Определение № 1023 от 17.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 5029/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от С. П. К. с адрес: [населено място],[жк]-V част, [жилищен адрес]0, чрез адвокат Ц. В., против въззивно решение на Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен състав № 1034/14.02.2013 г., постановено по гр. д. № 15928/2012 г. С обжалваното решение е потвърдено решение на Софийски районен съд, ГК, 34 състав № І-34-169/17.07.2012 г., постановено по гр. д. № 15125/2012 г., с което С. П. К. е осъдена на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД да предаде на ДП „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място] апартамент № 60,[жк]V-та част, [жилищен адрес] с площ от 84.67 кв. м. по прекратен договор за наем от 19.12.2002 г. С изложение по допустимостта на касационното обжалване касаторът се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулирани са следните правни въпроси: 1. При сключен между страните договор за наем на недвижим имот /частна държавна собственост/ и при възражение на ответната страна за прилагане на чл. 92 З. /отм./ и чл. 255, ал. 5 ППЗТСУ /отм./, следва ли съдът да обсъди налице ли са основанията за прекратяване на наемните правоотношения съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗДС; 2. Следва ли предаването на държавния имот да се извършва по реда на ЗДС вр. АПК, тъй като имотът е държавна собственост и следва ли да се приложи специалния закон-ЗДС, а не общия-ЗЗД; 3. При направено възражение относно искането за предаване на ведомствено жилище следва ли съдът да установи има ли проведена отчуждително-обезщетителна процедура със собствен имот на наемателя и в каква връзка същият е настанен в процесното ведомствено жилище, има ли обвързващ характер с дължимото от ищцовата страна при предаване на имота обезщетение; 4. Правилно ли въззивният съд не е разгледал факта, че наемателят е отчужден собственик, настанен във ведомствено жилище и е правоимащ по смисъла на чл. 92 З. /отм./, вместо да се позовава се единствено и само на условията за прекратяване на наемните отношения. Счита, че поставените въпроси са от значение за развитието на правото по смисъла на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК и на съдебната практика. Прилага влязло в сила решение на СГС, ІV-Д състав по гр. д. № 10156/2012 г., постановено по идентичен случай. За ответника по касация ДП „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място] жалбата е оспорена като недопустима и неоснователна по съображения, изложени с писмен отговор от гл. юрисконсулт Л. К. К.. Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. При преценка за допустимост Върховният касационен съд, в настоящия състав констатира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулираните от касатора въпроси не са правни въпроси по смисъла на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК вр. разясненията с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК. Въпросите, поставени от касатора не са свързани с предмета на спора, не са предмет на обжалваното решение, не са от значение за формиране решаващата воля на въззивния съд и по тези въпроси въззивният съд не се е произнасял. Непосочването на правни въпроси в горепосочения смисъл е самостоятелно основание за недопускане на обжалването пред Върховния касационен съд. Въпросите, поставени с изложението, по същество са оплаквания по правилността на постановеното решение по съществото на спора. Съгласно т. 4 от посоченото тълкувателно решение основанието за допустимост по т. 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК е налице само в случай, че разглеждането на правния въпрос ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви. Обосноваване в този смисъл в изложението към касационната жалба липсва. Ето защо Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение