Определение № 2155 от 27.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 650/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез юрк. Г., срещу решение № 965/02.10.2025г. по гр.д.№ 1878/25г. по описа на Окръжен съд Варна, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, е прието за установено на основание чл. 439 ГПК, че Ж. М. А. С. не дължи на Държавата, представлявана от министъра на финансите, сумите по изпълнителен лист № 4914 от 20.05.2016г., издаден по ч.гр.д. № 3153 по описа за 2016 година на РС Варна, въз основа на който е образувано изп. дело № 775 от 2016г. по описа на ЧСИ Н. Г. с peг. №716 към КЧСИ, поради погасяването им по давност. Касаторът настоява въззивното решение да е недопустимо като постановено срещу ответник, който не е пасивно легитимиран. Твърди, че ответник по иска следва да е НАП, в качеството му на процесуален субституент на Държавата, защото нему било възложено установяването и събирането на частни държавни вземания, каквито били процесните. Сочи, че исковете били недопустими и поради факта, че са предявени при прекратено изпълнителното производство, който изключвал правния интерес на ищцата. Заявява и неправилност на въззивния акт, която обосновава с тезата, че давност не тече ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител е бездействал, включително и като не е дал указания за отстраняване на нередовности в молбата на кредитора за предприемане на изпълнителни действия. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанието на чл. 280, ал.2, предл.2 ро ГПК, а в хипотезата на 280, ал.1, т.1 ГПК поставя следните въпроси: 1/ Необходимо ли е обсъждането на всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и на всички доводи на страните, свързани с твърденията им?; 2/ Какъв е предмета на иска по чл. 439 ГПК – съществуването на вземането или съществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността? Насрещната страна по жалбата – ищцата Ж. М. А. С., чрез адв. С. Д., възразява срещу основанията за допускане на касационен контрол и оспорва оплакванията по касационната жалба. Претендира разноски. Настоящият състав намира за неоснователно искането за допускане до касационно обжалване по следните съображения: Правните изводи на въззивната инстанция са направени при безспорна фактическа обстановка, съгласно която изпълнителният лист срещу ищцата за процесните суми е издаден по ч.гр.д. № 3153 по описа за 2016 година на РС Варна, образувано по заявление по чл. 417 ГПК от „Райфайзенбанк България“ ЕАД. Вземанията на банката / 6385,37 лв. – главница, ведно със дължимите редовни и наказателни лихви, както и направените по делото разноски/ са породени от неизпълнение на договор за студентски кредит от 13.09.2010г. На 10.09.2016г., по молба на НАП и въз основа на издадения изп. лист е образувано изп. дело № 775 от 2016г. по описа на ЧСИ Н. Г. с peг. №716 към КЧСИ. В молбата взискателят е посочил, че желае изпълнението да се насочи срещу движимите вещи, находящи се в жилището на длъжника, без каквато и да е конкретика. Към молбата е приложено бюджетно платежно нареждане № Е01072 от 03.08.2016г., от което се установява, че Държавата е изплатила на „Райфайзенбанк България“ ЕАД сумата от 6772,30 лв. С молба от 02.11.2016г. взискателят е поискал да бъде наложена възбрана върху наследствената част на длъжника от недвижимото имущество на нейния наследодател М. М. А.-С.. Възбраната е вписана на 23.02.2017г. Следващата молба на взискателя до съдебния изпълнител за извършване на изпълнителни действия е депозирана на 16.08.2023г. и въз основа на нея са наложени запори върху трудовото възнаграждение и банкови сметки на длъжника. С молба от 08.10.2024г. длъжникът е поискал от съдебния изпълнител да прогласи прекратяването на изп. дело на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, която молба е уважена с постановление от 16.10.2024г. Съдебният изпълнител е изпратил съобщения за вдигане на наложените запори и заличаване на вписаната възбрана. При тези факти и като е изяснил характеристиките на предявения иск по чл. 439 ГПК, изтъквайки, че негов предмет в случая е липсата на правото на принудително изпълнение за паричните притезания по изпълнителен лист № 4914 от 20.05.2016г., издаден по ч.гр.д. № 3153 по описа за 2016 година на РС Варна, въз основа на който е образувано изп. дело № 775 от 2016г. по описа на ЧСИ Н. Г. с peг. №716 към КЧСИ, въззивният съд е намерил за неоснователни доводите за недопустимост на исковото производство и възраженията срещу основателността на иска. Посочил е, че пасивната легитимация на ответника е абсолютна положителна процесуална предпоставка, която се извежда от правното твърдение на ищеца относно спорното право, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба и в случая те несъмнено сочат държавата като ответник по предявения иск. Позовавайки се на приложимата за казуса разпоредба на чл. 14, ал. 2 и ал.3 Закона за кредитиране на студенти и докторанти /„ЗКСД“/, въззивният съд е приел, че държавата се е суброгирала в правата на кредитора „Райфайзенбанк България“ ЕАД до размера на платеното на 03.08.2016г. Изяснил е, че вземанията на Държавата се събират от Националната агенция за приходите, съгласно чл. 14, ал. 4 ЗКСД, но Държавата си запазва качеството на кредитор и именно тя се явява пасивно процесуалноправно легитимирана да отговаря по предявените искове, като в хода на производството се представлява на основание чл. 31, ал. 1 ГПК от министъра на финансите. Приел е също така, че въпреки прекратяването на изпълнително дело ответникът продължава да притежава изпълнителен титул за подлежащо на принудително изпълнение вземане, чието изпълнение може да бъде възобновено във всеки момент, поради което длъжникът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от това дали е налице висящ изпълнителен процес. Във връзка с основателността на иска въззивният съд е определил оплакванията по въззивната жалба на ответника като бланкетни; уточнил е, че срокът на погасителната давност в случая е петгодишен; изтъкнал е кои са действия по принудително изпълнение, имащи за последица прекъсването на давността, съобразно разрешенията по т.10 от ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и в тази връзка е отрекъл такова да е подаването на молба за издаване на изпълнителен лист. Определил е за начало на давностния срок датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение – 11.05.2016г., приел е, че същият е прекъснат на 02.11.2016г. с искането за налагане на възбрана върху наследствено имущество на длъжника, вписана на 23.02.2017г. и е установил, че до 23.02.2022г. ответникът не е предприел действия по принудително изпълнение на вземането, поради което към датата на следващото искане от взискателя за предприемане на изпълнителни действия - 16.08.2023г., вземането по изп. лист е било погасено по давност. В обобщение, въззивният съд е заключил, че ищцата не дължи суми по издадения срещу нея изпълнителен титул, а ответникът не разполага с право на принудително изпълнение, поради което искът е основателен. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Разпоредбата на чл. 280, ал.2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно разясненията в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено срещу ненадлежен ответник или по установителен иск, от чието предявяване ищецът няма правен интерес. Въззивният съд е цитирал относима към въпроса за пасивната легитимация на Държавата константна практика на ВКС / решение № 50022 от 21.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2697/2021 г., II т. о., ТК и решение № 170 от 6.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 2506/2018 г., II т. о., ТК/, съгласно която НАП е процесуален субституент на Държавата при събирането и установяването на частните държавни вземания по чл. 14 ЗКСД, но не и в исковия процес относно тези вземания. Кредитор на вземанията е Държавата и спорове относно съществуването им се решават с нейното участие като страна по иска, представлявана от министъра на финансите. В съдебната практика / мотивите по т.3 на ТР № 2/23г. на ОСГТК на ВКС; решение № 5004/1.05.2023г. по т.д.№ 20/22г., ВКС, І ТО; решение № 60282/19.01.2022г. по гр.д.№ 903/21г., ВКС, ІІІ ГО и др./ няма колебания относно наличието на правен интерес от предявяване на иска по чл. 439 ГПК в хипотеза на прекратено изпълнително производство по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК. Той / правният интерес/ е обусловен от съществуването на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който последният може по всяко време да инициира изпълнително производство, от една страна, а, от друга – от възможността принудителното изпълнение да бъде изключено от давността, на която длъжникът не може да се позове пред съдебния изпълнител. Поставените в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК въпроси не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Първият е лишен от конкретика, доколкото не се сочи кои са тези относими към правнорелевантния факт – течението на давностния срок - доказателства и доводи, които са останали необсъдени с обжалваното решение, а вторият пренебрегва категорично изясненото от въззивната инстанция, че основанието за недължимост на вземанията по изпълнителния лист е погасяването им по давност, което означава, че те не могат да бъдат принудително изпълнени. Именно в този смисъл е и соченото от касатора решение № 587/16.10.2024г. по гр.д.№ 274/23, ВКС, ІVГО. На насрещната страна по касационната жалба се следват сторените за настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение, които са в размер на 306 евро. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС