Определение № 172 от 16.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 2818/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Р. Ш. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение в обжалваната от същия част, с която са уважени предявените от „Банка ДСК“ ЕАД по реда на чл. 422 ГПК искове по чл. 430 ТЗ за установяване на парични вземания по договор за банков кредит, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ищецът оспорва жалбата. Спряното с определение от 30.06.2020 г. на основание чл. 631 ГПК производство следва да бъде възобновено с оглед приключилото с прекратяване производство по д. № С-745/19 на Съда на ЕС. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че нищожността на отделни клаузи от договора (с оглед приетата от първоинстанционния съд нищожност поради неравноправност на уговорките за едностранна възможност за изменение на лихвения процент) няма за последица нищожност на целия договор съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД, доколкото в конкретния случай процесният договор за кредит би бил сключен и без нищожната клауза, тъй като няма основание да се смята, че жалбоподателят, сключвайки договор за кредит с търговска банка, не е осъзнавал, че дължи лихва и че иначе не би сключил този договор. Намерил е за неоснователни и оплакванията, че първоинстанционният съд недопустимо е заместил волята на страните, като е приел, че при сключването на договора страните са се съгласили първоначално на лихва от 5.59 % за първите три години и 8.29 % за остатъка от срока. Изтъкнал е също, че именно това тълкуване на договора, а не възприемането на размера на лихвата по по-късното допълнително споразумение, е по-благоприятно за потребителя. Отхвърлил е и оплакването за липса на произнасяне по всички аргументи на ответника по съображение, че съдът има задължение да се произнесе само по относимите по спора доводи, а изобщо по всички аргументи на страната. Допускане на касационно обжалване се обосновава на първо място с очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Поддържа се по-нататък довод за отклонение от практиката на ВКС по въпроса „Трябва ли съдът да се произнесе по всички аргументи?“, като се поддържа, че съдът не се е произнесъл по доводите на ищеца за липса на уведомление за обявяване на предсрочната изискуемост, за нищожност на договора поради липса на методология за определяне на лихвения процент, за липса на идентичност между съдържанието на заявлението по чл. 417 ГПК и уточненията на ищеца в допълнителната искова молба, за неравноправност на клаузата по чл. 5 от договора, за недължимост на сумите 110.49 лв. и 120 лв. санкционираща лихва, съответно банкови такси и размера на договорната лихва съгласно приетото във въззивното производство допълнително експертно заключение. По този въпрос, в отделните му части не се обосновава било общата, било специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В частта относно непроизнасянето по липсата на уведомление за обявяване на предсрочната изискуемост въззивният съд не се е отклонил от установената практика, съгласно която съдът дължи произнасяне само по допустимите и относими доводи на страните, доколкото, на първо място, във въззивната жалба оплакване в тази насока не е налице (с оглед ограниченията по чл. 269, изр. 2 ГПК), а на второ място, това възражение е и просрочено като въведено едва с писмените бележки пред първата инстанция, както е отбелязал и първоинстанционният съд. В частта за непроизнасяне по нищожността на договора поради липса на методология за определяне на годишния лихвен процент въпросът не съответства на изложените от въззивния съд мотиви, където надлежно е обсъдено значението на нищожността на установените неравноправни клаузи за действителността на целия договор. Същото се отнася и до частта относно твърдяната неравноправност на чл. 5 от договора с оглед именно на констатацията за неравноправен характер на уговорката, предвиждаща право на банката едностранно, без предвидени условия и механизъм за това, да изменя базовия лихвен процент като компонент на лихвата по договора. По отношение на останалите части от въпроса не е обосновано значението им за решаващите правни изводи на въззивния съд съгласно изискването на т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК, само най-общо е заявено, че същите, заедно с останалите, са от съществено значение за изхода на делото. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросът равноправна ли е разпоредба, която противоречи на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ и чл. 147 ЗЗП, доколкото с тази формулировка и направената конкретизация (че уговорката по чл. 5 от договора не отговаря на изискванията за яснота нито на чл. 147 ЗЗП, нито на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ) същият представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, а не основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По следващия въпрос – трябва ли съдът да тълкува разпоредбите по начин, който е благоприятен за потребителя – не се обосновава наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въпросът се основава единствено на разбирането на жалбоподателите, че фиксираният размер на лихвата от 8.29 % е икономически неблагоприятен за тях с оглед евентуални промени в икономическото положение. Следващият въпрос, във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно липсата на методология за определяне на годишен лихвен процент (базов лихвен процент) основание ли е договор за ипотечен кредит, сключен преди 23.07.2014 г. да бъде прогласен за нищожен не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Този въпрос, заедно с дадената от жалбоподателите аргументация, извлечена от разпоредби на неприложими към процесния договор закони, влезли в сила след сключването му, не е обсъждан от въззивния съд, поради което не може да обоснове основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът какви индивидуализиращи белези следва да съдържа един калкулатор, за да бъде приет за погасителен план към договор и в случай на противоречие между погасителния план и договора кое се ползва с приоритет, не отговаря на изискването за правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е фактически, отговорът му е в зависимост от конкретните уговорки по всеки отделен договор и установените обстоятелства по съответното дело. Въпросът дали тълкуването на съда, че през целия срок на договора ще се прилага първоначално договореният лихвен процент, тъй като не са заложени ясни критерии как ще се променя ГЛП, но същевременно е ясно, че страните са договорили променлив годишен лихвен процент явява ли се подмяна/допълване на волята на страните – също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото изводът на съда, че при нищожност на клаузите за едностранно изменение кредитополучателят остава да дължи за целия срок на договора лихва в предварително определения точен размер нито се основава на тълкуване на договора, нито допълва същия, а е приложение на недвусмислената уговорка, съдържаща се в самия договор, че лихвата се дължи в посочения точен размер. Независимо от това, този извод на въззивния съд е в съответствие и с формираната (макар и след постановяване на въззивното решение) практика (т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, II т. о.), съгласно която при нищожност на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП на уговорка в договор за банков кредит, според която банката-кредитор има право едностранно да променя лихвата по кредита в частта относно базовия компонент, не обуславя нищожност и на уговорката за заплащане на договорна лихва, в размер, формиран като сбор от базов процент с точно определен към датата на подписване на договора размер и договорна надбавка. Поради това частичната нищожност не освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на лихва в първоначално уговорения при сключване на договора размер, а само от обвързаност от последващите изменения на размера на лихвата, едностранно извършени от банката въз основа на неравноправните клаузи. По отношение на последния въпрос – могат ли заплатените суми да бъдат отнасяни само за главница, при условие, че е невъзможно да се определи стойността на договорения променлив лихвен процент - не е обоснована общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е ясна връзката с решаващите правни мотиви на въззивния съд, а обосновката се ограничава до общото изявление, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото с цитиране на два броя решения на първоинстанционни съдилища. Въпросите по молбата на жалбоподателя от 11.01.2021 г., като поставени след изтичане на срока за касационно обжалване, не следва да се обсъждат. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. С тези мотиви съдът