Определение № 5042 от 06.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1365/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Окръжна Прокуратура Разград срещу решение №.27/6.02.24 по г.д.№.356/23 на ОС Разград, с което, след частична отмяна на реш.№.618/7.10.23 по г.д.№.605/23 на РС Разград, касаторът е осъден да плати на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвиняване, ведно със законната лихва от 1.11.22 до окончателното изплащане. Ответникът по касационната жалба Р. П. Б. я оспорва, вкл. с твърдения, че не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Сочи, че изложението съдържа доводи във връзка с обосноваността на въззивното решение и допуснати процесуални нарушения, относими към основателността на касационната жалба и основания по чл.281 т.3 ГПК, а не към допустимостта на касационното обжалване съобразно чл.280 ГПК. Претендира разноски по чл.38 ЗА. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С въззивното решение е прието, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като по повдигнато срещу ищцата от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършването на престъпление е постановена влязла в сила оправдателна присъда. Изяснено е, че на 03.12.21 е било образувано ДП срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.339 ал.1 НК – държане на огнестрелно оръжие без надлежно разрешително в [населено място]; на 14.12.21 в условията на неотложност е било извършено претърсване в дома на ищцата-където било установено, че намерената пушка и боеприпаси /37 бр. патрони/ били собственост на покойния й съпруг, пушката била много стара и не била използвана от него; на 17.01.22 ищцата била привлечена в качеството на обвиняема за престъпление по чл.339 ал.1 от НК и й била взета мярка за неотклонение „подписка“; на 01.03.22 срещу нея бил внесен обвинителен акт; с присъда №.32/21.06.22 по нохд №.114/22 на РС Разград била призната за невиновна; с решение №.87/01.11.22 внохд.№.223/22 на ОС Разград първоинстанционният акт бил потвърден. Съдът е установил, че незаконното обвинение е причинило на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди - което се определя съобразно чл.52 ЗЗД по справедливост, се е позовал на установената практика, че справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, от които се прави заключение за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати правата му. Съобразил е престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство /десет месеца, с проведени няколко съдебни заседания/, взетата мярка за неотклонение /подписка/, интензитета на преживените болки и страдания - неудобства, каквито е нормално да се приеме, че лицето изпитва при незаконно обвиняване,засягане на неговата чест и достойнство, и установените от свидетелските показания /които съдът е кредитирал, тъй като се подкрепят и от заключението на комплексната съдебно-психиатрич на и психологическа експертиза (КСППЕ)/-че производството се е отразило много негативно на физическото здраве и живота на ищцата в социален план - изпитвала силни притеснения и тревожност, срам и унижение, тъй като били подронени репутацията и авторитета й, с които се ползвала сред близки и колеги и в обществото, това довело до коренна промяна в личното й поведение и до неблагоприятно развитие на начина й на живот-затворила се в себе си, отчуждила се, не излизала и не контактувала с приятелите си, защото много хора я избягвали и „шушукали“, обществения отзвук-в селото се разчуло, а и съселяните й прочели публикацията във вестника, хората говорели помежду си за воденото срещу нея дело, и тези обстоятелства я подтикнали да продаде къщата си в [населено място] /където живяла повече от 20г./ и да се премести в [населено място], накърняването на доброто й име /до този момент ищцата се е ползвала с безупречна репутация и висок авторитет/, последиците за здравето й-в отговор на стресогенното събитие е възникнала реакция на тежък стрес и разстройство в адаптацията-„тревожно депресивна реакция“, което наложило провеждане на психотропна терапия и лечение на влошено протичане на хронично заболяване - хипертонична болест /КСППЕ/, възрастта на ищцата /65г./. При тези обстоятелства, при отчитане на високия интензитет на вредите, е намерено, че обезщетението, което се полага за репарирането им, възлиза на 10000лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Изложението на същия по чл.284 ГПК не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, в това число преповтаряйки съдържащи се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/09 от 19.02.10/. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не може да бъде допуснато. Само за пълнота следва да се отбележи, че дори да се приеме, че е налице годно общо основание във връзка с въпрос относно задължението на съда да вземе предвид всички конкретно съществуващи обстоятелства при определяне на размера на обезщетението – съобразно приетото в ППВС 4/68, въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от тези постановки. Взела е предвид престъплението, за което е повдигнато обвинение, от една страна продължителността на наказателното производство и наложената мярка за неотклонение /които са съответно 10м. и най-леката мярка/, от друга страна високия интензитет на вредите и силното негативно отражение на наказателното производство върху физическо здраве и живота в социален план – съобразени са както болките и страданията, които е нормално всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, да търпи в хода на наказателното производство, така и тези, които са конкретно установени от показанията на разпитаните свидетели и КСППЕ, в това число при отчитане на стресиращия и несъразмерен начин, по който е започнало засягането на правата на ищцата по образуваното ДП /чрез изненадващ обиск рано сутринта от десет полицаи в дома й на село, където ищцата-пенсионер, живее сама/, коренната промяна в личното й поведение и неблагоприятното развитие на начина й на живот, обществения отзвук предвид наличието и на медийна разгласа в местен вестник и накърняването на доброто име, последиците за здравето й (психическо и физическо) вследствие на процесното стресогенно събитие. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на пълномощника на ответната страна адв.Й. К. трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба при условията на чл.38 ЗА. При определяне на същото настоящият състав отчита, че правилото на чл.38 ал.2 ЗА /съгласно което съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер-този по Наредба №.1/09.01.04/ не може да бъде приложено с оглед решение на СЕС по дело C-438/22. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения-те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая, при отчитане на горните критерии и релевантните обстоятелства, дължимото на основание чл.38 ал.2 ЗА възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба се определя на 600лв. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,