Определение № 60452 от 02.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 1706/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Г. К., представляван от адв. Д. У. и адв. С. С., срещу решение № 1051 от 28.05.2020г. по гр.д. № 459/2020г. на САС, 1 състав, с което е потвърдено решение № 5304 от 20.10.2017г., допълнено с решение № 4630 от 15.10.2018, двете постановени по гр.д. № 1/2017г. на Окръжен съд – Благоевград. С потвърденото основно първоинстанционно решение са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против „УниКредит Булбанк” АД искове за установяване недействителност на договор за учредяване на ипотека, обективиран в нотариален акт № 93, т. IV, рег. № 3057, дело № 651/2007г. на нотариус С. К. с район на действие РС – Разлог, на основание чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД – поради невъзможен предмет – липса на обремененото с ипотека право на строеж към момента на учредяване на ипотеката, както и предявените при условието на евентуалност искове за установяване на недействителност на договорната ипотека, учредена с посочения нотариален акт на основание чл.170 ЗЗД вр. чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД – поради невъзможен предмет – неопределеност на частта от вземането, за чието обезпечаване се ипотекират процесните имоти и тяхното място в механизма на погасяването; установяване недействителност на договорната ипотека, учредена с горепосочения нотариален акт на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави, по отношение на посочените в решението 11 самостоятелни обекта, както и осъдителен иск с правно основание чл.21, ал.2 ЗЗД за сумата 10 000 лева - причиняване на неимуществени вреди поради непозволена намеса в установени договорни отношения между касатора и кредитоискателя. С потвърденото допълнително първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора иск за установяване на недействителност на договора за учредяване на ипотека на основание чл.26, ал.2, т.2 ЗЗД – поради липса на съгласие на собственика към момента на учредяване на ипотеката по отношение на посочените обекти.

Касаторът излага доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. Сочи, че във въззивната си жалба е изложил оплаквания за дадена от първоинстанционния съд неправилна квалификация на предявения иск за недействителност на договора за ипотека, тъй като имотът при неговото възникване не е собственост на учредителя на ипотеката, като счита, че в случая е налице недействителност поради противоречие със закона – нарушение на чл.167, ал.3 вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, вместо възприетата в решението квалификация по чл.26, ал.1, пред.1 ЗЗД – невъзможен предмет. Поддържа, че във въззивното производство е обърнал внимание на факта, че искът за липса на идентичност на имотите е бил оттеглен и производството по него е било прекратено с влязло в сила решение, и че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, а не се е произнесъл по главния иск, с оглед на което делото е било изпратено на първоинстанционния съд за допълване на решението. Твърди, че с допълнителното решение първоинстанционният съд отново не се е произнесъл по предявения иск, а по иск за нищожност на основание чл.26, ал.2, т.2 ЗЗД – поради липса на съгласие на собственика към момента на учредяване на ипотеката, с оглед на което в допълнителна въззивна жалба отново е посочил, че искът се основава на твърдението за липса на идентичност между собственика на имота при подписването на ипотечния договор и този, който е при неговото възникване. Сочи, че независимо от това въззивният съд недопустимо е разгледал и се е произнесъл по различен иск. Излага доводи за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд по отношение на момента на възникване на ипотечното право върху процесните обекти, както и съображения, че с договора е ипотекирано несъществуващо право на строеж, тъй като правото на собственика на имота да го застроява не е еквивалент на правото на строеж. Поддържа, че въззивният съд неправилно е достигнал до извод за липса на нарушение на законовото изискване за „специалност” на ипотеката, приемайки, че съгласно чл.150, ал.2 ЗЗД „ипотеката е неделима и тежи върху всяка част от имота за цялото вземане”. Оспорва и извода на съда за неоснователност на иска за недействителност поради накърняване на добрите нрави.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 ГПК поради вероятната му недопустимост с оглед произнасянето по непредявен иск. Обосновава и наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. От кой момент възниква ипотечното право върху сградата, когато се учредява ипотека върху поземлен имот и върху бъдеща сграда, която предстои да се построи в имота: дали от момента на сключването на ипотечния договор, когато сградата все още не съществува, или от момента на възникването на сградата, установяван по реда на правилата на ЗУТ и съгласно указанията в ТР № 1 от 04.05.2012г.? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 39 от 24.03.2014г. по гр.д. № 5059/2013г. на ВКС, решение № 111 от 25.07.2014г. по гр.д. № 4005/2013г. на ВКС, решение № 385 от 08.05.2015г. по гр.д. № 1069/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 143 от 10.11.2014г. по гр.д. № 646/2014г. на ВКС.

2. Възниква ли ипотечно право върху сграда, когато е учредена ипотека върху правото да се построи бъдеща сграда, но при възникването на имота собственикът на новопостроения обект е различен от собственика на терена, сключил договора за ипотека? Касаторът счита, че по въпроса е налице противоречие с решение № 142 от 01.07.2014г. по гр.д. № 396/2014г. на ВКС, решение № 113 от 25.07.2014г. по гр.д. № 4514/2013г. на ВКС, решение № 39 от 24.03.2014г. по гр.д. № 5059/2013г. на ВКС, решение № 111 от 25.07.2014г. по гр.д. № 4005/2013г. на ВКС, решение № 1 от 19.02.2015г. по гр.д. № 3424/2014г. на ВКС, решение № 385 от 08.05.2015г. по гр.д. № 1069/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 86 от 08.03.2016г. по гр.д. № 794/2015г. на Пловдивски АС.

3. Съществува ли идентитет между предмета на договор за учредяване от собственик на терен на ипотека върху бъдеща сграда, която той предвижда да построи в имота си и да стане неин собственик по приращение, и предмета на договор за учредяване на ипотека от суперфициар върху придобитото право на строеж да построи сграда? Идентично ли е правото на собственика да построи и придобие по приращение с ограничено вещно право на строеж? Касаторът поддържа, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

4. Налице ли е нарушение на чл.170 ЗЗД – неопределеност на размера на сумата, за която се учредява ипотеката, респ. възниква ли ипотечното право върху обект, включен в обема на ипотекирана сграда заедно с други такива, когато в ипотечния акт не е посочена частта от общото задължение, за което е учредена ипотеката, която обезпечава този обект? Поддържа, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът „УниКредит Булбанк” АД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не отговаря на фактите по делото оплакването за произнасяне по непредявен иск, а поставеният въпрос относно момента на възникване на ипотечното право е решен от законодателя и по него съществува устойчива съдебна практика във възприетия от въззивния съд смисъл.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Първоинстанционният съд е сезиран, след направеното в открито съдебно заседание на 27.09.2017г. оттегляне на предявения първи главен иск, с предявени от касатора срещу „УниКредит Булбанк” АД съединени при условията на евентуалност искове за установяване, че „УниКредит Булбанк” АД не е носител на ипотечно право поради нищожност /предвид липса на идентичност между собственика на имота при неговото възникване и лицето, учредило ипотеката върху него; поради невъзможен предмет предвид учредяване на ипотека върху право на строеж, което не съществува към момента на съставянето на ипотечния акт; поради невъзможен предмет предвид неопределеност на частта на вземането, за чието обезпечаване се ипотекират процесните имоти и тяхното място в механизма на погасяване на вземането и поради нарушаване на добрите нрави/ на сключения между банката, в качеството на ипотекарен кредитор и „ГБ Британия Сейнт Дейвидс” ЕООД, в качеството на ипотекарен длъжник, договор за учредяване на ипотека, за обезпечаване задълженията на ипотекарния длъжник по сключен с ипотекарния кредитор договор за банков кредит, като ипотеката е учредена върху поземлен имот - собственост на ипотекарния длъжник и правото на строеж върху същия, включващо правото да се построи жилищна сграда, съгласно одобрен архитектурен проект от 24.11.2006 г., състояща се от обекти, индивидуализирани в нотариалния акт съгласно проекта, вкл. процесните апартаменти, описани в исковата молба.

Въззивният съд е приел, че първият от предявените искове е неоснователен, Посочил е, че с договора за учредяване на ипотека от 10.10.2007г., обективиран в нотариален акт (н.а.) № 93, том II, рег.№ 3057, дело № 651 от 2007г., вписан на 10.10.2007г. с вх.№ 6682, акт № 172, том III, дело № 6128/2007г. в Службата по вписване в Разлог, е обезпечен договор за банков кредит № 278 от 09.10.2007г. между „УниКредит Булбанк” АД и заемателя „ГБ – Британия Сейнт Д.” ЕООД, като дружеството – заемател е било собственик на целия поземлен имот, върху който е била учредена ипотека. Приел е, че ипотекираният имот е бил индивидуализиран както по отношение на дворното място, така и по отношение на учреденото от собственика право на строеж, включващо правото да се построи жилищен комплекс за сезонно ползване „Сейнт Дейвис“ със застроена площ от 1 575 кв. метра и разгърната застроена площ от 8 911 кв. метра.

С оглед отхвърляне на главния иск въззивният съд е разгледал първия евентуален иск за установяване частична нищожност на ипотечния акт поради невъзможен предмет, тъй като е учредена ипотечна тежест върху право на строеж, което не съществува към момента на съставяне на ипотечния акт. Изложил е съображения, че разглежданата хипотеза не осъществява фактическия състав на невъзможен предмет, тъй като към 10.10.2007г., когато е била учредена ипотека върху спорните апартаменти, недвижимият имот, в който те са били построени, е съществувал и е имал собственик в лицето на дружество „ГБ – Британия Сейнт Д.” ЕООД, което е имало разрешение за строеж от 24.11.2006г. и одобрен на 08.02.2007г. архитектурен проект за застрояване на имота с жилищен комплекс за сезонно ползване „Сейнт Дейвис“. Поради това е намерил, че в качеството си на собственик дружеството е могло да учреди върху своята вещ ограничено вещно право на суперфиция, което се е включвало в правомощието му на разпореждане с вещта. Намерил е, че това обуславя извод за отсъствие на твърдяната от ищеца частична недействителност.

Въззивният съд е разгледал и следващия евентуален иск за недействителност поради липса на невъзможен предмет с оглед неопределеност на частта на вземането, за чието обезпечаване се ипотекират процесните имоти и тяхното място в механизма на погасяване на вземането и е намерил, че същият не намира никаква опора в закона и съдебната практика. Приел е, че предметът на атакуваната ипотека не е фактически и правно невъзможен, тъй като не е налице начална невъзможност и не съществува непреодолима правна пречка за възникване или за разпореждане с него.

Разгледал е и иска за частична нищожност на атакуваната ипотека поради накърняване на добрите нрави и го е намерил за неоснователен, като е изложил съображения, че не се доказва по абсолютно достоверен начин естеството на предварителните договорни отношения на ищеца с дружество „ГБ – Британия Сейнт Д.” ЕООД и твърдението на ищеца, че това дружество се е задължило още при възникване на договорните им задължения да предаде на ищеца всичките единадесет жилища свободни от ипотечни тежести. Намерил е за недоказани твърденията на ищеца и за неуточнено какви точно „специфични действия“ е предприел ответника, за да мотивира правоприемника на първоначалния титуляр на разрешителното за строеж „ГБ – Британия Сейнт Д.” ЕООД да промени първоначално поетите ангажименти спрямо своите контрагенти и да инициира промяна на договореностите. Посочил е, че не са представени първоначално сключени предварителни договори, за да може да се установи твърдението на ищеца за промяна на съществена част от съдържанието на вече сключения предварителен договор, в който първоначално е съществувало и впоследствие отпаднало задължението да не се обременява с тежести, закупеното от ищеца право на строеж. Поради това е намерил за недоказано наличието на накърняване на добрите нрави от ответника, който с поведението си да е нарушил принципа на добросъвестността и с това е злепоставил интересите на ищеца.

Въззивният съд е приел за неоснователен и главния иск с правно основание по чл.21, ал.2 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 10 000 лева, като е посочил, че от събраните доказателства не се установява твърдението на ищеца, че ответникът непозволено се е намесил и по негова воля са били видоизменени първоначалните договорни отношения между ищеца и „ГБ – Британия Сейнт Д.” ЕООД, от която намеса у ищеца са се формирали страхове, притеснения и нарушения на нормалното душевно състояние.

Настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта по предявените при условията на евентуално съединяване установителни искове за проверка на допустимостта му. В случая ищецът е формулирал петитум за установяне несъществуването в полза на ответника на ипотечно право поради твърдяна на различни основания нищожност на договора, докато въззивният съд е разгледал искове за недействителност на договора за учредяване на ипотека и е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на такива искове. Предявеният главен иск е основан на твърдения за частична недействителност на учредената ипотека върху право на строеж за изброените в исковата молба жилища поради липса на идентичност между собственика на имота при неговото възникване и лицето, подписало акта за обременяването му с тежест, докато въззивният съд, произнасяйки се по този иск, е изложил съображения, че дружеството, учредило ипотеката, е било собственик на целия поземлен имот, върху който е била учредена ипотека, и че ипотекираният имот е бил индивидуализиран както по отношение на дворното място, така и по отношение на учреденото от собственика право на строеж.

Вероятната процесуална недопустимост на въззивното решение съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, с оглед на което не следва да се обсъжда дали са осъществени поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.

По отношение на отхвърления осъдителен иск по чл.21, ал.2 ЗЗД въпроси не са формулирани, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта по този иск.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът Д. Г. К. следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 2 479,68 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,