Определение № 371 от 05.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2762/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. Й. Д., чрез адв. Р. А. – назначен неин служебен адвокат, срещу определение № 1621 от 03.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1368/2020 г. на Апелативен съд – София (АС – София). С последното е потвърдено разпореждането от 25.11.2019 г. по гр. д. № 14149/2019 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, І – 15 състав за връщане на исковата молба на касаторката, предявена срещу Административен съд – София град за обезщетение на вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на адм. дело № 6632/2015 г. по описа на същия съд в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, в общ размер на 72 000 лв. (за четири календарни години – 2016 г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г., по 1 500 лв. месечно), поради неизпълнение в срок на дадени указания за отстраняване недостатъците в сезирането (констатираните нередовности, от които страда исковата молба). В жалбата се прави оплакване за процесуална незаконосъобразност на въззивното определение и се иска отмяната му. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащо на обжалване определение на въззивен съд, поради което е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение намира следното. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че подробно констатираните от първоинстанционния градски съд в разпореждането от 05.11.2019 г. по гр. д. № 14149/2019 г. недостатъци на исковата молба не са отстранени в указания срок – същото е връчено на страната на 13.11.2019 г. и с подадената молба от 15.11.2019 г. ищцата не е изправила нередовностите й. Установил е, че поради недостатъци в сезирането е налице основанието по чл. 129, ал. 3 ГПК за връщане на депозираната искова молба, което е сторено с обжалваното пред него разпореждане. Изтъкнал е, че последното се явява правилно и законосъобразно, поради което подлежи на потвърждаване. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на нормите на чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. При обосноваване на хипотезите от очертаните фактически състави се поддържа, че обжалваният въззивен акт е несправедлив и постановен в нарушение на процесуалните норми, доколкото на ищцата и настоящ касатор не била осигурена възможността да ползва правна помощ и апелативният съд се е произнесъл без да даде възможност на вече назначеният на страната (в тази фаза на процеса) служебен адвокат да изпълни дадените указания относно установените нередовности на исковата молба. Сочи се, че „точното прилагане на законовите норми във връзка с представителството на едно лице пред съд предполага стриктното им спазване както от страните, така и от съдебния състав“. Касационното обжалване не следва да бъде допускано. По силата на чл. 274, ал. 3 ГПК въззивните определения подлежат на обжалване с частна касационна жалба, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - когато с обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващия му извод и е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решен е в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, респ. при вероятна нищожност или недопустимост на въззивния съдебен акт, както и при очевидната му неправилност. Разглеждането на жалбата в горните случаи е предпоставено на първо място от селектирането й в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК по обуславящ правен въпрос. Съгласно даденото обвързващо тълкуване по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК поставеният въпрос (материалноправен или процесуалноправен) е релевантен и от значение за изхода по конкретното дело когато е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в съдебния му акт. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното определение. Касационният жалбоподател е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към частната касационна жалба липсва формулиран въпрос с характеристиките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт – т. е. общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това обстоятелство, само по себе си, обуславя недопускане на касационното обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (за които няма мотивирано изложение). Наведените от страната доводи касаят правилността на обжалвания въззивен акт. Те са касационни основания за отмяната му, която, като резултат може да се постигне едва след преодоляване на фазата по селектиране на частната касационна жалба и допускането на касация, предпоставки за което (поставен правен въпрос) в случая липсват. Наред с общо основание отсъства и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. В тази част изложението не е съобразено с изискванията по т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт. Не е проведено аргументирано обосноваване на допълнителните предпоставки, съгласно там дадените разяснения. Според тях правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Не е налице и основание за достъп до касационен контрол сред очертаните фактически състави в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК (която се сочи от страната). Липсват предпоставки за служебен контрол на касационния съд с оглед преценка валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК пък предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторката не е обосновала наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което по него също не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Обстоятелството, че ищцата има назначен служебен адвокат, комуто не е предоставена възможност да отстрани допуснатите нередовности в исковата молба не рефлектира върху правилността на обжалваното въззивно определение до степен на „очевидно неправилно“ и не обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Това е така, защото на страната е указано изрично още в първоинстанционното производство - и то преди да й се връчи разпореждането с указанията на съда за отстраняване на констатираните недостатъци в исковата молба – за възможността да ползва правна помощ (вж. разпореждането от 05.11.2019 г. по гр. д. № 14149/2019 г. на СГС). Ищцата не се е възползвала тогава от това й право, изпълнила е сама указанията с молбата от 15.11.2019 г., а впоследствие е подала – отново лично на 10.12.2019 г. и въззивна частна жалба срещу преграждащото определение от 25.11.2019 г. на първостепенния съд. Едва след изтичане на срока за подаване на въззивна частна жалба срещу последното, с молба, вх. № 5471/16.01.2020 г. пред АС - София жалбоподателката е поискала правна помощ и такава й е допусната. В тази фаза на процеса обаче, възможността - чрез ползване на правна помощ – за изправяне нередовностите на исковата молба не е съществувала (извършването на действието е било ограничено във времето, което е изтекло) и този пропуск на страната не може да се „санира“ чрез последващите усилия на междувременно назначения й служебен адвокат. В обобщение, липсват обосновани предпоставки в приложно поле на заявените основания за достъп до касационен контрол. Ето защо атакуваното въззивно определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По изложените мотиви, Върховният касационен съд в настоящия състав,