Определение № 3794 от 29.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4930/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Л. С., чрез адвокат Л. Х., срещу въззивно решение № 913/05.07.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 2451/2022 г., в частта, в която искът му против Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство е отхвърлен за разликата над 1500 лв., ведно със законната лихва от 05.03.2018 г., както и в частта, в която искът му по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за сумата над 1920 лв. до пълния предявен размер от 3 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди. С влязло в сила определение № 3024/17.06.2024 г., постановено по настоящото дело, касационната жалба е намерена за недопустима в частта й срещу въззивното решение, постановено по иска за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди за горницата над 1920 лв. до претендираните 3000 лв., осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В тази част касационното производство е прекратено, а касационната жалба – върната. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима в частта срещу въззивното решение, постановено по иска за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, в отхвърлителната му част. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: За да постанови решението си, Софийският апелативен съд е установил, че М. С. е бил привлечен на 26.04.2014 г. в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК, както и за престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК (на 25.04.2014 г.). С постановление от 26.04.2014 г. е постановено задържане на обвиняемия за срок от 72 часа. С определение от 27.04.2014 г. по н.ч.д. № 8474/2014 г. на СРС на С. е наложена мярка за неотклонение “домашен арест“, а на 09.05.2014 г. мярката е изменена в “гаранция“. С постановление с предложение за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание на осн. чл. 78а НК от 22.10.2014 г., досъдебното производство за хулиганство е внесено в Софийски районен съд. Образувано е нахд № 19739/2014 г., по което е постановено решение от 12.06.2015 г., с което С. е признат за виновен и на осн. чл. 1, ал. 1, т. 2 УБДХ му е наложено административно наказание “глоба“ в размер на 300,00 лв. като е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК. С решение, влязло в сила на 08.03.2016 г., постановено по внохд № 5139/2015 г., е отменено решението на СРС, в частта, в която С. е признат за виновен по реда на УБДХ. СГС е взел предвид, че не е постъпил протест срещу първоинстанционното решение, и е приложил ТР № 3/22.12.2015 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, според което, когато подсъдимият бъде оправдан за обвинение по чл. 325 НК, не може да бъде съден и наказан за дребно хулиганство. Въззивният съд е приел, че в резултат на незаконното обвинение за престъплението, по което впоследствие С. е оправдан, емоционалното му състояние е било засегнато и като всеки човек, подложен на наказателна репресия, той е бил притеснен, че ще бъде несправедливо осъден – изпитвал е присъщите на човек с повдигнато обвинение безпокойство и страх. Прието е, че освен типичните преживени негативни емоции по време на наказателното производство, по делото не е доказано, че в резултат от образуването му са настъпили и други извън обичайните за подобни случаи вреди. Недоказано е твърдението за влошаване на здравословното състояние в резултат на обвинението, без медицинска документация, а само според мнение на свидетел; за целенасочена непропорционална наказателна политика, провеждана спрямо ищеца. Съдът приел, че задържането по реда на ЗМВР е извън предмета на делото. При определяне паричния размер на обезщетението за неимуществени вреди, втората инстанция съобразила следните обстоятелства: периода на висящност на наказателното производство (под 2 г.), който е счетен за разумен в случая; престъплението не е тежко; първоначалната мярка за неотклонение (домашен арест) ограничава значително правата на страната и по естеството си предизвиква обичайно значителни неудобства и притеснения, но тя в кратък период от време е заменена с друга мярка – гаранция, която не ограничава свободата на придвижване на обвиняемия; в периода на водене на наказателното производство е било налице и друго такова, като емоционалните тревоги на ищеца не могат да бъдат механично разделени, а са резултат и от двете производства; случаят по настоящото дело не е медийно разгласен, деянието не е свързано с професионалната сфера на лицето; съобразена е и икономическата обстановка в страната. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите, имащи отношение към тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД - длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства, включително писмените, и да изложи подробни мотиви кои доказателства кредитира и защо и кои не кредитира, като също така трябва ли да обсъди и оцени всички въведени възражения и аргументи, са важими по всяко исково производство. В случая не се установява поддържаното противоречие с ППВС 1/13.07.1953 г. и решение № 553/27.06.2013 г., решене № 196/2012 г., решение № 589/29.06.2010 г. и решение № 1359/2009 г. на ВКС. Съдът е взел отношение към всички релевантни за въззивното производство обстоятелства, оценил е поотделно и в съвкупност всички относими и допустими доказателства, мотивирано, подробно и ясно е отговорил на всички доводи и възражения на касатора. Несъгласието с фактическите и правни изводи на съда не сочи на наличие на основание за допускане на касационно обжалване на основание неточно приложение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. В пълно съответствие с цитираната съдебна практика апелативният съд е изготвил мотивите към съдебния акт, като трябва да се подчертае, че е отчел онези обстоятелства по делото, за които е намерил, че са установени по несъмнен начин; няма как да се изисква от правораздавателния орган да съобразява твърдяни от страната, но недоказани или неотносими факти. Съдът е изложил и подробни, логични съображения защо приема, че релевирани от ищеца фактически твърдения не са установени по делото или са неотносими. Във връзка с тези изводи няма оплаквания, нито правни въпроси. Следващият въпрос е, дали следва, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, неговият размер да се съобразява с практиката на съдилищата при подобни случаи, като се твърди противоречие с решение № 169/29.11.2018 г. по гр.д. № 4593/2017 г. на III г.о. на ВКС, решение № 40/13.05.2020 г. по гр.д. № 2683/2019 г. на III г.о. на ВКС, решение № 50202/18.01.2023 г. по гр.д. № 256/2022 г. на III г.о. на ВКС. Несъмнено, отговорът е положителен, защото, както е прието в трайната съдебна практика на ВКС по чл. 45/49 ЗЗД и чл. 2 ЗОДОВ, от значение при приложението на чл. 52 ЗЗД е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта” до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди, а в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз. В случая във въззивното решение изрично не е цитирана съдебна практика по сходни казуси, но настоящият състав, знаейки своята, установява, че определеният размер на присъденото обезщетение в никакъв случай не е под присъжданите в сходни случаи. Касаторът и сам не установява твърдението, че паричният еквивалент на установеното неимуществено увреждане не съответства (по-нисък е) от определяните от съдилищата в сходни случаи, а такива се не просто обезщетенията по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ, а онези, при които е налице сходство на установените обективно съществуващи обстоятелства, въз основа на които съдът е изградил заключение за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. От посочените от касатора решения общото с настоящия казус е, че са разгледани искове с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, но няма никакви други сходства с казуса по настоящото дело, така че не биха могли да служат за съпоставка като „сходни дела“. Соченето просто на съдебни решения, в които е определен висок размер на присъдените обезщетения не изпълнява изискванията за установяване на противоречива практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, след като релевантните обстоятелства по делата са различни. Последният поставен въпрос е как се прилага принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение и кои са конкретните обстоятелства, които съдът следва да прецени при определянето на справедливия размер на обезщетението. Въпросът е включен в предмета на спора по всички искове с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, какъвто е настоящият, но не се установява поддържаното противоречие с ППВС № 4/1986 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 197/16.11.2016 г., по гр.д. № 1845/2016 г. на III г.о., решение№ 293/17.03.2020 г. по гр.д. № 3963/2018 г. на IV г.о. решение№ 12/30.04.2020 г. по гр.д. № 1513/2019 г. на III г.о., решение № 174/12.12.2018 г. по гр.д. № 546/2018 г. на IV г.о. на ВКС. Въззивният съд е взел предвид всички онези установени по делото и релевантни в конкретния казус обстоятелства, предвид спецификата му, личността на пострадалия и особеностите на деликтната отговорност на държавата по чл. 2 ЗОДОВ. В съответствие с ППВС № 4/1986 г. и казуалната практика на ВКС е изяснил има ли такива, които да сочат на по-висок размер на обезщетението от обичайното в подобни случаи, всяко от отчетените обстоятелства как се съотнася към негативните преживявания и чувства на ищеца, подлежащи на обезщетение. Следва да се допълни, че лихвата върху присъдената главница има също компенсаторен характер и се дължи от датата на прекратяване на наказателното производство, а осъждането на Прокуратурата само по себе си също има обезщетителен ефект – признава действията й по повдигане на обвинението за незаконни. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът