Определение № 4077 от 15.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1503/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от ЕТ „Валтамар - В. В.“, чрез процесуалния представител, срещу решение № 1437/19.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2166/2024 г. по описа на Окръжен съд-Варна, ГО, V състав, с което и след отмяна на решение № 75/26.03.2024 г., постановено по гр. д. № 858/2021 г. по описа на Районен съд - Девня, IV състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 194/27.08.2024 г., постановено по гр. д. № 858/2021 г. по описа на Районен съд - Девня, IV състав е прието за установено, на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД, че ЕТ „Валтамар - В. В.“ дължи сумата от 5 430 лева, представляваща обезщетение за ползването без основание на собствените на С. Й. Х. 181 дка земеделски земи, находящи се в землището на [населено място] за стопанската 2019/2020 г., за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производство по ч. гр. д. № 658/2021 г. по описа на РС – Девня, като ответникът е осъден да заплати направените разноски.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, необоснованост и постановено в нарушение на материалния закон, както и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Предявява се претенция за присъждане на разноските пред всички инстанции.

Ответникът по жалбата С. Й. Х., чрез пълномощника си, с писмен отговор я оспорва. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като решението е постановено в съответствие с материалния закон и практиката на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви към решението си, в които да посочи всички доводи, искания и възражения на страните и да направи преценка на доказателствата, като ги обсъди в мотивите си, както и конкретно, и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка? По този въпрос са сочи наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК и се цитира съдебна практика.

2. Длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещото лице, като го съобрази с всички доказателства по делото и като изложи мотиви за това дали някои от фактите, на които се основава заключението, влизат в противоречие с приети по делото доказателства? По този въпрос са сочи наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК и се цитира съдебна практика.

3. При неоснователно разместване на блага длъжен ли е ищецът да докаже своето обедняване, обогатяването на ответника и общите факти, от които произтича обедняването и обогатяването, т.е. причинната връзка? По този въпрос са сочи наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК и се цитира съдебна практика.

4. Договорът за наем на земеделска земя, ако не съответства на изискването на актуалната норма на чл. 4б, ал.1 ЗСПЗЗ като за договор по-дълъг от една година, има ли сила за една година? По този въпрос се сочи наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

5. Приложимо ли е изменението на чл. 4б ЗСПЗЗ от 2018 г. за договори сключени над 1 година преди 2018 г. и има ли това изменение обратна сила? По този въпрос се сочи наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

6. В производството по иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, допустимо ли е да се приемат за самостоятелно разглеждане други искове на ищеца, различни от посочения в заявлението по чл. 410 ГПК, или такива могат да се разглеждат само съвместно със заявения иск? По този въпрос се сочи наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се цитира т. 11б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г., постановено по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че производството пред първоинстанционния съд е било образувано по иск на С. Й. Х. против ЕТ „Валтамар - В. В.“ с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че ЕТ „Валтамар - В. В.“ дължи сумата от 5 430 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание собствените на С. Й. Х. 181 дка земеделска земя през стопанската 2019/2020 г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производство по ч. гр. д. № 658/2021 г. по описа на РС - Девня. Приел е за основателно релевираното в жалбата на ищеца възражение, че по делото няма нито едно доказателство, установяващо, че между страните за стопанската 2019/2020 г. е бил сключен договор за наем на земеделска земя в размер на 181 дка, поради което е отменил първоинстанционното решение.

За да достигне до този извод, въззивният съд е обсъдил представените нотариални актове за покупка и замяна, от които е приел за установено, че С. Х. е собственик на 389.190 дка земеделски земи в землището на [населено място], които включват и процесните 181 дка. Посочил е, че между страните е бил сключен договор за наем на земеделски земи от 26.07.2015г., по силата на който С. Й. Х. в качеството си на наемодател е предоставил на ЕТ „Валтамар - В. В.“, в качеството му на наемател за временно и възмездно ползване собствените си дка земеделска земя за срок от 4 стопански години, считано от 01.09.2015 г. От установената по делото фактическа обстановка е направил извод, че между страните няма сключен валиден договор за наем на земеделска земя за стопанската 2019/2020 г. Анализирал е разпоредбата на чл. 4б от ЗСПЗЗ /нова – ДВ, бр. 42 от 2018 г., в сила от 22.05.2018 г./, като е посочил, че до приемането й договорите за наем на земеделска земя са били уредени като неформални договори предвид субсидиарното приложение на ЗЗД. Допълнил е, че изискването за форма е въведено за първи път именно с изменението през 2018 г., с което за първи път с ал. 1 е предвидена специална форма за действителност на договорите за наем на земеделска земя със срок по-дълъг от една година, както и споразуменията за тяхното изменение или прекратяване, а именно писмена форма с нотариално удостоверяване на подписите на страните, извършени едновременно. Посочил е, че предвид обстоятелството, че първият и единствен писмен договор за наем е сключен през 2015 г. /26.07.2015 г./, когато за действителността на договорите не е имало изискване за форма, то същият е действителен, но с изтекъл срок на действие към процесната стопанска година. Посочил е, че за да е валидно продължаването на същия при същите условия и срок, анексът към него следва да е сключен в писмена форма с нотариално удостоверяване на подписите на съконтрагентите /чл. 4б от ЗСПЗЗ/. Констатирал е, че по делото няма наведени твърдения, съответно ангажирани доказателства да е спазено горното изискване - не са налице сключени анекси към договора за наем на земеделски земи от 26.07.2015 г. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 4б от ЗСПЗЗ, е отбелязал, че неформален може да бъде договорът за наем само за срок от 1 година. Но в настоящия случай е посочил, че не се установява страните да са постигнали устна уговорка за сключването на едногодишен неформален договор за наем на притежаваните от ищеца земеделски земи – не са ангажирани доказателства за съществените реквизити на такъв договор, като срок и цена, нито несъществените такива - клауза за авансови плащания и други.

Въззивният съд е приел, че от събраните гласни доказателства се установява, че ЕТ „Валтамар - В. В.“ е обработвал собствените на С. Х. земеделски земи през стопанската 2019/2020 г. Посочил е, че са останали недоказани твърденията на ЕТ „Валтамар - В. В.“, че има правно основание да ползва собствените на ищеца С. Х. 181 дка земеделски земи през стопанската 2019/2020 г. Поради изложените съображения е приел, че спорът по делото следва да бъде разрешен на плоскостта на неоснователното обогатяване, уредено в чл. 59 от ЗЗД. Позовал се е на практиката на ВКС, като е посочил, че обогатяването, което винаги има материално естество /оценимо е в пари/, е налице не само, когато се увеличава имуществото на едно лице. То е налице и когато се спестяват на обогатения някои необходими разходи, които той иначе е трябвало да понесе от собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане. Допълнил е, че същественото за основателността на иска е, че вещ, която е трябвало да бъде ползвана от ищеца се е намирала в държане на ответника, без той да има основание за това. Като се е позовал на тези принципни постановки, в конкретния случай е приел, че ищецът е бил лишен от възможността да ползва собствените си земи и да получи продукция от същите или да ги предостави за ползване на друго лице срещу наемна/арендна цена. Цитирал е заключението на вещото лице от неоспорената ССчЕ, от което е приел за установено, че в счетоводството на двете страни за процесната стопанска година няма документирани извършени от ответника плащания. В заключение е приел, че ЕТ „Валтамар - В. В.“ се е обогатил със стойността на наема, защото по този начин е спестил разходите за заплащането му за ползването на процесните земеделски земи. Приел е, че е налице причинна връзка между обедняването на С. Х. и обогатяването на ЕТ „Валтамар - В. В.“, защото и двете произтичат от общия факт на ползването от ответника на земеделските земи, собственост на ищеца, без основание. Обобщил е, че са налице кумулативно изискуемите предпоставки, за да бъде уважен предявеният на извъндоговорно основание иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД. При съобразяване на установения със заключението на вещото лице среден размер на изплатените ренти за същата стопанска година от други ползватели в района в размер на 30 лв./дка, въззивният съд е приел, че ищецът има вземане от ответника по чл. 59 от ЗЗД в пълния претендиран размер от 5 430 лв.

По отношение на първи въпрос настоящият съдебен състав приема, че е относим към дейността на въззивния съд и е обусловил крайните му изводи, но не е налице твърдяното противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайната съдебна практика по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, включително и посочената от касатора, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи изводите си по съществото на спора след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. В обжалваното решение въззивният съд е изпълнил задължението си, като е обсъдил и преценил всички, сочени от страните и реално установени по делото обстоятелства, имащи значение за предмета на спора. Мотивите на въззивния съдебен акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, същите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, поради което този въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване на решението. Независимо от това соченият от касатора довод, който не бил обсъден от въззивния съд, а именно наличието на арбитражна клауза в договора за наем от 26.07.2015 г., е абсолютно неотносим към предмета на спора, тъй като претенцията на ищеца произтича от неоснователно обогатяване, а не се основава на цитирания договор. Поради това и въззивният съд не е дължал произнасяне.

По отношение на втория въпрос, то трайна и безпротиворечива е съдебната практика по приложението на чл. 202 ГПК, предвиждащ, че за съда не съществува задължение да възприеме безкритично всяко заключение на вещо лице. Той го обсъжда и преценява на общо основание заедно с другите доказателства по делото. В настоящия случай, съдът е ценил ССчЕ в частта й относно приетият среден размер на изплатените ренти за процесната стопанска година в размер на 30 лв./дка. По делото нито е имало твърдения, нито са били приложени доказателства за различен от така приетия от вещото лице размер. Експертизата не е била оспорена. В случая въззивният съд изцяло се е съобразил с разпоредбата на чл. 202 ГПК и е извел правните си изводи, въз основа на установените по делото данни.

Третият въпрос е свързан с фактическия състав на чл. 59 ЗЗД. В т. 5 от ППВС № 1/28.05.1979 г. е застъпено становището, че по делата за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти. Прието е, че обогатяването не е следствие на обедняването и обратно. Съгласно постоянната практика на ВКС неоснователно обогатяване е налице всякога при неоснователно разместване на имуществени ценности, тоест - не само при увеличаване имуществото на дадено лице, но и при спестените му средства за сметка на имуществото на друго лице. Такава е хипотезата, когато собственикът е лишен от ползване на вещта, а друго лице я ползва без основание. Обстоятелството, че ответникът реално не е използвал тази чужда вещ или не е реализирал приходи е без значение за успешното провеждане на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД, когато е установено, че ответникът я ползва без правно основание, а ползването обективно е било възможно. Следователно релевантното обогатяване по смисъла на чл. 59, ал.1 ЗЗД всякога е свързано или с придобиване на нови имуществени блага за обогатения, или с избягване на иначе необходимо изразходване на налични, включени в патримониума му блага, като за общия фактически състав на неоснователното обогатяване са без значение формите, чрез които се реализира обогатяването. Съществено условие е то да е станало за сметка на друго лице.

Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВС и ВКС /вкл. цитираната от касатора/. Приел е, че за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД е необходимо доказване на увеличение на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, като обедняването и обогатяването да се намират във връзка на конекситет - да произтичат от един и същи факт или от обща група факти. Като е взел предвид установените по делото обстоятелства, съдът е направил извод, че в процесния случай са установени предпоставките от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД /обогатяване на ответника и обедняване на ищеца/, поради което е направил извод, че ищецът е титуляр на претендираното вземане. Предвид изложеното поставеният въпрос няма претендираното от касатора значение. В производството по чл. 288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Наведените в изложението оплаквания, свързани с несъгласието на страната с правните изводи на съда, подлежат на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 288 от ГПК.

По отношение на четвърти и пети въпрос, то не е налице соченото от касатора основание за допускане до касационно обжалване – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното прилагане на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Основанието намира приложение, ако по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба - за да се създаде съдебна практика по прилагането й или да бъде тя осъвременена. В изложението касаторът само бланкетно е посочил това основание – без да е изложил твърдения, от които да бъде направен извод, че допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Варна по посочените въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Наличието на такава обосновка е задължително, тъй като без нея не може да бъде направен извод за верността на твърдението на касатора, че обжалването трябва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на касатора, като при това съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. Затова липсата на обосновка е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение по така формулираните от касатора правни въпроси.

По отношение на шести въпрос, касационният състав намира следното: Тук отново не е налице произнасяне на ОС-Варна в противоречие с практиката на ВКС. Както се приема в т. 11б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г., постановено по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава и касаторът в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. В настоящия случай в заявлението, подадено по реда на чл. 410 ГПК, изрично заявителят С. Й. Х. е посочил, че претендираното от ЕТ „Валтамар-В. В.“ вземане в размер на 5 430 лв. е за 181 дка ползвани без правно основание, за което е издадена и заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 658/2021 г. Видно от исковата молба и молби-уточнения на иска, ищецът е предявил иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД - установителен иск за вземане за неоснователно обогатяване, за което субективно право е налице пълен обективен и субективен идентитет между предмета на заповедното и на исковото производство. Следователно не е налице соченото от касатора основание.

В заключение: касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

На основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК и направеното искане от ответника по касационната жалба, касаторът ЕТ „Валтамар-В. В.“ следва да бъде осъден да заплати на С. Й. Х. разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция, възлизащо на сумата от 1100 лв., съгласно приложен договор за правна защита и съдействие, видно от който същото е заплатено в брой при подписване на договора.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение,