Определение № 221 от 17.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1143/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Н. А., чрез пълномощника ѝ адв. Пл. Х., срещу решение № 1321 от 28.10.2022 год. по въззивно гр. д. № 2386/2022 год. на Окръжен съд – Пловдив. Решението се оспорва в частите му, с които се отменя решението от 01.10.2021 год. по гр. д. № 7979/2019 год. на Районен съд – Пловдив и вместо това се отхвърля предявеният от касаторката отрицателен установителен иск против Б. Н. Н., Й. Н. Н. и Н. И. Н. за приемане за установено, че ответниците не са собственици на жилищна постройка, представляваща сграда с идентификатор ** и южната част от първия етаж на сграда с идентификатор по действащата кадастрална карта на [населено място], която южна част е оградена с червени линии на извадка от кадастралната карта в заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице С. Ж. на л. 215 от първоинстанционното дело и е описана в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 70 от 01.08.2003 год., том ІV, рег. № 4736, дело № 598/2003 год. на нотариус И. Г. като едноетажна жилищна постройка, със застроена площ от 24 кв. м., състояща се от една стая, отделно помещение към нея, служещо за умивалник и едно малко помещение до входа откъм [улица]/бивша [улица]/ и със самостоятелен вход, като всички помещения са покрити с бетонна плоча и отделени на калкан от двуетажната жилищна сграда в същото дворно място, с право на реално ползване на мястото, върху което са построени помещенията и празното дворно място, което се намира между двуетажната жилищна постройка на наследниците на Р. Л., помещението за умивалника и Н. Л., и малкото помещение, служещо за вход откъм улицата, както и на 25/311 идеални части от поземлен имот с идентификатор * по действащата кадастрална карта на [населено място], с площ от 312 кв. м., представляващ УПИ *-*, в кв. 2 по регулационния план на [населено място],[жк], с площ от 311 кв. м. и адрес: [улица].

Според касаторката решението /в обжалваните му части/ е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – произнасяне на решаващите мотиви по предмета на спора в противоречие със съществуващата задължителна практика на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС; алтернативно поради разглеждане на правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Формулираните въпроси са както следва:

1. „Допустимо ли е жилище, което при обособяването си преди 17.05.1963 год. не е отговаряло нито на действащите към момента на обособяването му, нито на действащите след неговото обособяване строителни правила и норми, да бъде годен предмет на прехвърлителни сделки, извършени както преди 17.05.1963 год., така и след тази дата?“;

2. „Пораждат ли вещнопрехвърлителен ефект, респ. действителни или недействителни са правните сделки с жилищни помещения, неотговарящи на строителните правила и норми, които са били в сила към момента на първоначалното обособяване на помещенията като жилища, така и на строителните правила и норми, влезли в сила впоследствие?“.

Извън това се поддържа противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953 год., както и с решения на ВКС по чл. 290 ГПК във връзка със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по предмета на спора, доводите и възраженията на страните, без обаче да е изрично формулиран конкретен правен въпрос.

На последно място се поддържа „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото въззивният съд бил допуснал възможността недвижим имот, предназначен за жилище, да не отговоря на нито едни строителни правила и норми, действали в българското право през периода на първоначалното му обособяване като такова.

Ответниците Б. Н. Н. и Й. Н. Н. /действаща със съгласието на своята майка Б. Л. Н./, заедно представлявани от адв. Б. К., оспорват жалбата в писмен отговор. Поддържат становище за нейната неоснователност, съответно за необоснованост на релевираните предпоставки за допускането ѝ до касационно обжалване. Претендират разноски.

Особеният представител на ответницата Н. И. Н. – адв. С. В. поддържа същото становище по жалбата в представен писмен отговор.

Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима като редовна и подадена от процесуално легитимирана страна, в срок и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Изложените към нея оплаквания не обосновават допускането ѝ до касационно обжалване поради следните съображения:

Ищцата И. А. се легитимира като собственик на общо 1/2 идеална част от поземления имот и изградените в него постройки по силата на договор за покупко-продажба от 06.10.2017 год., обективиран в нотариален акт № 23, том ІІ, дело 216/2017 год. и договор за дарение от 13.05.1997 год. по нотариален акт № 14, том ХХV, дело 6207/1997 год.

Представени са доказателства за това, че трето, неучастващо по делото лице – П. Д. С., е приобретател на останалата 1/2 идеална част от имота и сграда в него по силата на нотариален акт за дарение № 38 от 18.11.2016 год.

Едновременно с това, ответниците се легитимират като собственици по силата на прехвърлителни сделки и наследствено правоприемство на гореописаната /процесната/ едноетажна жилищна постройка със застроена площ от 24 кв. м., ведно с 52/311 идеални части от дворното място.

Основанието, на което ищцата оспорва правата на ответниците, се свежда до аргумента за това, че обособяването на процесната сграда и реална част от дворното място като самостоятелен обект на правото на собственост не е било възможно към 09.04.1952 год. – датата, на която К. П. /най-далечният праводател на ответниците/ ги е закупил от собственика на целия имот – Р. Л. с нот. акт № 8 от 1952 год. Като причина за това се сочи, че обособените реална част от дворното място и сграда не са отговаряли на действащите към този момент териториално-устройствени закони, нито удовлетворяват изискванията на последващо приетите регулации, поради което не са годен предмет на прехвърлителна сделка.

Купувачът по първата сделка - К. Г. П., легитимирайки се с нотариалния акт за продажба от 09.04.1952 год. № 8, том І, дело №348/1952г. на нотариуса при Пловдивския околийски съд /лист 19 от първоинстанционното дело/, с последващ нотариален акт № 178 от 1957 год. се е разпоредил с придобития имот в полза на Ф. К. Б., а тя го е дарила на своята дъщеря Р. Т. с нот. акт № 90 от 1978 год. Последната е праводател на наследодателката на ответниците Й. Н. по договор за покупко-продажба с нот. акт № 70 от 2003 год., като предметът на горните разпореждания е едноетажната жилищна постройка, със застроена площ 24 кв. м., състояща се от една стая, отделно помещение до нея, служещо за умивалник, и едно малко помещение до входа откъм [улица]със самостоятелен вход, като всички помещения са покрити с бетонна плоча и отделени на калкан от двуетажната жилищна сграда на първоначалния собственик Р. Л., с право на реално ползване на мястото, върху което са построени горните помещения и празното дворно място, което се намира между двуетажната жилищна сграда на наследниците на Р. Л., помещението за умивалника, Н. Л. и малкото помещение, служещо за вход откъм улицата, като в последния нотариален акт предмет на разпореждане са и посочените 52/311 ид. ч. от дворното място, съставляващо УПИ *-* от кв. 1 по плана на [населено място].

Поддържаната от касаторката, ищца теза е, че наследодателката на ответниците Й. И. Н. е закупила процесния имот, едноетажна постройка, която не представлява самостоятелно жилище нито съгласно изискванията на ЗУТ, нито съгласно изискванията на действащите преди него териториалноустройствени закони, поради което и по отношение на нея не може да бъде придобито вещно право на собственост. Относно идеалните части от дворното място са изложени твърдения, че нито непосредствената праводателка на наследодателката на ответниците Р. Б. Б., нито нейните праводатели Т. /Ф./ К. Б. и К. Г. П., са притежавали идеални части от същото, поради което и не са могли да ги прехвърлят на наследодателката на ответниците и тя да ги придобие. Първоинстанционният съд се е съгласил с доводите на ищцата и е уважил предявения отрицателен установителен иск.

Въззивният съд обезсилил първоинстанционното решение по отношение на конституираните като наследници на починалия в хода на производството ответник И. Н. негови дъщери Л. И. Б. и М. И. Н., поради вписване на отказите им от неговото наследство и прекратил производството по исковете срещу тях.

Позовавайки се на задължителните указания на ТР № 8/27.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС въззивният съд обосновал извод за наличие на правен интерес у касаторката от предявения срещу останалите ответници отрицателен установителен иск, но приел за неоснователен довода й за липса на придобито право на собственост върху описания в нотариалния акт недвижим имот. Съдът обсъдил събраните доказателства, в т. ч. и заключенията на приетите технически експертизи, от които се установява, че процесната постройка е била нанесена още в плана от 1954 год., като по сега действащата кадастрална карта представлява част от двуетажна постройка с идентификатор ** /южната част от първия й етаж/ и обект с идентификатор **.

Въззивният съд приел, че към датата на първата разпоредителна сделка с процесната постройка от първоначалния собственик Р. Л. на К. П., описаните в акта помещения действително не отговарят на изискванията на действащия към този момент чл. 155, ал. 1 от Правилника за планово изграждане на населените места /ДВ бр. 51 от 2.03.1950 год./ за жилище, съгласно които всяко жилище трябва да има най-малко: предверие стая, кухня, клозет, килер и зимнично и таванско помещение. Това обаче не води до недействителност на сделката, тъй като цитираната разпоредба не се отнася до хипотезите на обособяване на жилища вследствие на делба или разпоредителни сделки, респ. липсва разпоредба, която да въвежда технически изисквания за жилищата в тези случаи. Такива изисквания се въвеждат за първи път в чл. 38, ал. 4 от Строителните правила и норми /ДВ бр. 39 от 17.05.1963 год./, като в съдебната практика е прието, че жилища, които не отговарят на строителните правила и норми, но са обособени преди тази дата /17.05.1963 год./, могат да бъдат предмет на делба, придобивна давност и прехвърлителни сделки, както и сделки, извършени преди тази дата, с които са обособени отделни жилища, неотговарящи на строителните правила и норми, пораждат вещнопрехвърлителен ефект. Цитирано е решение № 5 от 3.02.2022 год. по гр. д. № 1984/2021 год. на І г. о. на ВКС, което се позовава и на предходна съдебна практика в същия смисъл. С оглед на изложените в нея съображения въпросът дали обособяването на отделните жилища преди тази дата следва да отговаря на техническите изисквания за жилище, за да се приеме, че е налице обособен обект на правото, не е относим към извода за породения вещнопрехвърлителен ефект на сделката от 1952 год. Този въпрос не е и обсъждан от решаващият съд, с оглед липсата на данни кога е построена процесната постройка, поради което и не е обуславящ извода му.

Поради това съображенията на касаторката по поставените в изложението въпроси относно наличието или липса на годен обект на вещното право, респ. относно действителността на прехвърлителната сделка, представляват доводи за неправилност на направения от съда извод за наличието на такъв годен обект на правото и наличие на прехвърлително действие на сделката от 1952 год. и следващите такива в годините. Произнасянето по тях не е предмет на настоящето производство по чл. 288 ГПК.

Произнасянето на съда относно обособеността на предмета на различните разпореждания, последното от 2003 год., в полза на наследодателката на ответниците, кореспондира с цитираната съдебна практика, в която е прието, че релевантно е обособяването на жилищата преди изменението на чл. 38, ал. 4 СПН, като обстоятелството, че те не отговарят на строителните правила и норми не е пречка такива жилища да са предмет на прехвърлителни сделки. В същата съдебна практика –напр. ТР № 96/1971 год. на ОСГК на ВС е посочено, че чл. 155 ППЗПИНМ от 1950 год., както и чл. 38 и 39 от СПН до изменението им през 1960 год. са уреждали изключително положението на сградите, които ще се строят след влизането им в сила. Приложението на тези разпоредби при нови строежи е прието и в предходно решение № 106 по гр. д. № 73/1966 год. ОСГК на ВС, поради което и въпросът за обособяване на процесната постройка като жилище съгласно изискванията на действалите разпоредби от 1950 год. в ППИНМ, респ. на предходна уредба /Закон за благоустройството на населените места /ДВ бр. 114/1941 год./ изисква преценка на факта относно момента на построяването на сградата. При липсата на относимост на този факт към настоящия спор той не е релевиран, поради което и не е обсъждан. Поставянето му едва в касационната жалба не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване нито в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по т. 3 ГПК.

Произнасянето на въззивния съд и по въпроса относно вещнопрехвърлителното действие на разпоредителните сделки с процесния имот кореспондира с цитираната съдебна практика, намерила израз в ТР № 96/1971 год. на ОСГК на ВС, с оглед установеното реално обособяване на жилището преди 17.05.1963 год. /с прехвърлителната сделка от 1952 год./. В същия смисъл са постановени и решение № 637/14.07.2000 год. по гр. д. № 152/2000 год. на І г. о. и решение № 141 от 21.06.2022 год. по гр. д. № 3701/2021 год. на ІІІ г. о. на ВКС. Съдебната практика изключва наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправните въпроси относно излагане на съображения в мотивите на съдебния акт за обосноваване на становището на съда поради липса на противоречие със сочената съдебна практика.

При изложените мотиви на въззивния съд, в т. ч. и относно легитимацията и размера на прехвърлените идеални части от дворното място, не се обосновава наличие на такъв очевиден порок на обжалваното решение, който да се установява при прочита на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, поради което касационно обжалване не следва да бъде допуснато на релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – „очевидна неправилност“ на въззивното решение. Соченото от касаторката противоречие всъщност представлява позоваване на липса на разпоредба в закона, която да въвежда технически изисквания към жилищата и факта, че се касае за заварено такова към момента, в който се въвеждат такива за пръв път с изменението СПН през 1963 год., като вещнопрехвърлителното действие на сделките е обосновано с реалното обособяване на жилището преди тази дата, съгласно утвърдената съдебна практика. Правните изводи по предмета на спора не се явяват явно необосновани предвид конкретно установените фактически констатации на съда по правнорелевантните факти, а доводите на касаторката се обосновават със защитната й позиция относно правилния анализ на събраните доказателства и значението им за установяване на претендираното от ответниците вещно право.

При този изход на спора, искането на ответниците по касация Б. Н. Н. и Й. Н. Н., непълнолетна, действаща със съгласие на своята майка Б. Л. Н., за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв., заплатено в брой при подписване на представения договор за правна защита и съдействие от 1.03.2023 год. е основателно. Касаторката следва да заплати и адвокатско възнаграждение на назначения на Н. Н. особен представител адв. Св. В. за настоящата инстанция в размер на 378 лв.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,