Определение № 1867 от 08.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 116/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Л. П., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. П. Б., против Решение №411 от 21.07.2025г. по в. гр. д. №389/2025г. по описа на Софийския окръжен съд, с което след частична отмяна на Решение №1925 от 03.02.2024г. по гр.д. № 34109/2022г. на Софийския районен съд е отхвърлен иска на В. Л. П., ЕГН [ЕГН], срещу Софийския градски съд с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д. №12879/2021г. по описа на СГС в частта до размера от 8000 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на решение за уважаване на предявения иск. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната страна по нея Софийски градски съд, чрез пълномощника му по делото съдебен помощник С. Р., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел следното:

На 17.12.2020г. В. Л. П. е подал пред Софийския районен съд молба с правно основание чл. 126, ал. 2 от СК, с която е поискал връщане на детето А. В. П. по нейното местоживеене при него като родител, който упражнява родителските права. В молбата са били изложени твърдения, че на 12.12.2020г. ответницата по молбата- майката Л. С., не върнала детето при бащата. По така подадената молба е било образувано гр.д. № 63397/2020г. по описа на СРС. След постъпване на писмения отговор от ответницата с определение от 17.05.2021г. съдът насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 15.06.2021г., когато дал ход на делото и обявил, че ще се произнесе със съдебен акт. С определение № 20154259 от 08.07.2021г. съдът постановил на основание чл. 126, ал. 2 от ГПК връщане на детето А. П. при нейния баща В. П.. На 26.07.2021г. срещу така постановеното определение постъпила жалба от ответницата, която била уведомена за него чрез пълномощника си на 09.09.2021г. С разпореждане от 13.09.2021г. съдът разпоредил жалбоподателката да внесе по сметка на СГС държавна такса в размер на 15 лева. След изпълнение на указанията съдът разпоредил препис от частната жалба да се връчи за отговор на ищеца в двуседмичен срок. Отговорът постъпил на 15.10.2021г. По така подадената жалба СГС се произнесъл с определение № 4535 от 25.11.2021г., като обезсилил обжалваното определение от 08.07.2021г. на СРС и прекратил производството по делото като недопустимо. Така постановения акт на СГС бил обжалван пред САС, който с определение № 844/25.03.2022г. по ч.гр.д. № 790/2022г. отменил определение № 4535 от 25.11.2021 год. на СГС и върнал делото на СГС за произнасяне по същество по частната жалба. С определение № 3753/27.04.2022г. СГС насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 12.12.2022г. и допуснал събирането на гласни доказателства, както и изготвянето на социални доклади и изслушване на детето. В съдебното заседание на посочената дата съдът не дал ход на делото поради нередовно призоваване на въззивницата, както и поради нередовности на въззивната жалба и е отложил същото за 06.02.2023г., като дал указания на въззивницата да представи пълномощно за подписалия въззивната жалба адв. В. и да потвърди извършените от същия процесуални действия без представителна власт. На 06.02.2023г. съдът отново не дал ход на делото поради нередовно призоваване на въззивницата, както и поради неизпълнение на дадените от съда указания. Делото е било отложено за 20.02.2023г., когато е даден ход, приет е изготвения социален доклад, изслушано е детето А. П. и е даден ход на устните състезания. С определение №2949/07.03.2023г. СГС потвърдил обжалваното определение № 20154259 от 08.07.2021г. по гр.д. № 63397/2020 год. на СРС.

При така установините факти по делото въззивният съд е приел, че не са били допуснати съществени забавяния при разглеждане на делото от ответника СГС. След образуване на въззивното производство съдът своевременно е извършил преценка за допустимостта на обжалваното определение преди насрочването на делото в открито съдебно заседание и с определение № 4535 от 25.11.2021 г. е обезсилил определението от 08.07.2021 год. на СРС и е прекратил производството по делото, като недопустимо. Действително този съдебен акт е бил отменен от по- горната инстанция като незаконосъобразен и делото е върнато за разглеждане на въззивната жалба по същество, като това е довело до забавяне на производството за период от 4 месеца, който обаче не може да се приеме за прекомерен, съпоставен с общия период, през който е приключило производството по делото пред тази съдебна инстанция- една година и четири месеца. За да направи този извод, съдът се е позовал на разрешенията в съдената практика, съгласно които забавянето на отделен етап от производството само по себе си не е достатъчно да обуслови извод за неразумна обща продължителност на цялото производство, ако забавянето е било компенсирано с ускорено развитие на други негови етапи (Решение № 306 от 22.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК, Определение № 50006 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4480/2021 г., III г. о., ГК и др.). Отлагането на съдебните заседания на 12.12.2022г. и 06.02.2023г. поради нередовното призоваване на въззивницата не е било по вина на длъжностни лица от съда, като след второто отлагане делото е било насрочено за близка дата- 20.02.2023г., когато са събрани всички необходими доказателства и е обявено за решаване, а определението е постановено на 07.03.2023г., т.е. в съвсем кратък срок Съдът е приел, че посочените от ищеца отделни периоди на забава, вкл. при първоначалното насрочване на делото за 12.12.2022г., т.е. за период след повече от 7 месеца, в които е включено и времето на официалната съдебна ваканция по чл. 329 от ЗСВ, дори хипотетично да се приемат за забавяния, сами по себе си не обосновават отговорност на ответника по чл. 2б от ЗОДОВ, доколкото общата продължителност на производството във въззивната инстанция не е надвишила разумната такава, с оглед съответния вид дело и дължимите от съда процесуални действия. За неоснователен е счетен доводът на ищеца за необходимостта от своевременно извършване на процесуални действия от страна на СГС с оглед предмета на делото. Съдът е посочил, че делото не подлежи на разглеждане по реда на бързото производство (Глава X. от ГПК), характеризиращо се със съкратени процесуални срокове и налагащо задължения на съда да предприема определени процесуални действия още в деня на тяхното изтичане (напр. насрочване на делото още в деня на постъпване на отговора). За процесното производство по чл.126, ал.2 от СК не са били предвидени специални правила, налагащи незабавно извършване на процесуални действия от съда, поради което са били приложими общите правила, което следва да се отчете при преценката за разумност на срока. За неоснователни са били приети и аргументите на ищеца за постановеното в негова полза решение на ЕСПЧ по делото „П. срещу България“, доколкото с посоченото решение му е присъдено обезщетение за нарушение на чл. 8 от ЕКЗПЧОС (нарушено право на личен и семеен живот), а не за забавено правосъдие. На следващо място съдът е изложил и съображения, че процесното дело, за забавеното разглеждане на което ищецът търси обезщетение, с оглед неговия предмет и възможни правни последици, не е било от съществено значение за правната му сфера, тъй като той вече е разполагал с влязло в сила съдебно решение, с което упражняването на родителските права е било предоставено именно на него, а постановеното от първоинстанционния съд определение по делото е било в негова полза и съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 2, изр. второ от СК обжалването му не спира изпълнението и ищецът е можел да предприеме изпълнение въз основа на него. Следователно, дори да се приеме, че е било налице известно забавяне, то би било ирелевантно за изхода на настоящия правен спор. По така изложените съображения съдът е приел, че предявеният от ищеца иск с правно основание чл.2Б, ал.1 от ЗОДОВ е неоснователен и следва да се отхвърли.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като твърди, че с него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси, които са и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:

1. Следва ли фактическата и правната сложност на разглежданото производство да се вземе предвид като основен критерии при извършване на преценката относно разумността на срока за разглеждане на спора?

2. Следва ли да се приеме, че семейноправните спорове са от съществено значение за правната сфера на страните по тях, съответно темпоралния обхват на понятието „разумен срок“ за разглеждането им следва да бъде по-малък?

3. При извършването на преценка относно това дали производството е разгледано в разумен срок, следва ли да се изключи периодът на съдебната ваканция по чл. 329 ЗСВ?

Иска се допускане на касационно обжалване на решението и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

При извършената служебна проверка настоящият състав на съда намери, че обжалваното решение не е вероятно нищожно или ведопустимо.

Поставените в изложението въпроси обобщено се свеждат до критериите и съотношението между тях при преценката за разглеждане и решаване на дело в разумен срок като съставна част от признатото в чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС право на справедлив съдебен процес на всяко лице, чийто права и задължения се засягат пряко от производството. С оглед изложените от въззивния съд мотиви настоящият състав на съда намира, че същите са от значение за изхода на спора, поради което е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не се установяват обаче поддържаните от касатора допълнителни основания по т.1 и т.3 от ГПК, тъй като по въпросите е налице съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, и същите са били разрешени в съответствие с нея. Съгласно същата /цитираните в изложението ТР №1 от 27.11.2023 г. по тълк. д. №1/2022 г. на ОСГК на ВКС, решения № 222 от 12.02.2020 г. по гр. д. № 92/2019 г. на III ГО на ВКС, № 122 от 28.10.2020 г. по гр.д.№ 611 по описа за 2020г. на ІІІ ГО на ВКС и № 306 от 22.10.2019 г. по гр.дело № 4482/2017 г. на IV ГО на ВКС, както и Решение № 50280 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г., на IV ГО на ВКС и др./ преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, респ. на основание за заплащане на обезщетение за причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ: обща продължителност и предмет на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Тези критерии са извлечени от възприетите стандарти в практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. При гражданските производства за начало се приема сезирането на съответния съд, а за край- влизане в сила по отношение на страната на съдебния акт, с който спорът е приключен. От значение е общата продължителност на съдебното производство– възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност и обратно- при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции. При обсъждането на сложността на делото са от значение броят на страните, броят на обективно съединените искове, наличието на международен елемент, сложност на засегнатите правни въпроси, необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи, обем на доказателствата и пр. От значение е и поведението на ищеца и на съответните власти, както и значението на делото за ищеца. Извън срока, който се взема предвид, са забавянията, причинени от страната поради злоупотреба с право от нейна страна, недобросъвестно извършвани процесуалните действия, шиканиране и използване на тактики за протакане, стига съдът да е предприел допустимите и възможни в конкретния случай процесуални действия за дисциплиниране. Определен вид дела, с оглед специфичния характер и засегнатия интерес, налагат по-бързото им разглеждане /относно интереса на деца, здравеопазване, гражданско състояние, трудови спорове, наказателни производства, по които подсъдимият е с мярка за неотклонение задържане под стража, мерки за закрила и т. н./ и това следва да се отчете, когато се преценява дали производството е продължило извън рамките на разумното. Съгласно така формираната практика фактическата и правна сложност на делото е важен критерий, въз основа на който се отчита дали срокът за разглеждане на делото е бил разумен, който критерий обаче не е единствен, а е сред множеството други, на които се основава комплексната преценка на съда. Нужно е освен това да се търси баланс между интересите на лицето да получи бързо решение и необходимостта от проучване и правилно провеждане на производството, защото качественото разглеждане на делото и съблюдаването на процесуалните права на страните също изисква технологично време.

В случая не се установява противоречие между обжалваното въззивно решение и така формираната практика на ВКС. За да достигне до решаващ извод, че не е налице нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и не е осъществен фактическия състав на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, въззивният съд е извършил анализ на всички критерии, определени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ в светлината на възприетите в практиката на ЕСПЧ стандарти. Макар и да не е посочено изрично в решението, съдът е отчел и фактическата и правна сложност на производството във връзка с всички останали релевантни критерии съобразно въведените в предмета на делото фактически твърдения и възражения на страните. Обосновал е, че установената обща продължителност на делото от момента на сезирането на съда до постановяване на крайния акт, преценена във връзка с изискванията на процесуалния закон за извършване на съответните процесуални действия, не е неразумна. Отчел е и значението на спора за ищеца сред критериите за преценка дали срокът е разумен и дали изисква от държавните органи да проявят по-голяма експедитивност. В тази връзка съдът е изложил съображения, че макар и отнасящо се до местоживеенето на ненавършило пълнолетие дете, все пак с оглед конкретните обстоятелства делото не е било от съществено значение за ищеца, доколкото вече е било налице влязло в сила решение, уреждащо въпроса за упражняването на родителските права спрямо детето, а обжалването на определението на първоинстанционния съд, с което молбата на ищеца е била уважена, съгласно разпоредбата на чл.126, ал.2 от СК не е спирало изпълнението му. Ето защо продължителността на висящността на делото пред въззивния съд не е засягала съществено интересите на ищеца, доколкото той е можел да предприеме изпълнение и въз основа на подлежащото на изпълнение определение на първоинстанционния съд. Съдът не е приемал, че при преценката за наличие на нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС от продължителността на производството следва да се изключи периода на съдебната ваканция, поради което поставеният в тази връзка въпрос от ищеца е некоректно формулиран и не кореспондира с мотивите на въззивния съд.

Според настоящия състав на съда не са налице и основанията на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор или при преценката на събраните по делото доказателства представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.8 от ГПК в полза на ответната страна по касационната жалба Софийски градски съд следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,