Определение № 5605 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1138/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Производството е образувано по две касационни жалби – първата от Ю. И. С., чрез адв. Р. А., а втората - от Е. А. М., чрез адв. К. Г., против въззивно решение № 4420/09.08.2023 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д.№2396/2022 г., с което е потвърдено решение от 07.12.2021 г. на Софийски районен съд, постановено по гр.д. №65486/2020 г. С последното са уважени предявените от А. А. А. срещу Ю. И. С. и Е. А. М. искове с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за осъждане на всеки от ответниците да заплати на ищцата сума в размер по 11 400 лева, представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот – апартамент ***, находящ се в гр. С., ул. „К.“ №59, тавански четвърти етаж на сградата, за периода от 01.11.2017 г. до 31.12.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба31.12.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. Към всяка една от двете касационни жалби са приложени отделни изложения по чл. 284, ал. 3 ГПК с идентични четири на брой въпроси, поставени на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както следва: 1/ Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните? 2/ Длъжен ли е въззивният съд служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да провери дали първоинстанционният доклад е пълен, като част от задължението му да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма и в случай, че не е пълен – да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства? Твърди се противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение №1/2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. 3/ Липсата на мотиви и пълното необсъждане на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение? Сочи се противоречие с решение №42/05.03.2014 г. по гр.д. №5488/2013 г. на ВКС, определение №1006/15.10.2010 г. по гр.д. №619/2010 г. на ВКС, решение №11/21.04.1994 г. по адм. д. 4900/1993 г. на III г.о. и решение № 87/04.09.1958 г. по гр.д. № 55/1958 г. на ОСГК на ВС и 4/ Дали по иск с правно основание по чл. 236, ал. 2 ЗЗД следва да се докаже, че за времето от прекратяване на договора, до момента на исканото обезщетение не са се осъществили други обстоятелства относно собствеността и ползването на имота, и ако са се осъществили, то все още ли материалноправно легитимиран е ищецът да претендира обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД? Счита се, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Твърди се и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 - очевидна неправилност на решението като явно необосновано. Срещу подадените касационни жалби са постъпили два отговора от А. А. А., с които се взема становище за неоснователност на подадените касационни жалби. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд, като е препратил на основание чл. 272 ГПК към установената от първата инстанция фактическата обстановка, е приел, че на 15.04.2008 г. А. А. А. и Ю. И. С. сключили договор за наем на процесния недвижим имот за срок от 2 години. При изследването на договорните клаузи е установил, че страните не са изключили приложението на разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД, според която ако след изтичането на уговорения срок ползването на вещта продължи със знанието и непротивопоставянето на наемодателя, договорът се счита за продължен за неопределен срок. Отделил е като безспорно също така, че към датата на сключване на договора за наем, Ю. С. и другия ответник по делото – Е. М. имали сключен граждански брак, поради което наемното правоотношение следва да се счита за възникнало и за него. Установил е, че след като изтекъл уговореният срок от 2 години по процесния договор наемателите са продължили да ползват наетия имот, поради което договорът се е трансформирал в безсрочен. Приел е, че на 09.03.2017 г. С. и М. получили нотариална покана от А., с която били поканени в тридневен срок доброволно да освободят процесния апартамент и да предадат ключовете поради неплащане на наемната цена и режийните разноски за ток и вода. Доколкото нотариалната покана има характер на предизвестие, съдът е приел, че действието на наемното правоотношение следва да се счита за прекратено, поради което за С. и М. възниква задължението за обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Посочил е, че не са ангажирани доказателства от страна на С. за доказване на твърденията и възраженията ѝ, че същата е напуснала имота. При тези обстоятелства предявеният иск се явява основателен. Както и въззивният съд е констатирал, следва да се отбележи, че същият е бил сезиран с бланкетна въззивна жалба, която не съдържа конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, а преповтаря твърдения на страната, изложени с исковата молба. Позовал се е на правилото на чл. 269 ГПК, съгласно което въззивната инстанция е ограничена от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Доколкото е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, както и не е налице нарушение на императивни материалноправни норми, въззивният съд го е потвърдил. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Първите три въпроса обобщено се свеждат до правомощията на въззивната инстанция във въззивното производство, но не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, доколкото подадената от касаторите въззивна жалба е бланкетна и в нея не са изложени конкретни оплаквания и доводи, по които въззивният съд да дължи произнасяне. Следва да се отбележи, че с Тълкувателно решение №1/2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС изрично е разяснено, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна норма /установена в публичен интерес/, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. В тази връзка в мотивите на тълкувателното решение е посочено, че доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/ само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. По отношение на приложението на чл. 146 ГПК в тълкувателното решение е разяснено, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. За пълнота на изложението следва да се посочи решение №172/10.04.2017 г. по т.д. № 2312/2015 г. на ВКС, I т.о., в което се приема, че по подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение, и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма е недопустимо извършване на цялостна проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд. В този смисъл въззивният съд в съответствие с цитираната практика служебно е проверил за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и за наличието на нарушение на императивни материалноправни норми, като с оглед на изцяло бланкетната жалба и липсата на конкретни оплаквания относно приетото от фактическа и правна страна в решението на СРС не е могъл да формира различни изводи от тези на първата инстанция. По четвъртия въпрос също не е налице основание за допускане до касационно обжалване, доколкото същият не е обусловил изхода на спора. Със сключването на договор за наем между страните възниква облигационно правоотношение, по силата на което едната страна – наемодателят, се задължава да предостави на друга страна – наемателя, една вещ за временно ползване, а наемателят – да му плати определена цена. Затова искът по чл. 233 ЗЗД за връщане на наетата вещ е облигационен, а не петиторен иск и разглеждането на принадлежността на правото на собственост върху вещта, обект на наемното правоотношение, е извън неговия предмет. В този смисъл е и решение № 121/15.10.2009 г. по т.д. № 312/2009 г. на ВКС, I т.о. В посоченото решение е прието, че основателността на иска по чл. 233 ЗЗД не е в зависимост от установяване правото на собственост в лицето на наемодателя. Правата на трети лица върху наетата вещ не се отразяват върху наемното правоотношение, нито върху правата на наемателя, доколкото съгласно чл. 21 ЗЗД договорът поражда действие между страните по него. Поради това се приема, че неизправния наемател не може да противопостави възражение, че наемодателят не е собственик на имота и не е в тежест на наемодателя да доказва качеството си на собственик на вещта. По отношение на възражението на касаторката, че същата е напуснала наетия имот и фактически не го е ползвала, следва да се отбележи, че е налице трайна практика на ВКС, обективирана в решение № 214/23.01.2017 г. по т.д. № 1642/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 73/08.04.2016 г. по гр.д. № 5376/2015 г. на ВКС, ГК, IV т.о., решение № 97/23.07.2013 г. по т.д. № 73/2012 г. на ВКС, I т.о. и др., според която при преустановяване на наемното правоотношение в тежест на наемателя е да докаже, че е изпълнил задължението си за връщане на наетата вещ на наемодателя. Връщането на вещта по смисъла на чл. 233, ал. 1 ЗЗД следва да се изразява в предоставяне на държането върху вещта от наемателя на наемодателя, като конкретните обстоятелства относно предаването се определят съобразно с договора, вида на вещта и др. При непредаване на вещта наемателят дължи обезщетение съгласно чл. 236, ал. 2 ЗЗД, независимо дали фактически я използва или не. Фактическото държане на наетата вещ, начина и други обстоятелства относно ползването биха имали значение относно правото на наемателя да прекрати или развали договора, но са ирелевантни за отговорността му за заплащане на наемната цена, когато облигационното отношение не е прекратено. Настоящият състав изцяло споделя цитираната практика. В допълнение касаторите не са обосновали и претендираното значение на въпроса на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което не е налице основание за допускане до касационно обжалване. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора изискват проверка на правилността на решението, респ. изискват преценка на доказателствата по делото, което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото се дължат разноски на ответницата по касационните жалби, която е представила писмен отговор и доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение от 1 300лв. с оглед на приложен договор за правна защита и съдействие и удостовереното в него плащане на адвокатското възнаграждение за касационна инстанция. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,