Определение № 66 от 10.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4533/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. И. И., чрез адв. Д. Г., срещу определение № 3898 от 13.09.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1682/2024 г. на Варненския окръжен съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 7137 от 24.06.2024 г. по гр. д. № 3493/2024 г. на Варненския районен съд, в частта, с която е прекратено производството по делото по направеното от жалбоподателката искане за включване в наследствената маса на дадената в заем от наследодателя на страните И. А. И., починал на 24.12.2022 г., на ищеца А. И. И. сума в размер на 105 982,32 лв., послужила за закупуване на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, съответно за делба на същата, при квоти по 1/2 ид. част за всеки от съделителите, а при условията на евентуалност – за намаляване на дарственото разпореждане в полза на ищеца на сумата 105 982,32 лв. /в случай че се установи, че сумата е дарена от наследодателя в полза на ищеца/ до размера, необходим за допълване на запазената част на ответницата В. И. от наследството. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, поради което иска отмяната му. Ответникът по жалбата А. И. И. е подал писмен отговор, в който е изразил становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по искова молба на А. И. И. срещу В. И. И. за делба на три недвижими имота, находящи се в сграда с идентификатор ****, с адрес [населено място], район „А.“, [улица], придобити от страните по наследство от техния баща И. А. И., починал на 24.12.2022 г., при равни права. В отговора на исковата молба ответницата е изложила твърдения, че освен тези имоти наследодателят е притежавал парични средства в размер на 105 982,32 лв., които е дал в заем на ищеца за закупуване на имот в [населено място], [улица], ет. 3, ап. 9. С оглед на това е отправила искане към наследствената маса да бъде включена и тази сума, като и тя да бъде допусната до делба при квоти 1/2 ид. част за всеки от съделител. Посочила е също, че ако ищецът твърди и докаже, че тази сума му е дарена от общия наследодател, в условията на евентуалност, ако делът й бъде накърнен поради това, че не може да получи пълния размер на запазената си част, поради направеното дарение, предявява иск по чл. 30 ЗН за намаляване на дарственото разпореждане. С разпореждане № 21613 от 29.05.2024 г. първоинстанционният съд е дал възможност на ответницата да заяви ясно дали подържа искането си за делба на парични средства. В изпълнение на това разпореждане е постъпила молба от В. И., в която е заявено, че претенцията по отношение на паричните средства е на основание чл. 69 ЗН, вр. чл. 110 ГПК, който е иск за делба на наследство, а не иск за делба на пари. С оглед на това въззивният съд е приел, че иск за делба на облигационните вземания на наследодателя е недопустим. Те се считат за поделени между наследниците с откриване на наследството. Съгласно чл. 34, ал. 1 ЗС може да се иска делба на обща вещ, тоест предмет на делбата могат да бъдат само съсобствени вещи или вещни права върху вещи, но не и облигационни права. Вземането по договор за заем е облигационно право, а не вещ, то има релативен характер и е относимо само към лицето длъжник и всеки кредитор може самостоятелно да го реализира. Поради което искането твърдяната заемна сума да бъде допусната до делба е недопустимо. По отношение на искането за намаляване на дарение, съдът е приел, че в отговора на исковата ответницата не е изложила твърдения да е извършено дарение на сумата от 105 982,32 лв. Ищецът също не е навел твърдения сумата да му e дарена. Направеното искане се обуславя от евентуални бъдещи твърдения на А. И., поради което е направено преждевременно и като такова е недопустимо. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „За възможността за включване в делбеното производство на всякакви искове, предназначени за осъществяване крайната цел на делбеното производство“; 2. „За допустимостта на решение по иск за делба, в който е било направено възражение за намаляване на дарение до размер на запазената част на наследника“; 3. „Допустимо ли е при делба на наследство да се правят възражения за включване в наследствената маса на парични средства, принадлежали на наследодателя, които са били предоставени от наследодателя приживе на един от наследниците при твърдения от възразилия, че тези пари са били дадени в заем“; 4. „Включват ли се в наследствената маса парични средства, принадлежали на наследодателя, които са били предоставени от наследодателя приживе на един от наследниците и в какъв количествен обем може да бъде направено това възражение, или това негово действие е основание за искане на намаляване на евентуално дарствено разпореждане“; 5. „Длъжен ли е съдът да разгледа въведено възражение за намаляване на дарствено разпореждане, ако то е направено в условие на евентуалност“ и 6. „Допустимо ли е да се предявяват в рамките на делбен процес искове, извън изброените в чл. 343 ГПК – изброяването изчерпателно ли е или примерно”. Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката, съответно на ВС и ВКС, а останалите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивния съдебен акт до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на акта, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първия поставен въпрос касаторката се позовава на противоречие на въззивното определение с ТР № 67/1970 г. на ОСГК на ВС, което служи за ръководство на съдилищата, респ. няма задължителен характер и е извън приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това приетото с това тълкувателно решение, че в делбеното производство може да бъдат включени всякакви искове, предназначени за осъществяване крайната му цел, и по-конкретно на конститутивните искове по чл. 14, ал. 4 и 5 СК от 1968 г. (отм.), няма отношение към предмета на настоящото дело, респ. противоречие на въззивното определение с него не е налице. Липсва противоречие със сочените от касатора решение № 17 от 29.01.2020 г. по гр. д. № 1748/2019 г. и решение № 36 от 01.04.2011 г. по гр.д. № 125/2010 г. на ВКС, І г. о., с които е прието, че искането за възстановяване на запазена част от наследството може да се заяви в делбеното производство под формата на иск или чрез възражение, тъй като въззивният съд не е взел друго становище по този въпрос. В съдебната практика безпротиворечиво се приема, че парична сума не може да бъде предмет на иска за делба, като всеки от наследниците може да търси своя дял от парите без да е необходимо преди това да е извършена делба. Облигационните вземания на наследодателя се считат поделени между наследниците с откриване на наследството и приемането му, те не подлежат на съдебна делба, защото съгласно чл. 34 ЗС чл. 69 ЗС делба се допуска на вещи – движими и недвижими, и на вещни права. Тъй като претенции за сметки могат да се предявят само когато са свързани със съсобствените вещи, паричните суми, останали в наследство, не могат да бъдат и предмет на претенция за сметки във втората фаза на делбата. С откриване на наследството и приемането му всеки от наследниците получава припадащия му се дял, съответен на квотата от паричната сума, останала в наследство, и може да я получи. Ако някой от наследниците е получил без основание по-голяма сума от припадащата му се част, съответна на наследствената му квота, отношенията с другите наследници следва да се уредят чрез института на неоснователното обогатяване. Правото на парично вземане е притезателно право и се упражнява чрез предявяване на осъдителен иск, ако сумата не бъде предадена доброволно. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси съгласно практиката на ВКС изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това поставените въпроси от № 3 до № 6 са формулирани според твърденията на жалбоподателката и по тях в обжалвания съдебен акт липсва произнасяне, поради което те не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Не са изложени и никакви доводи за наличието на посочените в т. 4 ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за значението на тези въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които предпоставки в случая не са налице. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че независимо от направената в отговора на исковата молба неточна формулировка, в случая не става въпрос за включване в наследствената маса на парични средства, респ. на вземания на наследодателя (безспорно те са част от тази маса), а за включването им в делбената маса, което е различно. Съдът не е приел за недопустимо и въвеждането с отговора на възражение по чл. 30 ЗН, а че наведените доводи са обусловени от евентуални бъдещи твърдения на ищеца, които към този момент не са направени, което не представлява предявяването на претенцията при условията на евентуалност, т. е. когато разглеждането й се обуславя от изхода на делото по главния иск. Обжалваното определение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от жалбоподателката евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,