Определение № 77 от 16.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 961/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Х. Г. К. против решение № 12312/ 12.11.2020 г. по в.гр.д.№ 1782/ 2020 г. на Апелативен съд-София, с което, след отмяна на решение № 8904/ 31.12.2019 г. по гр.д. № 11775/ 2018г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от Х. Г. К. срещу Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД иск с правно основание чл.134 от ЗЗД, във връзка с чл.208 от КЗ /отм./ за присъждане в полза на „ОТП Лизинг“ ЕООД /с предишно наименование „Сожелиз България“/ на застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 0307К6004176198/ 16.07.2015г. за риск „Кражба на МПС“, настъпил на 14.09.2015г. в размер на 49 949,98 лева, като в тежест на ищеца са възложени разноските по делото. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Посочва, че исковата молба е депозирана в съда на 05.09.2018г. - 9 дни преди изтичане на установения от закона 3-годишен срок, в който застрахованото лице може да реализира правото за получаване на застрахователно обезщетение по съдебен ред. Сочи, че правният интерес на ищеца от предявяване на сурогационен иск по чл.134 ЗЗД произтича пряко от закона - от невъзможността ищецът да ползва вещта и търсене на заместващата облага. Излага становище, че съдът не е отчел една от главните характеристики на договора за финансов лизинг, че лизингодателят е безспорен длъжник на лизингополучателя относно престацията да осигури ползване на лизинговата вещ за периода на действие на договора. В случаите на осъществен риск „кражба“ на лизингова вещ, с оглед разпоредбата на чл.343 от ТЗ, вреди от противозаконното отнемане на вещта търпи единствено лизингополучателят и в този смисъл застрахователното обезщетение се явява заместваща ползването облага, т. е. компенсация за това, че кредиторът е лишен от правото да ползва вещта. Лизингодателят, от своя страна, на основание чл.343 от ТЗ има облигационен иск за пълния размер на лизинговите вноски, съответно за него обезщетението по застрахователен договор има значение, доколкото ще компенсира евентуално неплатени лизингови вноски, до постигане на баланс на престациите, без неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД на някоя от страните по лизинговия договор. Поддържа се, че според правната теория и съдебна практика договорът за финансов лизинг представлява особен вид инвестиционен кредит. Поради тази причина, клаузата за изкупуване не представлявала съществен елемент на договора за финансов лизинг - решение № 67 от 09.12.2019 г. по т.д. № 1553/ 2018 г. на ВКС. По смисъла на материалния закон и съдебната практика по чл.290 ГПК, лизингополучателят разполага в своя защита с иск по чл.134 ЗЗД. Искът може да бъде упражнен по отношение на широк кръг имуществени облигационни права на лизингодателя спрямо трети лица, включително срещу застрахователя, когато поради бездействие са били застрашени интересите на лизингополучателя да се удовлетвори от заместваща ползването на вещта облага под формата на застрахователно обезщетение. По смисъла на Общите условия на ЗАД „Армеец“, които имат сила на закон между страните в застрахователното правоотношение, съгласно чл. 20а от ЗЗД, дори в хипотезата на открито и върнато на собственика противозаконно отнето МПС, рискът се покрива от застрахователя - ответник изцяло. Липсва текст в ОУ, който да навежда извод за частично покритие. Същевременно от приложеното по делото копие от влязло в сила след изтичане на срока на действие на лизинговия договор (15.07.2017г.) решение № 232272/03.10.2019 г. по гр.д.№ 48140/ 2017 г. на Районен съд-София е видно, че диспозитивът на съдебния акт не постановява идентичност между двата автомобила, а признава за установено, че ищецът Сожелиз България ЕООД / ОТП Лизинг ЕООД е собственик на лек автомобил Хюндай - на лизингована вещ. Сочи, че факти относно възстановена фактическа власт върху вещта, след противозаконното й отнемане, не са установени по делото. Ответникът по жалбата и по делото, “ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО “АРМЕЕЦ”” АД, депозира отговор на касационна жалба, с който заявява, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съответно поддържа, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Пред Софийски градски съд е предявен иск с правно основание чл.208, ал.1 от КЗ (отм.), вр. е § 22 от ПЗР на КЗ, вр. с чл.86., ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 134., ал.1 ЗЗД. Делото е образувано по искова молба на Х. Г. К., в качеството му на процесуален субституент на „Сожелиз - България" ЕООД (преименувано в хода на процеса в „ОТП Лизинг" ЕООД) против ответника „ЗАД Армеец" АД за плащане на застрахователно обезщетение в размер 26 000 лева, част от пълния размер на вземане от 51 500 лева по имуществена застраховка „Каско", сключена с полица № 0307К6004176198, във връзка със застрахователно събитие - кражба на лек автомобил „Хюндай", модел „1X35", с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.09.2015г. до окончателното й изплащане. Първоинстанционният съд на основание чл.134. ал.2 ЗЗД, вр. с чл. 26, ал.4 ГПК е конституирал като страна по делото (съищец) „СОЖЕЛИЗ-БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, понастоящем „ОТП Лизинг" ЕООД. В хода на делото е било допуснато увеличение на исковата претенция до размерът от 49 949, 98 лева. Апелативният съд е приел за безспорно, че ищецът е лизингополучател по договор за финансов лизинг с „ОТП Лизинг“ ЕООД (с предишно наименование „Сюжелиз България“ ЕООД) на лек автомобил марка Хюндай, рег. [рег.номер на МПС]. Последният е застрахован в полза на лизингодателя по застраховка „Каско“ при ответника ЗАД „Армеец“. В срока на застрахователното покритие - на 14.09.2015г. автомобилът е откраднат. Същият ден щетата е регистрирана при застрахователя, а изискуемото, съгласно застрахователния договор, за изплащане на обезщетение при кражба постановление за спиране на наказателното производство по чл.244 НПК, е представено на застрахователя на 22.02.2016г. В указания в общите условия на застрахователния договор 15 - дневен срок, считано от 22.02.2016г., застрахователят не е изплатил обезщетение. На 22.04.2016г. същият е уведомил страните по лизинговия договор, че автомобилът е открит. Колата е приобщена като веществено доказателство по прокурорска преписка на РП С. на 22.03.2016г. и от тогава се намира на съхранение в ГПУ на [населено място]. Наказателното производство, образувано за кражбата на 14.09.2015г., е по описа на РП - В. Същото е водено срещу неизвестен извършител и е спряно на 10.12.2015г., на основание чл. 244, ал.1 т.2 НПК. Възобновено е на 07.06.2016г., а производството по цитираната прокурорската преписка на РП С. е приобщено към него. С постановление от 26.05.2017г. на РП - В. е отказано, на основание чл. 113 НПК, връщане на процесния автомобил, иззет като веществено доказателство, на „Сюжелиз България“ ЕООД. Автомобилът, задържан като веществено доказателство, е идентичен със застрахования при ответника съобразно заключението на в.л. И. В., прието от първата инстанция. Спорът за собственост на колата между „Сюжелиз България“ ЕООД и претендиращият идентично право - И. О., е разрешен в полза на дружеството с влязло в сила решение на СРС, 43 ти състав от 03.10.2019г. по гр.д. № 48140/2017г. При така установената фактическа обстановка, въззивният състав е намерил предявеният в хипотезата на чл. 134 ЗЗД иск за заплащане на застрахователно обезщетение за неоснователен. Изложени са съображения, че бездействието на лизингодателя да получи застрахователно обезщетение за откраднатата лизингова вещ не е от естество да повлияе върху удовлетворяване на правото на ищеца като кредитор на непарично вземане за придобиване собствеността върху лизинговата вещ. Съдът е намерил, че няма никаква връзка между двете обстоятелства. Пояснил е, че за упражняване правото на ищеца от значение би било поведението на неговия длъжник във връзка с установяване на фактическа власт върху вещта, но не и такова, насочено към получаване на обезщетение за липсата й. Намерил е, че противно на твърденията на ищеца, единствено лизингододателят има право да получи застрахователното обезщетение при настъпване на застрахователно събитие - така общите условия на лизинговия договор, в т. ч. изрично в т. 13.13, и възможността лизингополучателят да придобие в бъдеще (след настъпване на застрахователното събитие) собствеността върху застрахованата вещ не променя титулярството на вземането за застрахователно обезщетение. Също така въззивният състав е счел, че „ОТП Лизинг“ ЕООД (с предишно наименование „Сюжелиз България“ ЕООД) няма вземане срещу ответника за застрахователно обезщетение за риск „кражба на МПС“. Намерил е, че установената от събраните по делото доказателства фактическа обстановка се подвежда под хипотезата на т.87 от Общите условия, която предвижда, че при откраднато и намерено МПС се изплаща обезщетение по риска Кражба по т. 11.4 от Общите условия т.е. по риск от клауза К - „щети на открито и върнато на собственика противозаконно отнето МПС“. При намиране на отнетото МПС констатираните щети се обезщетяват по условията за заплащане на обезщетение за частични повреди. Същевременно е констатирал, че частична щета нито е била заявена, нито е установена и определена, нито е предмет на предявения иск. Приел е, че в случая е без значение дали автомобилът е върнат фактически на собственика (достатъчно е да е намерен), но е отбелязал, че Прокуратурата е длъжна да върне на правоимащия иззетите веществени доказателства веднага след разрешаване на гражданскоправния спор за правото на собственост върху тях (т.е. понастоящем процесният лек автомобил следва да е в държане на лизингодателя) и че частичните вреди на застрахованото МПС, настъпили в периода на задържането му от компетентните органи (т.е. от 22.03.2016г. до фактическото му връщане на лизингодателя) са изключен риск, съгласно т. 15.4 от ОУ на застраховка Каско. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Дали правният интерес на лизингополучателя от предявяване на иск по чл.134 от ЗЗД срещу застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение по чл.208 от КЗ /отм./, при застрахователно събитие „Кражба“ на лизинговата вещ, настъпило по време на действието на лизинговия договор и бездействие на лизингодателя да претендира застрахователно обезщетение по съдебен ред, произтича пряко от разпоредбите на материалния закон - чл.342 от ТЗ, вр. чл.343 от ТЗ, във връзка с чл.208 от КЗ /отм./ и чл.59 от ЗЗД, или за да бъде обоснован такъв интерес, е необходимо да има изрични клаузи в договора за лизинг, предвиждащи условия, при които лизингополучателят може да се удовлетвори от вземането на лизингодателя за застрахователно обезщетение, при осъществен застрахователен риск?; 2/ Необходимо ли е лизингополучателят да има качеството на кредитор по вземане за застрахователно обезщетение, съгласно изрични клаузи на договора за финансов лизинг, или, за да се легитимира като кредитор по иск с правно основание чл.134 от ЗЗД във връзка с чл.208 от КЗ /отм./ е достатъчно да докаже, че е бил лишен от възможност да ползва вещта, поради настъпило застрахователно събитие по време на действие на лизинговия договор?; 3/ При липса на изрични уговорки в договора за финансов лизинг и общите условия към него, има ли право лизингодателят да се удовлетвори от вземането за получено застрахователно обезщетение за риск „Кражба" на лизингова вещ до размера на неплатените лизингови вноски от лизингополучателя с цел тяхното погасяване?; 4/ Налице ли са предпоставки за неоснователно обогатяване по смисъла на чл.59 от ЗЗД на лизингодателя по договор за финансов лизинг, ако в общите условия по договор за финансов лизинг е предвидено, че при осъществено застрахователно събитие /включително - но не само „Кражба“ на лизингова вещ/, единствен титуляр на вземането за застрахователно обезщетение е лизингодателят? По тези въпроси се твърди противоречие с: решение № 156/30.11.2010 г. по т.д. № 69/ 2010 г. на ВКС, решение № 67/09.12.2019 г. по т.д.№ 1553/ 2018 г. на ВКС.; 5/ При преценка за съществуването на вземане за застрахователно обезщетение, когато застрахователно събитие „Кражба" на лицзингова вещ е осъществено по време на действие на договор за финансов лизинг, обвързан ли е съдът с общите условия на застрахователя относно предпоставките за признаване на това вземане и разпоредбата на чл.211 от КЗ /отм./ относно освобождаването на отговорност на застрахователя?; 6/ Какви са предпоставките за признаване правото на застрахователно обезщетение по чл.208 от КЗ /отм./?; 7/ Какви са предпоставките, при които застрахователят може да се освободи от отговорност по чл.211 от КЗ /отм/ и да не заплати застрахователно обезщетение? По тези въпроси се твърди противоречие с: решение № 35/26.03.2014 г. по търг. д. № 2162/2013 г. на ВКС, решение № 47/25.06.2020 г. по т.д. № 872 / 2019 г. на ВКС, решение № 4/21.03.2012 г. по т.д. № 81 / 2011 г. на ВКС, решение № 111/24.10.2014 г. по т.д.№ 598/ 2012 г. на ВКС.; 8/ Когато не са налице обстоятелства, изключващи отговорността на застрахователя по чл.211 от КЗ /отм./ и са изпълнени всички изисквания, предвидени в застрахователния договор и общите условия на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, но се установи, че въпреки това застрахователят не е заплатил дължимото застрахователно обезщетение в срока по чл.208 от КЗ /отм/, съдът следва ли да съобрази обстоятелства по застрахователното правоотношение, настъпили след изтичането на този срок, в частност такива, свързани с откриване на открадната лизингова вещ?; 9/ Допустимо ли е застрахователят да се позове на нови обстоятелства по застрахователното правоотношение, възникнали след изтичане на срока за заплащане на застрахователно обезщетение по чл.208 КЗ /отм./, за да бъде освободен от отговорност по чл.211 от КЗ /отм./ и да не заплати дължимо застрахователно обезщетение, на основание нововъзникналите обстоятелства?; 10/ При осъществен риск „Кражба" на лизингова вещ, допустимо ли е застрахователят да се позове на нови обстоятелства по застрахователното правоотношение, възникнали след изтичане на срока за заплащане на застрахователно обезщетение по чл.208 КЗ /отм./, както и след срока на действие на лизинговия договор, за да бъде освободен от отговорност по чл.211 от КЗ /отм./ и да не заплати дължимо застрахователно обезщетение, на основание нововъзникналите обстоятелства?; 11/ При условията на въпрос 10, съдът следва ли да съобрази обстоятелства по застрахователното правоотношение, настъпили след изтичането на срока на действие на лизинговия договор?“ Касаторът поддържа наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл. последно ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: За да отхвърли исковете съдът се е позовал на обстоятелството, че откраднатата вещ е намерена и на свързаните с това обстоятелство клаузи в Общите условия на договора за имуществена застраховка. Разрешаването на спора не е изведено от клаузи на договора за лизинг и общите условия към него или от фактическото ползване на вещта, поради което поставените във връзка с тях въпроси № 1- 4 не се явяват обуславящи за изхода на делото и следователно не покриват общият критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал.1 ГПК. Съдът не е обосновал изхода на спора и с приложението на разпоредбата на чл.211 КЗ /отм./, поради което поставените относно нея въпроси № 5, 7, 8, 10 и 11 също не осъществяват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. Въпрос № 6 за предпоставките за уважаване на иска по чл.208 ЗК /отм./ е общо зададен и не отразява очертаните по-горе обстоятелства, поради които искът е отхвърлен от апелативния съд, с оглед на което също не може да предпостави допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въпросите, свързани с така наречените „нововъзникнали обстоятелства“ (в случая намирането на откраднатото МПС), след изтичане на срока за заплащане на застрахователното обезщетение, съответно след срока на действие на лизинговия договор (№ 8-11), също не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд не е извел правните си изводи според времето на възникването им спрямо очертаните от касатора във въпросите срокове. С оглед липсата на общото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не следва да бъдат обсъждани наведените допълнителни селективни критерии. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд