Определение № 2928 от 09.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 614/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – Велико Търново, която, видно от обстоятелствената част и заявеното искане, е насочена срещу въззивно решение № 172 от 30.11.2022 г., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в. гр. д. № 216/2022 г. в частите, с които: 1/ е потвърдено решение № 113/05.04.2022 г., постановено по гр. д. № 486/2021 г. на Окръжен съд – Русе, в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ц. С. Ц., сумата от 15 000 лв., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на повдигнато обвинение по ДП № 20-П/11 по описа на СО-СГП, прекратено с постановление на СГП от 29.03.2016 г., изменено относно основанието за прекратяване, а именно, че деянието не е извършено от ищеца Ц., с определение от 05.08.2016 г., постановено по в.ч.н.д. № 212/16 по описа на ВТАС; 2/ както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ц. С. Ц., сумата от 2 400 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – претърпени загуби от заплатено адвокатско възнаграждение на адвокат Л. П. за защита в наказателното производство. Въззивното решение в останалата му част не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че съдът не е обсъдил защо приема, че определени вреди са причинени на ищеца и стоят в пряка и непосредствена причинна връзка с повдигнатото и подържаното спрямо него обвинение. Твърди се, че в обжалваното решение не е посочено значението на конкретните обстоятелства при определяне размера на вредите. Сочи се, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с действително претърпените от лицето, че присъденото обезщетение е силно завишено. Искането е за отмяна на решението в обжалваните му части. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Според касатора това е въпросът, обобщен от съда „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ както и въпросът, „свързан с определянето и съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД“. Поддържа се противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК, както и в т. 11 и раздел II от ППВС № 4/1968 г. Ответникът Ц. С. Ц., не е взел становище по жалбата в срока за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частта на произнасянето по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на сумата от 2 400 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – претърпени загуби от заплатено адвокатско възнаграждение на адвокат Л. П. за защита в наказателното производство, е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл.283 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява недопустима. Съгласно чл.280, ал.3,т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. Нормата е императивна и за спазването й съдът следи служебно.В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба в останалата й част ( срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ц. С. Ц., сумата от 15 000 лв., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на повдигнато обвинение по ДП № 20-П/11 по описа на СО-СГП, прекратено с влязло в сила постановление) е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че за да бъде уважена исковата претенция за обезщетение за неимуществени вреди, следва да се установи наличието на предпоставките за ангажиране отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а имено: незаконосъобразно обвинение от страна на ответника Прокуратура на РБ, настъпили вследствие на това вреди и причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Посочил е, че от събраните доказателства по делото се установява, че на ищеца му е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 301, ал. 1, пр. 2, алт. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като наказателното производство срещу него е било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК – тъй като деянието не е било извършено, поради което е прието наличието на първата от предпоставките на отговорността. Като спорно между страните е изтъкнато обстоятелството дали в резултат на незаконосъобразно повдигнатото от Прокуратура на РБ обвинение, на ищеца са причинени вреди. По отношение на неимуществените вреди, съдът е намерил, че с исковата молба са представени публикации в пресата, които обстойно отразяват образуваното наказателно производство срещу служители на МВР в [населено място], като в част от тях ищецът е назован със собственото му име. Изтъкнато е, че на съдията – докладчик по делото също така му е известно за случая от ефирните медии, които широко са го разпространили, включително и от изявления по тях на тогавашния министър на вътрешните работи относно образуваното досъдебно производство и дисциплинарните санкции, които ще бъдат предприети спрямо обвиняемите полицаи. Установено е, че тази широка медийна разгласа на случая безспорно се е отразила негативно на ищеца в отношенията между него и роднини, приятели, познати и съседи, които са научили за повдигнатото срещу него обвинение, изменяйки предишното си отношение към него, което обстоятелство се установява от свидетелските показания. От показанията на съпругата на ищеца е отбелязано, че приятелите им се отдръпнали от тях и престанали да общуват, а тя била подпитвана на работата дали изнесеното в медиите е вярно, защото инициалите „Ц. Ц.“ съвпадат с имената на съпруга й. Посочено е, че това обстоятелство се потвърждава и от показанията на свидетеля С. К. – колега на ищеца, който заявява, че чел в медиите за обвинението и че част от приятелите на ищеца си променили отношението спрямо него, а други – не. Въззивният съд е приел, че кредитира показанията на свидетелите, независимо от тяхната заинтересованост, поради липсата на противоречие в тях и поради съответствията им с логиката. Констатирано е, че негативните преживявания на ищеца във връзка с това обстоятелство представляват причинени му неимуществени вреди, които подлежат на обезщетение. Въззивният състав е установил още, че по делото са налице писмени доказателства, че във връзка с повдигнатото обвинение на ищеца, срещу него е било образувано дисциплинарно производство, същият е бил отстранен за шест месеца от работа и впоследствие – уволнен. Тези обстоятелства също са изтъкнати като свързани с негативни преживявания на ищеца и установени от свидетелските показания. От показанията на неговата съпруга – А. Ц., е установено, че от един уравновесен, спокоен и контактен човек ищецът се превърнал в затворен човек, станал раздразнителен и избухлив, не можел да спи, имал главоболие от високото кръвно, отчуждил се от съпругата си и дъщеря си. Поради липсата на доходи и влошеното финансово състояние се наложило да се преместят при родителите на съпругата и да живеят заедно с тях. Свидетелите С. К. и Н. К. – колеги на ищеца, заявяват че ищецът се отдръпнал и затворил в себе си. Според свидетелите ищецът трудно си намерил работа – свидетелят К. посочва, че това станало на четвъртата година, а свидетелката Ц. твърди, че това станало през 2015 г., докато в обстоятелствената част на исковата молба се посочва, че при започване на работа в „ЕВРО ПЕТРОЛ 1“ ЕООД през 2013 г. ищецът започнал да получава трудово възнаграждение в размер на 1/2 от получаваното в системата на МВР, поради което въззивният съд е приел, че след изтичане на 9 месеца, през които ищецът е бил регистриран като безработен, той е започнал да работи. Тези негативни преживявания на ищеца също са констатирани като неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени. Доколкото съгласно изисканата от съда справка за съдимост, ищецът не е осъждан и образуваното срещу него наказателно производство, с потенциалната възможност да бъде осъден, са свързани безспорно с притеснения от едно евентуално осъждане, то въззивната инстанция е добавила, че те представляват също неимуществени вреди. По изложените съображения въззивният състав е намерил, че на ищеца са били причинени неимуществени вреди, представляващи негативни изживявания, свързани с воденото срещу него наказателно производство, което е продължило общо от 22.02.2012 г., когато на ищеца е било повдигнато обвинение, до 05.08.2016 г., когато е постановено окончателното определение на апелативния съд, като е счел, че този период от 4 г. и близо 5 месеца следва да се вземе предвид при определяне размера на обезщетението. Констатирано е още, че по делото липсват доказателства – писмени или съдебно-медицинска експертиза, които да установят наличието на сериозни здравословни проблеми на ищеца, намиращи се в пряка причинна връзка с повдигнатото му незаконно обвинение, поради което въззивният съд е приел твърдението за влошаване здравето на ищеца, за недоказано. При тези данни въззивната инстанция е установила, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи по справедливост, като се вземат предвид посочените по-горе обективни обстоятелства по делото, възрастта на ищеца – същият е бил на 35 години, когато му е било повдигнато обвинение, а според въззивния съд и обстоятелството, че трудовият му стаж е преминал в МВР, като заповедта за уволнение не е била отменена и ищецът не е бил възстановен на заеманата длъжност. Във връзка с горното справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е определен в размер на 15 000 лева. По изложените съображения, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ц. С. Ц., сумата от 15 000 лв., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетение за претърпени неимуществени вреди. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените в изложението въпроси се свеждат до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 11 от ТР № 3/2005г., в която касационният съд сочи, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли е причинно-следствена връзка между повдигнатото и поддържаното спрямо ищеца обвинение и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. На практика въпросът е поставен във връзка с оплакванията на касатора, че въззивният съд не е преценил всички обстоятелства, за които е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. В тази връзка следва да се отбележи, че необсъждането от въззивния съд на някои обстоятелства, които според касатора са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението и обуславят присъждането на значително по-висок размер са твърдения по правилността на обжалвания акт и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Съобразно горните изводи не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,