Определение № 59 от 10.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1905/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Лукойл България” ЕООД, [населено място] срещу решение № 47 от 22.01.2024 г. по в. т. д. № 800/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав, с което след отмяна на решение № 982 от 03.08.2023 г. по т. д. № 2880/2021 г. на Софийски градски съд на основание чл. 645, ал. 4 ТЗ по иска, предявен от синдика на „Ню геймс“ АД /н./ Т. Найденов срещу „Лукойл България“ ЕООД и „Ню геймс“ АД /н./, е обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, освен за частта, която кредиторът „Лукойл България“ ЕООД би получил при разпределение на осребреното имущество, прихващането, извършено с изявление, отправено от „Ню геймс“ АД до „Лукойл България“ ЕООД, за прихващане между вземанията, които „Ню геймс“ АД има към „Лукойл България“ ЕООД в размер на 126 777 лв. по протокол от 17.02.2020 г. до размера на вземанията, които „Лукойл България“ ЕООД има към „Ню геймс“ АД, произтичащи от протокол от 18.03.2020 г. в размер на 75 021 лв. и от фактура № 14010099161 от 29.02.2020 г. в размер на 5797,97 лв. или общо - за 80 815,97 лв. и на което изявление е поставена дата 20.03.2020 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът обосновава недопустимостта на решението с липсата на произнасяне от съда по направеното от него възражение за прихващане. Твърди, че възражението за прихващане е направено при условията на евентуалност – иска се произнасяне по него, ако съдът уважи предявения иск по чл. 645, ал. 4 ТЗ и с оглед уважаване на иска с въззивното решение съставът на апелативния съд е дължал произнасяне по възражението. Излага доводи, че като е пропуснал да се произнесе по включено в предмета на делото възражение за прихващане, въззивният съд е постановил недопустимо решение. Касаторът оспорва извода на съда за осъществяване на твърдяното от ищеца прихващане. Поддържа, че процесното „изявление за прихващане“ от 20.03.2020 г. не е получавано от „Лукойл България“ ЕООД, както и че прихващането на процесните вземания е осъществено на основание протокол за прихващане от 10.04.2020 г. като резултат на двустранни преговори между страните търговски дружества, довели до двустранна сделка, обективирана в протокола. В касационната жалба се твърди, че като е извършил оценка само на някои от доказателствата по делото и е игнорирал други, въззивният съд е направил неправилна оценка на доказателствения материал по делото и превратен извод по отношение на главния подлежащ на доказване факт - на какво основание е станало прихващането на насрещните вземания на страните, съответно дали е доказано процесното изявление за прихващане да е породило правен ефект. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставя следните въпроси: „1. Когато по делото са приети и установени релевантни за изхода на делото доказателства и факти, на които ответникът основава своята защитна теза, и които доказателства и факти са мотивирали отхвърлянето на иска от първоинстанционния съд, длъжен ли е въззивният съд да ги обсъди и да ги вземе предвид, когато мотивира въззивното решение, с което отменя първоинстанционното решение и признава иска?; 2. В тази връзка допустимо ли е въззивният съд да не обсъди и да не вземе предвид доказателства и факти, които са обусловили изхода на делото пред първата съдебна инстанция, когато отменя решението на първата съдебна инстанция и решава делото по същество?; 3. В случаите на прихващане, извършено чрез едностранно изявление на основание чл. 103 ЗЗД, погасяването на двете насрещни задължения настъпва ли от деня, в който прихващането е могло да се извърши или погасяването настъпва от датата на получаването на едностранното изявление за прихващане?; 4. В случаите на прихващане, което е извършено с двустранна правна сделка (протокол, споразумение), задължително ли е страните да прилагат правилото на чл. 104, ал. 2 ЗЗД или те могат да приложат друга дата, на която да настъпи погасителният ефект на прихващането и осчетоводяването му?; 5. Когато в отговора на исковата молба ответникът е изтъкнал възражение по тълкуването и прилагането на правото, което, ако се окаже основателно, по същество би довело до отхвърлянето на иска, дори ако твърдените от ищеца факти бъдат приети за установени от съда, длъжен ли е съдът да го обсъди по същество и да изложи мотиви защо го отхвърля, когато решава делото по същество и признава иска в полза на ищеца?“ Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по въпросите по т. 1 и т. 2 – в противоречие с решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС и решение № 212 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на ВКС, по въпросите по т. 3 и т. 4 - в противоречие с решение № 103 от 01.08.2017 г. по т. д. № 61323/16 г. на ВКС и по въпроса по т. 5 – в противоречие с решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/17 г. на ВКС. В изложението се твърди, че от съществено значение за развитието на правото е въпросът по т. 4 от изложението. Ответникът по жалбата и ищец по делото синдикът на „Ню геймс“ АД /н./ Т. Найденов изразява становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, съответно – за неоснователност на касационната жалба. „Ню геймс“ АД /н./ задължителен другар на ответника касатор в настоящото производство „Лукойл България“ ЕООД не е взел становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови решението, предмет на обжалване, въззивният съд е приел, че с решение № 260017 от 06.01.2021 г. по т. д. № 699/2020 г. на Софийски градски съд по молба от 21.04.2020 г. е открито производство по несъстоятелност на „Ню геймс“ АД, длъжникът е обявен в несъстоятелност и е определена начална дата на неплатежоспособността на дружеството - 27.02.2020 г. Установил е, че с договор от 15.01.2014 г. „Ню геймс“ ООД /с наименование понастоящем „Ню геймс“ АД/ и „Лукойл България“ ЕООД са постигнали съгласие второто дружество да разпространява от името и за сметка на първото лотарийни билети за моментна лотарийна игра на бензиностанции „Лукойл“, като ежемесечно, в срок до 10-то число на месеца, следващ този, за който се отнася, „Лукойл България“ ЕООД се задължава да предоставя на съконтрахента си отчет за продадените билети, отчет за печелившите билети, техните серийни номера, код на печалбите и размера на изплатените печалби, както и да му предоставя всички суми по продадените за същия период билети. Посочено е, че в договора е закрепено правото на „Лукойл България“ ЕООД на комисиона върху стойността на продадените билети, като възнаграждението е платимо ежемесечно въз основа на фактура, издадена до 10-то число на текущия месец, както и е признато правото на „Лукойл България“ ЕООД да прихваща дължимото възнаграждение от сумите за продадените билети, които са дължими на „Ню геймс“ АД. Въззивният съд е констатирал, че с три уведомления, отправени от „Ню геймс“ АД до ответника „Лукойл България“ ЕООД, последният е уведомен, че считано от 17.02.2020 г. следва да преустанови продажбите на лотарийни билети. В решението е обсъдено и представеното по делото изявление за прихващане, като съдът е приел, че същото е с вписана дата 20.03.2020 г., адресирано е до „Лукойл България“ ЕООД и в него е заявено, че се извършва прихващане между вземанията, които „Лукойл България“ ЕООД има към „Ню геймс“ АД, произтичащи от протокол от 18.03.2020 г. в размер на 75 021 лв. и от фактура 14010099161 от 29.02.2020 г. в размер на 5797,97лв. и вземанията, които „Ню геймс“ АД има към насрещната страна в размер на 126 777 лв. по протокол от 17.02.2020 г. Съдът е изтъкнал, че по делото няма данни документът да е бил връчен на ответника „Лукойл България“ ЕООД. С оглед възраженията на ответника съставът на въззивния съд е подчертал, че се касае до частен документ при който съществено е обективираното в документа изявление, като в тази връзка и с оглед спора по делото е от значение, че е отправено изявление за прихващане. Подчертал е, че датата и мястото на съставяне на документа не се обхващат от формалната му доказателствена сила. Съставът на апелативния съд е изложил съображения, че възражението на ответника, че изявлението за прихващане е подписано от лице, което не е надлежен представител на прихващащия, може да бъде направено само от страната, която поддържа, че не е била надлежно представлявана. Посочил е, че ответното дружество „Ню геймс“ АД /н./ не е оспорило представителната власт на лицето, което е подписало документа, съответно не се е противопоставило на изявлението и поради това съдът е приел, че същото безспорно изхожда от длъжника. В обжалваното решение е отразено, че по делото липсва спор между страните, че вземанията, за които се твърди, че са предмет на това прихващане са действителни и са възникнали в хода на изпълнението на обсъдения договор от 15.01.2014 г., като това се установява и от представените по делото писмени доказателства. Въз основа на заключението на съдебно-икономическа експертиза, което въззивният съд е възприел, решаващият състав е установил, че със счетоводна статия от 11.03.2020 г. „Лукойл България“ ЕООД е осчетоводило прихващане на сумата, която „Ню геймс“ АД му дължи по фактура № 14010099161 от 29.02.2020 г. в размер на 5 794,97 лв. от общо задължение 128 777 лв., както и че на 20.03.2020 г. със счетоводна статия от същата дата това дружество е осчетоводило прихващане със сумата от 75 021 лв., като е закрито задължение в същия размер от общо вземане в размер на 128 777лв. по протокол № [ЕГН]/18.03.2020 г. Въз основа на счетоводните записвания и като се е позовал на чл. 182 ГПК съдът е формирал извод, че прихващане реално е осъществено преди подписването на протокола от 10.04.2020 г., на който се позовава ответникът. Това е мотивирало съда да приеме, че преди 10.04.2020 г. изявлението за прихващане е достигнало до „Лукойл България“ ЕООД. Предвид установеното от фактическа страна апелативният състав е намерил, че са налице предпоставките на чл. 645, ал. 4 ТЗ. Посочил е, че действителността на вземанията, предмет на изявлението не е спорна, а от писмените доказателства /протокола от 17.02.2020 г./ е установено, че вземането на прихващата страна е било ликвидно и изискуемо. Подчертал е, че изявлението изхожда от длъжника и е направено в срока по чл. 645, ал. 4 ТЗ – след началната дата на неплатежоспособността и не по-рано от една година преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ, а с оглед обсъдените доказателства същото е достигнало до насрещната страна и е произвело своето незабавно действие. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед въведената от касатора предпоставка за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК и при извършената дължима проверка не се установява да съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В случая липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявените искове, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса с оглед съобразяването от съда на искането на ищеца и на фактите и обстоятелствата, на които се прави позоваване в исковата молба. Що се касае до доводите за непроизнасяне от въззивния съд по своевременно направеното от ответника касатор евентуално възражение за прихващане, следва да се отбележи, че пропускът на съда да разгледа такова възражение въобще не може да се отрази на допустимостта на въззивното решение. Непроизнасянето на въззивния съд по допустимо възражение за прихващане представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обуславя неправилността на съдебния акт, а не неговата процесуална допустимост. Извън това, в случая е предявен иск по чл. 645, ал. 4 ТЗ и предмет на този иск не е вземане на длъжника в несъстоятелност, което изключва защита на ответника с възражение за прихващане. Въпросите по т. 1, 2 и 5 от изложението на касатора се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото. Не е налице обаче въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивния съд не се е отклонил от практиката на ВКС по въведените релевантни процесуални въпроси. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения –решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касатора, в контекста на които са поставени процесуалните му въпроси, че при формиране на изводите си относно наличието на изявление на длъжника за прихващане, което е произвело действие, съдът е игнорирал събрани по делото доказателства. Въззивният акт обективира анализ на събраните по делото доказателства, при който е съобразена основната теза на касатора, че прихващането на процесните вземания е настъпило по силата на подписан от страните протокол от 10.04.2020 г., а не на основание изявление на длъжника от 20.03.2020 г., каквито са твърденията на ищеца. Изводите на съда се основават на доказателственото значение на представените по делото писмени доказателства и на извършените счетоводни записвания от страна на ответника касатор „Лукойл България“ ЕООД. Правилността на заключенията, до които съдът е достигнал след обсъждане на събраните по делото доказателства, е относима към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Що се отнася до оплакването на касатора, във връзка с което е поставен процесуалният въпрос по т. 5, а именно за необсъждане от въззивния съд на защитния му довод, че процесното прихващане не попада в приложното поле на чл. 645 ТЗ, тъй като насрещните вземания са резултат от обичайната търговска дейност по изпълнението на процесния рамков договор и са възникнали при взаимно предоставяне на равностойни престации, то въззивният акт действително не обективира произнасяне по този довод, релевиран с отговора на исковата молба. Това обаче не се е отразило на решаващите изводи на въззивния съд, тъй като обстоятелствата, на които се основава доводът на касатора, са релевантни за приложението на чл. 646, ал. 2, т. 1 и т. 3 ТЗ, а не на чл. 645, ал. 4 ТЗ, каквото потестативно право синдикът на длъжника в несъстоятелност е упражнил в случая. По всички изложени съображения касационното обжалване по поставените процесуалноправни въпроси не следва да се допуска. Въпросите по т. 3 и т. 4 от изложението на касатора не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите се отнасят до момента, от който прихващането като погасителен способ, поражда действие, и не са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. В решението на въззивния съд е прието, че в случая се касае до изявление за прихващане на длъжника „Ню геймс“ АД и до валидно извършено прихващане, което погасява насрещните и ликвидни вземания на страните до размера на по-малкото от тях с обратно действие. В обжалвания съдебен акт не е възприета тезата на касатора за осъществено прихващане с подписване от страните на протокола от 10.04.2020 г. и за прихващане, основано на договор на страните. В този смисъл въпросът по т. 4 не съответства на мотивите на въззивния акт. Липсва и формиран извод на съда досежно точния момент, от който прихващането е породило действие. Не кореспондират с изводите на съда доводите на касатора, изложени по повод въпросите по т. 3 и т. 4, че в обжалваното решение е прието, че прихващането е породило своя погасителен ефект от 20.03.2020 г. – датата на достигане на едностранното изявление за прихващане до търговеца касатор в настоящото производство. Както вече бе посочено, съдът е отчел извършените при касатора осчетоводявания на прихващания с активни вземания на длъжника „Ню геймс“ АД, за да приеме, че процесното изявление на длъжника за прихващане е достигнало до ответника преди подписването на протокола от 10.04.2020 г. Неоснователно при поставянето на материалните въпроси и аргументиране на значимостта им за конкретния спор касаторът смесва проблема за действието на прихващането с въпроса за счетоводното отразяване на прихващането. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на длъжника в несъстоятелност разноски за адвокатско възнаграждение за един адвокат за настоящата инстанция в размер на 4 269, 16 лв. На основание чл. 649, ал. 6 ТЗ касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса за производството по чл. 288 ГПК в размер на 30 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение