Определение № 186 от 03.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1818/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е частна касационна жалба на Д. С. В. срещу определение № 3522/18.04.2022г. на СГС, ГО, ІV- В състав по ч.гр.д. № 2640/22 г., с което е оставена без уважение частната му жалба против разпореждане № 3176 от 12.01.2022г. на СРС, 57 състав по гр.д. № 497/22г., с което на осн. чл.130 ГПК е върната искова му молба с вх. № 1842/06.01.2022г. и е прекратено образуваното по нея производство по делото. Твърди, че определението е неправилно, тъй като исковата му молба не е оставена без движение от първата инстанция, което възивният съд е бил длъжен да проконтролира като отмени обжалваното пред него разпореждане и върне делото със задължителни указания за оставянето на исковата молба без движение. Иска се обжалваното определение да бъде отменено и делото бъде върнато на първоинстанционният съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, и чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На осн. чл.130, изреч. 2 ГПК препис от частната жалба не се връчва на другата страна. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване валиден и допустим съдебен акт, с който е оставена без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по- нататъшното развитие на делото. С обжалваното определение, СГС, ГО, ІV „В“ състав е възприел изводите на първоинстанционният съд за субсидиарно приложение на нормите на КТ за разрешаването на казуса, свързан с правото на платен годишен отпуск на правен субект, заемащ длъжността „съдия“, но е приел за неправилен изводът, че е сезиран с установителен иск за установяване на факт с правно значение. С оглед изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и отправеното до съда искане за правна защита е счел, че целта на исковата претенция е промяна в правния мир- отмяна на правните последици на спорната заповед и възстановяване на правните последици на първата заповед, с която на ищеца е разрешено ползването на платен годишен отпуск. Изложил е, че предявяването на конститутивни искове, с които ищецът цели с влязло в сила решение по уважения иск да предизвика правна промяна, са допустими само и единствено в изрично предвидените в закона случаи- чл.124, ал. 3 ГПК, каквато възможност в случая не била предвидена нито в специалния ЗСВ, нито в субсидирано приложимият КТ, както и в основния закон- Конституцията на РБ, която установява правния статут на съдиите. Предявеният иск не попадал в приложното поле на чл.357 КТ, като съгл. чл.358, ал.1, т.1, пр.2 и т.2 КТ вр. чл.357 КТ, допустимо е предявяването на конститутивни искове, които имат за предмет само заповеди за наложено дисциплинарно наказание, както и конститутивни искове, свързани с прекратяването на трудовото правоотношение, каквито са исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ, като по отношение защитата, касаеща дисциплинарната отговорност на съдиите, била приложима специалната регламентация по чл.323 ЗСВ. Останалите, предвидени в нормата на чл.357, ал.1 КТ, искове били или установителни или осъдителни. Счел е, че съгласно субсидиарното приложимата на осн. чл.339 ЗСВ разпоредба на чл.357 КТ във вр. чл.124, ал.1 ГПК, допустим би бил единствено иск за установяване съществуването на правото на отпуск, какъвто иск с оглед изложените в исковата молба обстоятелства обаче не бил предявен. Приел е за неоснователен и доводът на ищеца, че заповедта на адм. ръководител на съда по своята правна същност представлявал едностранна гражданскоправна сделка, които заповеди представлявали изявление в предписана форма на законноустановен субект, пораждащи съответни правни последици. По тези съображения е заключил, че правилно като краен резултат заявената с исковата молба конститутивна претенция е върната на осн. чл.130 ГПК. По основанията за допускане на касационно обжалване: Неоснователно е искането на частният жалбоподател за допускане до касационно обжалване по въпроса: „Предвид естеството на правоотношенията между магистратите и органа, в който полагат труд, допустим ли е иск на магистрат, с който да установи, че в рамките на определен исков период е упражнил полагаемото му се по закон право на платен годишен отпуск, ако ползването на отпуска е било разрешено със заповед на съответния административен ръководител по чл.338 ЗСВ, но впоследствие тази заповед е отменена от същия орган, без съгласието на магистрата, и спрямо него е образувано дисциплинарно производство за отстраняването му от длъжност за допуснато нарушение на чл.190, ал.1, т.2 КТ? Съставлява ли предявяването на подобен иск, иск за установяване на факт по см. на чл.124, ал.4, изр. II ГПК или е иск по чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.357 КТ? Както и допустим ли е иск, с който заповедта за отмяна на отпуска да бъде прогласена за нищожна в битието й на едностранна правна сделка? Могат ли тези два иска да бъдат съединени за разглеждане в общ съдебен процес, ако са допустими?“, отговорът на който въпрос твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009г. задължителни разяснения, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело; материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Така поставеният въпрос не е формирал правната воля на въззивният съд, който не е приел, че е сезиран с иск за установяване правото на платен годишен отпуск и/или с иск за прогласяване нищожността на спорната заповед, които да са недопустими, а е изложил, че предявеният иск за отмяна на спорната заповед и възстановяване правните последици на първата заповед е конститутивен, който иск е недопустим. Както безпротиворечиво се приема в трайната съдебна практика, съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация на предявения иск, а е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да приложи материалноправната норма относима към случая. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, съдът е длъжен да се произнесе в рамките на заявения от страните предмет и в определения от тях обем на дължимата защита и съдействие, които не може да променя по своя преценка. Липсата на общото основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване по втория процесуалноправен въпрос: „Длъжна ли е въззивната съдебна инстанция в производство по чл.274, ал.2 ГПК да осъществи пълен въззивен контрол върху допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения; липсата на надлежно дадени на страната указания по реда на чл.129, ал.1 ГПК изключва ли наличието на процесуалната възможност за налагане предвидената от законодателя процесуална санкция по чл.129, ал.3 ГПК във вр. чл.130 ГПК?“, който вторият въпрос твърди, че е разрешен в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС. Обективираната в посоченото решение № 164/04.07.2012 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 570/2011 г. практика, с което е прието, че е възможно връзката между отделните искове, заявени за разглеждане в едно производство да е такава, че връщането на исковата молба по отношение на единия иск, да обуславя недопустимост на другите претенции, в който случай връщането на редовно предявената искова претенция няма да е по чл.129, ал.2 ГПК, а по чл.130 ГПК /поради недопустимостта ѝ/, е неприложима по настоящият спор, образуван по заявена единствена претенция за отмяна на заповед № 762/27.04.21г. Недопустимостта на иска е основание за връщане на исковата молба съгласно чл.130 ГПК, която норма не вменява задължение на съда за даване на указания, освен когато исковата молба е неясна и въз основа на нея не може да бъде изведено конкретното искане на ищеца, какъвто обаче не е настоящия случай- в този смисъл е определение № 725/11.11.2015 г. по ч.гр.д. № 3241/2015 г. на ВКС, IV г.о., на което частният жалбоподател се позовава. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 3522/18.04.2022г. на СГС, ГО, ІV- В състав по ч.гр.д. № 2640/22 г., с което е оставена без уважение частната жалба на Д.В. против разпореждане № 3176 от 12.01.2022г. на СРС, 57 състав по гр.д. № 497/22г., с което на осн. чл.130 ГПК е върната искова му молба с вх. № 1842/06.01.2022г., и е прекратено образуваното по нея производство по делото. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд.,