В. срещу Решение №17/08.02.2023г., постановено по гр.дело №227/22г. по описа на ОС – Видин, с което решение №38 от 29.04.2022г. по [населено място] №92/2021г. на Районен съд – Белоградчик е отменено частично, като вместо това е признато за установено по отношение на В. К. Т., че М. Т. Д., М. В. М. и Т. В. А. са собственици на 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ: УПИ X. - 340, с площ 1455 кв.м. в кв. 13 по регулационния план на [населено място], общ. Б., обл. В. - празен, незастроен, с административен адрес: [населено място], общ. Б., обл. В., [улица], при граници /съседи/: от три страни улици и УПИ ...... на Е. М. Т., на основание придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Според жалбоподателя, решението е неправилно, тъй като насрещната искова молба, с която се предявява собственически иск, е заведена в съда повече от шест месеца след като ищците по насрещния иск са изгубили владението върху имота по смисъла на чл. 81 от Закона за собствеността, което се признава от самите тях чрез твърденията им, че ответникът по насрещния иск три години /започвайки от стопанската 2017/2018г./ е отдавал под наем процесния имот на търговското дружество „Био А. Труп“ ООД, което от своя страна преди около две години преди завеждането на насрещния иск го е заградило с електропастир. С оглед изложеното, твърди, че ищците по насрещния иск не установяват осъществяването на юридическите факти, на които основават твърдените си права на собственост. Моли решението на ОС - Видин да се отмени като неправилно, а предявеният насрещен собственически иск- да се отхвърли като неоснователен. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът посочва, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика на ВКС относно задълженията си по чл.12 от ГПК - да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл.235, ал.2 от ГПК - да постанови решението си върху приетите за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото. Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с принципите на гражданския процес за служебно начало /чл.7 ГПК/ и състезателното начало /чл.8 ГПК/. Тъй като не е приложил разпоредбата на чл. 81 от ЗС, то постановеното решение е в противоречие с практиката на ВКС (напр. решение № 404 от 16.VI.1995 г. по гр. д. № 1904/94 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 355 от 14.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 802/2009 г., II г. о.), според която позоваването на придобивна давност след изгубване на владението на имота за повече от шест месеца не може да ползва владелеца поради прекъсване на давността. На следващо място се твърди, че въззивният съд е постановил решение по собственически иск при липса индивидуализация на процесния недвижим имот, предвид липсата на приложена регулация, физическа липса на улици, както и на каквито и да било физически граници и ориентири на процесния имот - колчета, синури, гранични камъни и пр., което е в противоречие с Решение №196 от 11.11.15 г. на ВКС по гр. д. № 2495/15 г., I г.о. На трето място се излага, че въззивният съд не е изложил мотиви защо кредитира показанията на доведените от ищците по насрещния иск свидетели, след като е налице явно противоречие с всички останали гласни и писмени доказателствени средства, вкл. неоспорената СТЕ, в която се сочи, че имотът не е ограден. Счита, че е налице неизпълнение на задължението за обсъждане на всички доказателства по делото, тъй като решаващият състав е обсъдил доказателствата частично, а също така и избирателно и едностранчиво, което съгласно константната практика на ВКС /Решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о., ТК; Решение № 235 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 513/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 217/ 09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/ 2010 г., IV г. о., ЕК; Решение № 327 от 03.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2119/2016 г., Г. К., IV г.о. Решение № 57 от 08.06.2015 г. на ВКС по гр. д.№ 6396/2014 г., 1г.о.,ГК./ представлява съществено процесуално нарушение, което води до неправилност на постановеното по спора решение. На четвърто място, въззивният съд не е съобразил, че за да се придобие правото на собственост върху имот на основание давностно владение, то трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено, и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят имота. Касаторът твърди, че ищците по насрещния иск в продължение на повече от две години след като са загубили владението на процесния имот /наемателят го е оградил с електропастир и това е било очевидно - колове, ел. кабели и пр./ не са предприели никакви действия и едва след като е предявен собственически иск срещу тях, те са предприели завеждането на насрещен такъв, предвид което и изводът на съда осъществено от тях давностно владение е в противоречие с Решение № 27 от 7.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4919/2013 г., I г. о., ГК; Решение № 18 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 418/2020 г., IV г. о., ГК; Решение № 32 от 2.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1816/2018 г., II г. о., ГК. Формулирани са следните процесуални и материално-правни въпроси: 1. След като ответникът оспорва изцяло насрещния иск и от събраните доказателства се установява, че ищците по него са загубили владението си за повече от две години и е настъпило прекъсване на давността, следвало ли е въззивният съд да се произнесе служебно по приложението на чл. 81 от ЗС, дори и да не е бил изрично сезиран с такова възражение от ответника по насрещния иск? 2.След като от събраните по делото доказателства се установява, че в продължение на не по-малко от две години ищците по насрещния иск не са предприели никакви действия за отблъскване на владението /което са загубили/ и са допуснали прекъсване на придобивната давност, която претендират по делото като единствено основание за собственост, допустимо и правилно ли е въззивният съд да уважи така предявения насрещен иск единствено на база абстрактни твърдения на доведени от страната свидетели, които дори не са в състояние да установят границите, в които това владение евентуално се е осъществявало, респ. дали частично или изцяло границите на владението съвпадат или покриват границите на поземления имот, предвид липса на материални граници - ограда, синур, колчета, гранични камъни или друго/? 3. Следвало ли е въззивният съд да остави насрещния иск без движение, като укаже на ищеца, че не сочи доказателства и не прави релевантни искания за индивидуализирането на процесния имот, както и че при условията на пълно и главно доказване в негова доказателствена тежест е да установи точно, ясно, конкретно и пълно границите, съседите и площта на имота, както и дали владението му обхваща тези граници /предвид липсата на материални граници - ограда, синур, колчета, гранични камъни/, респ. след като пред въззивната инстанция са разпитани свидетели, които също не могат да установят конкретни граници, нито на владението, нито на поземления имот, имал ли е въззивният съд друга процесуална възможност, освен да потвърди първоинстанционното решение? 4. Може ли да се приеме, че е налице законосъобразно владение и в частност своене на недвижим имот /земя/, при положение, че по никой начин не са установени на терен каквито и да било материални граници на процесния имот /липсват ограда, колчета, синур, гранични камъни или друго/ и след като претендиращият владение /своене/ не е в състояние конкретно да установи с годни доказателствени средства границите, в които е осъществявал претендираното владение? 5. Следва ли въззивният съд в своя съдебен акт да се обоснове защо кредитира едни, а игнорира други доказателства по делото и длъжен ли е да обсъди събраните допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните в тяхната взаимна връзка, респ. налице ли е неизпълнение на задължение на съда за обсъждане на всички доказателства по делото, когато тези доказателства са обсъдени частично, избирателно и едностранчиво и представлява ли това съществено процесуално нарушение, което да служи като основание за отмяна на атакуваното въззивно решение поради неправилност? Ответниците по касационната жалба – М. Т. Д., М. В. М. и Т. В. А. не са депозирал писмен отговор в предоставения им срок. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск по чл.124, ал. 1 ГПК, предявен от В. К. Т. срещу В. М. Д. да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищецът е изключителен собственик на недвижим имот: УПИ X. - 340, с площ 1 455 кв.м. в кв. 13 по регулационния план на [населено място], общ. Б., обл. В. - празен, незастроен, с административен адрес - [населено място], общ. Б., обл. В., [улица], при граници /съседи/: от три страни улици и УПИ ... на Е. М. Т.. Ищецът твърди, че е придобил собствеността върху процесния имот на основание давностно владение, като е владял имота като свой 17 години, считано от 2003г. и до предявяване на иска- 12.02.2021г. Чрез депозирания писмен отговор, ответникът В. М. Т., оспорва иска, навеждайки твърдения, че ищецът не е владял необезпокоявано процесния имот - УПИ ... - с площ 1 455 кв.м. в кв. 13 по регулационния план на [населено място], общ. Б., обл. В., не е установявал фактическа власт върху имота, не го е стопанисвал и не е демонстрирал собственически права върху имота. От своя страна, с отговора на исковата молба, В. М. Д. предявява насрещен иск против ищеца по първоначалния иск – В. К. Т., като твърди, че той-Д. е собственик на спорния имот с права Ѕ идеална част от имота, а другата – Ѕ идеална част е на Е. М. Т.. Излага се, че съответните идеални части от имота са придобити от техните родители - М. Д. Бакалски, починал през 2007г. и Е. П. Бакалска, починала 2005 г. След тяхната смърт, фактическата власт върху имота е упражнявана от него и Е. М. Т., като владението е било явно и непрекъснато и е продължило повече от 10 години, без някой да го оспорва. Същото е продължително до преди 2 години, когато имотът бил заграден от наемател на спорния имот към настоящия момент -„Био А. Груп“ ООД. В условията на евентуалност, ищецът основава претенцията си на давностно владение, упражнявано от самия него в продължение на повече от 10 години, осъществено след смъртта на родителите му. В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор от ответника по насрещния иск – В. Т.. С определение № 321 от 27.09.2021г. по гр.д.№92/2021г. на РС-Белоградчик, съдът е конституирал като ответници по първоначалния иск и ищци по насрещния такъв, наследниците по закон на В. М. Д., починал на 20.05.2021г. - М. Т. Д. - съпруга, М. В. М. и Т. В. А. - дъщери, които поддържат отговора на исковата молба и предявения насрещен иск. От фактическа страна въззивният съд е приел следното: С молба-декларация изх.№6297/19.11.2020г. В. К. Т. е отправил искане до нотариус да бъде извършена обстоятелствена проверка на осн.чл.587, ал.2 от ГПК и да бъде признат за собственик на процесния имот, който придобил по давностно владение. От разписния лист към плана на [населено място] от 1997г. се установява, че процесният имот е записан на наследници на М. Н.. От приложените удостоверения се установява, че В. М. Д. е син и единствен наследник на майка си Е. П. Бакалска, починала на 24.10.2005г. и баща си М. Д. Бакалски, починал на 24.11.2007г. От заключението на изслушаната СТЕ, неоспорено от страните, и кредитирано от съда като компетентно изготвено, се установява, че към датата на изготвянето му – 28.03.2022г. процесният имот –УПИ ..., ведно с имоти-УПИ ..., УПИ ... и УПИ ... са оградени от електропастир, който не работи. Уличната и дворищната регулация по кадастралния и регулационен план на [населено място], общ.Б., утвърден със Заповед №296/10.03.1997г. в обхвата на кв.13 и спрямо процесния имот не е приложена. На място границите на съседните на процесния имот не са материализирани, както с УПИ ..., така и тези с улиците. От приетите три броя договори за наем от 01.05.2017г., 01.05.2018г. и 01.05.2019г. се установява, че В. К. Т.- като наемодател, е отдал под наем процесния имот УПИ ... на „Био А. Груп“ ООД за три поредни стопански години – 2017/2018г., 2018/2019г. и 2019/2020 година. От находящия се в ДП №105/2022 г. на ОДМВР-В. протокол за разпит на свидетел от 06.07.2022г. се установява, че В. К. Т. /разпитан като свидетел/ е описал местонахождението на имот-УПИ ... и процесния имот - УПИ ... по плана на [населено място], като е заявил, че в този район той никога не е обработвал по какъвто и да е начин земята. Не е косил трева, не е орал, не е оставял на паша свои животни, не е оставял техника в тези имот. Заявил е, че имотите там са собственост на М. Бакалски, на В. Н. и Г.. Отдавал под наем имоти на „Био А. Груп“, но не им е отдавал под наем имоти в този район, защото не били негови. В хода на първ. производство са разпитани двама свидетели: Според показанията на свидетелката Т. Д. С.- управител на дружеството „Био А. Груп“ ООД, откакто живее в [населено място], обл. В.- от 2004г. и до отдаването под наем на имота - УПИ ... с площ 1 455 кв.м. на управляваното от нея търговско дружество през 2017г., тя е виждала В. Т. да обработва имота, косял го е, пасял е коне в него, държал е селскостопанска техника на мястото. Не знае някой да му е оспорвал владението. Свидетелката Ц. И. Й., която притежава имот в непосредствена близост до спорното място, знае, че този имот е бил на родителите на починалия в хода на делото - В. Д. и на родителите на Е. Т. –негова първа братовчедка. Знае, че родителите на В. Д. и на Е. Т. /неучастваща в производството/ са косили мястото всяка есен, до смъртта им. Родителите починали преди около 20 години, като след тяхната смърт, мястото е обработвано от ответника В. Д. и Е. Т.. Те косили имота до отдаването му под наем на дружеството „Био А. Груп“ ООД. Излага, че никога не е виждала ответника по насрещния иск В. Т. и съпругата му да обработват спорния имот. В хода на въззивното производство са разпитани двама свидетели: Свидетелят А. Т. И., живеещ постоянно в [населено място] знае местонахождението на спорния имот, който принадлежи на В. и на Е.- негова първа братовчедка. Имотът бил отнет от В. Д. от фирма „БИО А. ГРУП“. Имотът се намира зад фермата в [населено място], между фермата и реката и е около декар и шестстотин-седемстотин кв.м. Навремето бил в стопанския двор и няма разграничителна линия. При ликвидацията, сградата на стопанския двор била предоставена на селото, а впоследствие свидетелят я придобил. Бил е в състава на правоимащите, участвал е при ликвидацията и плащал данъци до 2017 година за сградата. След ликвидацията 1996-1997г. процесният имот се ползвал като ливада. Имотът бил на бащата на В. - М. и на Д. –майка на Е.. Всички в селото знаели, че това място е наследствено на В. и на Е. и никога не е имало спорове. Имотът се косял първоначално от бащата на В. – М., а след смъртта му В. го дал на П.- от същото село, който косил тревата в имота до 2017г. Свидетелят познава В. Т. и Р. Т.- бивши жители на [населено място], но не ги е виждал в селото от около 10 години. Не са идвали в този имот. Т. не е имал техника за обработка на земя и не е обработвал имота. Сега мястото било заградено с електропастири от 2018 година. През 2017 година от фирмата придобила сградата, а после заградили и няма достъп до имота. Свидетелят П. М. П., който също живее в селото, излага, че през 2000 година купил къща в стопанския двор на [населено място], която е на 50 метра от процесния имота. Знае, че имотът е на В. /Венци/ и на Е., които са първи братовчеди. Посочва местонахождението и границите на имота, който бил от около декар и половина и граничел с „Био А. Груп“ отдолу, от горната страна е река, път и друг имот на Венци и Е.. Първоначално имотът бил обработван от родителите на Венци и на Е., които пасели там овцете си, и свидетелят редовно си говорел с тях. Те му възложили да коси тревата в имота, която да използва за животните си. След като починали, Е. и Венци продължили да стопанисват имота. С тяхно разрешение свидетелят продължил да коси имота до 2019г., за да се поддържа чист. Венци и Е. почиствали имота от камъни и тръни, за да може да се коси. Свидетелят посочва, че косил имота около 20 години до 2019 г., когато „Био А. груп“ сложили електропастир и заградили имота. Заявява, че никой не е имал никакви претенции към имота през тези 20 години. Всички в селото знаели, че този имот е на Венци и Е.. Посочва, че от 2000г. М.-бащата на Венци и Д.-майката на Е. стопанисвали имота, като свой. Докато били живи там си пасели животните, той косил тревата, за да си храни животните. С оглед събраните по делото доказателства-заключението на СТЕ и показанията на Ц. И. Й., А. Т. И. И П. М. П., въззивният съд е приел, че по безспорен начин се установява завладяването през 2000г. и упражняването на непрекъсната фактическа власт върху процесния имот от М. Д. Бакалски - наследодател и баща на първоначалния ищец по насрещния иск –В. Д. и Д. Д. Т. – майка на Е. М. Т.. Съдът е посочил, че кредитира техните показания, тъй като свидетелите са без дела и родство със страните и не са заинтересувани от изхода на делото. Приел е за установено, че спорният имот е част от бивш стопанския двор на ТКЗС в [населено място], като след разформироване на ТКЗС /в периода 1996-1997г./, през 2000г. бащата на първоначалния ищец по насрещния иск - М. Бакалски и Д. Т.– майка Е. Т. установили фактическа власт върху имота при равни права за всеки, владели имота за себе си. Имотът представлявал ливада и се използвал за паша и добив на сено и до сега. Направен и извод, че М. Бакалски и съпругата му Е. Бакалска постоянно и непрекъснато са стопанисвали и ползвали имота, като свой от 2000г. като са пасели животните си в него, косели имота и добивали от него сено. В коситбата се включвал и свидетеля П. П., който живеел наблизо до имота. След смъртта на родителите им, В. Д. и братовчедка му Е. Т. продължили да стопанисват имота като свой и при равни права за всеки, като възложили на свидетеля П. окосяването, а те почиствали от камъни и бурени-тръни. От 2000г. никой не е предявявал претенции към имота, нито е оспорвана собствеността им. В. Д. упражнявал фактическа власт върху имота явно и необезпокоявано до 2017г., когато имотът бил завладян и започнал да се ползва от фирма „Био А. Груп“ООД съгласно приложените договор за наем, като през 2019г. фирмата оградила имота с електропастир. От правна страна, въззивният съд е счел предявеният насрещен иск по чл. 124 ГПК за основателен, тъй като е доказан фактът на владение, осъществяван от първоначалния ищец по насрещния иск – В. Д. /починал в хода на производството/ на заявената 1/2 идеална част от процесния имот през периода от 2000г. до 2017г. Поради непрекъснато, явно и необезпокоявано владение, продължило повече от 10 г., въззивният съд е стигнал до извод, че В. Д. е придобил собствеността върху претендираната Ѕ ид.ч през 2011г., след изтичане на предвидения 10-годишен давностен срок, съгласно чл. 79 ЗС. За доказано е прието твърдението на въззивниците, че ответникът по насрещния иск - В. К. Т. никога не е владял и ползвал процесния имот - УПИ .... Това обстоятелство се доказва от направеното от Т. признание, че никога не е владял и ползвал процесния имот, обратно на наведените в исковата молба твърдения по първоначалния иск, материализирано в протокол /находящ се в ДП№105/2022 г. на ОДМВР-В./ за разпит на свидетел от 06.07.2022г., който е официален свидетелстващ документ и се полза с материална доказателствена сила, съгласно чл.179,ал.1 от ГПК. При така изложените мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за касационното обжалване на решението по следните съображения: Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Първите два поставени въпроса, касаещи приложението на чл. 81 ЗС и прекъсването на давността не са с обуславящо значение за правилността на изводите на съда, тъй като подобно възражение ответникът по насрещния иск не е навел. Съдът има задължение да се произнася само по възраженията, с които е бил надлежно сезиран. По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Съобразно разясненията в т.4 от Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. Дело № 1/2013 г., ОСГТК, по силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се отнася и за възраженията за давността, които се преклудират в посочения срок. След като ответникът по насрещния иск не е навел възражение за прекъсване на давността в преклузивния срок по чл. 131 ГПК, то съдът не дължи произнасяне по този въпрос. Не са налице основания и за служебно произнасяне, тъй като съобразно разясненията в т.2 на същото тълкувателно решение, служебното начало има превес над диспозитивното и състезателното начало само когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение / чл. 269, изр. 1 ГПК /, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. По отношение на следващите два въпроса, касаещи индивидуализацията на имота също не са налице основания за допускане до касационно обжалване, доколкото не се констатират пропуски в тази връзка. Процесният имот е бил в достатъчна степен индивидуализиран -чрез местонахождение, площ, граници, включително чрез посочването му на представената по делото скица и заключението на СТЕ, като следва да се отбележи, че всъщност именно касаторът – в качеството си на ищец, първи е предявил положителен установителен иск по отношение на същия имот, който сам е индивидуализирал въпреки липсата на материализирани на място граници, и се е домогвал да докаже осъществявано от него фактическо владение върху същия в твърдяните от него очертания. Въззивният съд не е допуснал и соченото от касатора нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираните съдебни решения. Напротив, именно в съответствие със съдебната практика, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. и на показанията на свидетелите, разпитани в хода на въззивното производство, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Доколкото ответникът не е въвел по надлежен ред твърдение за прекъсване на давността, то и въззивният съд не е развивал съображения в тази насока. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани и в двете инстанции само в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Следва да се посочи, че основно доказателство за установяване на придобивна давност, според практиката на ВКС, са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката. Приема се, че дали е основателно позоваването на придобивна давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерение за своене. Според трайно установената практика на ВКС, при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. Въззивният съд, в съответствие с тези изисквания, при извършването на своята преценка е изложил подробни и мотивирани съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно: не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Изложените от касатора съображения представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му убеждение имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение