Определение № 46 от 25.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 1703/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], против решение № 79 от 07.04.2017г. по в.т.д. № 28 / 2017 г. на Апелативен съд-Варна, с което е потвърдено решение № 708 / 07.10.2016 г. по т.д. № 1649 / 2015г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение е уважен предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК срещу дружеството положителен установителен иск с правно основание чл. 535 и сл. ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД от [фирма] за сума в размер на 28 000 лeва, представляваща дължима главница по запис на заповед, издаден на 30.06.2014г., както и за законната лихва, считано от депозиране на заявлението - 06.07.2015г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 8021 / 2015 г. на Районен съд – Варна, като касаторът е осъден да заплати деловодни разноски за исковото и заповедното производство. Жалбоподателят атакува въззивното решение, като твърди, че то е необосновано, постановено в несъответствие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа същите съображения, както във въззивната му жалба: Сочи, че в съдържанието на ценната книга, освен посочения падеж - 30.06.2015г., е визиран и още един падеж –„на предявяване”, което е довело до нередовност на процесния запис на заповед. Счита въведеното от ищеца каузално правоотношение за ирелевантно и недопустимо за изследване, тъй като ищецът не е предявил в производството съединен при условията на евентуалност осъдителен иск по чл.266 ЗЗД. Същевременно счита, че ищецът не е установил връзката на въведеното от него каузално правоотношение с процесния запис на заповед и изправността си по него, тъй като не е доказал съществените му елементи –предмет, възнаграждение, падеж на плащане. Оплаква се от указанията на съда при разпределяне на доказателствената тежест в доклада по делото, в резултат на което е бил лишен от възможността да се защити в производството и да предприеме доказване, оборващо изводите му за предмета на делото, характера на уговорките в договора и приемно-предавателния протокол. Намира изводите на апелативния съд за вътрешно противоречиви и неправилни, разминаващи се с фактите, обективирани в представените по делото писмен договор, приемно-предавателен протокол и фактури. Счита, че е налице очевидно несъответствие между предмета на делото и посочените в приложените фактури доставени стоки, услуги и получател. Посочва, че е налице неизпълнение на каузалното правоотношение, тъй като поетото от ищеца задължение по договора за изработка не е изпълнено точно в количествено отношение, нито е приета работата в тази й част. Претендира съдебни разноски за производствата. Ответникът по жалбата и ищец по делото, [фирма], в писмен отговор оспорва жалбата. Претендира разноски за настоящото производство в размер на 4250 лева, съобразно приложен списък по чл. 80 ГПК. Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. От фактическа страна въззивния съд е приел за безспорно между страните наличието на валидно сключен между страните договор за изработка на рекламни павилиони „Нестле” от 25.04.2014г., съгласно който ответникът по делото [фирма] е възложил на ищеца по делото [фирма] изработването на рекламни павилиони „Нестле”, срещу заплащане на възнаграждение в размер на 35 000 лева по начин и в срокове конкретно посочени в договора. Последният е с ясно формулиран предмет, като от доказателствата по делото се установява, че е налице изпълнение от страна на изпълнителя по договор, както и предаването на 10 бр. павилиони, за което е съставен приемно-предавателен протокол от 30.06.2014г. – двустранно подписан от страните и без възражения по него. За безспорно е прието и подписването от [фирма] на запис на заповед издаден на 30.06.2014 г. за сума в размер на 28 000 лева, въз основа на който [фирма] се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение, като поради депозирано възражение от страна на задълженото лице, изпълнителят по договора е инициирал производството по чл.422, ал.1 ГПК. Решаващият съд е приел, че договорената изработка е изпълнена изцяло и стоката, предмет на изработка, е била приета от възложителя без наличието на недостатъци, тъй като двустранно подписаният приемно-предавателен протокол, обективира предаването на 10 бр. павилиони и в него изрично е отразено, че е окончателен, като работата, респ. стоката, е приета без възражения. След обсъждане на извършените плащания апелативният съд е достигнал до извода, че липсват доказателства за извършване от страна на възложителя на окончателно плащане по договора в размер на 28 000 лева. Същевременно е приел процесния запис на заповед, с издател ответника и поемател- ищеца, за редовен като издаден в предписаната от закона форма и съдържащ всички съществени реквизити по чл. 535 ТЗ, с падеж посочената дата - 30.06.2015г., поради което е счел, че нормата на чл.536, ал. 2 ТЗ не може да намери приложение. Намерил е за доказана твърдяната връзка между менителничния ефект и договора за изработка, в т.ч. и на посочените в него параметри. След анализ на фактическата обстановка по делото, решаващият състав е констатирал, че е налице изпълнение от страна на [фирма] на поетите с договора задължения и успоредно с това неизпълнение от страна на възложителя – ответник по иска [фирма], което към момента на иницииране на заповедното производство от страна на ищеца е било обосновано по основание и размер. В приложеното изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът посочва, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос относно правомощията на въззивния съд при докладване на делото. Позовава се на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като прилага следните съдебни актове: решение № 120/04.04.2013г. по гр.д. № 964/2012г. на ІV гр.о. на ВКС, решение № 193/27.06.2012г. по гр.д. № 1259/2011г. на ІІІ гр.о. на ВКС, решение № 77/14.08.2015г. по т.д. № 1156/2014г. на І т.о. на ВКС, определение № 146/23.03.2009г. по ч.т.д. № 125/2009г. на І т.о. на ВКС, определение № 782/09.11.2010г. по ч.т.д. № 127/2009г. на ІІ т.о. на ВКС, определение № 87/01.02.2012г. по ч.т.д. № 885/2011г. на І т.о. на ВКС и определение № 528/18.07.2013г. по ч.т.д. № 1983/2013г. на І т.о. на ВКС. Същевременно се поддържа, че е налице и селективният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /редакция ДВ бр.47/2009г./ по отношение на следните два въпроса: „1/ Посочването в запис на заповед, че е платим на предявяване по чл. 84, ал. 2 ЗЗД, представлява ли уговорен отделен падеж по смисъла на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ? и 2/ Намира ли приложение нормата на чл. 536, ал. 2 ТЗ, когато в записа на заповед е посочено едновременно, че е платим както на предявяване по чл. 84, ал. 2 ЗЗД, така и на изрично определен ден?” Последните два въпроса са обуславящи за изхода на спора, тъй като в очертаната хипотеза, апелативният съд е приел, че в записа на заповед е посочена конкретна дата на падеж - 30.06.3015г., като без значение е факта, че в ценната книга е упоменат израза „на предявяване по чл.84, ал.2 ЗЗД”. Аргументирано е, че разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД се прилага за случаите, в които записът на заповед няма определен ден на изпълнение, в които случаи длъжникът би изпаднал в забава след покана от страна на кредитора. Прието е, че настоящият случай не попада в тази хипотеза, тъй като непосредствено след израза „на предявяване” е посочена и конкретна дата, на която дата задължението ще се счита за изискуемо и волята на издателя е била да плати посочената в записа на заповед сума, именно на посочения в същия ден от календара, което кореспондира с изискванията на чл.486, ал.1, т.4 вр. чл.537 ТЗ. Изведено е, че след като процесният запис на заповед има конкретно определен ден на падежа на задължението, нормата на чл.536, ал.2 ТЗ, не може да намери приложение, тъй като законът предвижда само в случай на непосочване на падеж в записа на заповед, последният да се счита платим на предявяване. Отговорът на въпроса, дали посочването в запис на заповед, че е платим на предявяване по чл.84, ал.2 ЗЗД, представлява уговорен отделен падеж по смисъла на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ, наред с посочения падеж на конкретна дата, е от значение за изхода на делото, тъй като касае редовността на запис на заповед в хипотеза на уговорени два падежа в записа на заповед. По този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, материализирана в решение № 168 / 07.11.2013г., т.д. № 678/2013г., I ТО на ВКС, в което е прието, че при едновременно посочване в ценната книга на два падежа -„без протест, платим на предявяване, не на заповед” и на конкретна дата на падеж, е налице нередовен запис на заповед, който не поражда действие. Предвид горното, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция бр.47/ 2009г./ по конкретизирания при условията на т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ВКС правен въпрос: „Редовен ли е запис на заповед, в който е посочено, че е платим „на предявяване по чл.84, ал.2 ЗЗД”, наред с посочения падеж на конкретна дата?”. Поставените от касатора процесуалните въпроси са във връзка с възражението на ответника по каузалното правоотношение и доколкото разглеждането им е предпоставено от отговора на въпросите, свързани с редовността от външна страна на ценната книга, те подлежат на разглеждане в същинската касация, но самостоятелно не обуславят допускането на касационния контрол. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 560 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд