Определение № 2830 от 28.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2831/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Технопроект консулт“ ЕООД-гр. Пловдив, чрез адв. Г. В., срещу решение № 283 от 17.03.2025 г. по в. гр. д. № 73/2025 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от касатора срещу „Трансекспрес“ ЕООД и „Виовес“ ЕООД-в несъстоятелност искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на основание давностно владение на следните недвижими имоти: реална част с площ 634 кв. м. от поземлен имот с идентификатор 56784.503.4 по кадастралната карта на гр. Пловдив, с обща площ 23 619 кв. м., трайно предназначение: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид производствен, складов обект, заключена между описани цифри на приложена скица № 3 към заключението на съдебно-техническата експертиза, л. 292 от делото; сграда с идентификатор 56784.503.4.11, с площ 78 кв. м., предназначение-сграда за обществено хранене; сграда с идентификатор 56784.503.4.12, с площ 5 кв. м., предназначение-промишлена сграда; сграда с идентификатор 56784.503.4.13, с площ 33 кв. м., предназначение-за обществено хранене. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, по които се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: 1. „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства“; 2. „какво е значението на невписано в търговския регистър решение на едноличния собственик на капитала за смяна на управителя, за отношенията на дружеството с трети лица“. Твърди се противоречие с решение № 81/7.02.2024 г. по гр. д. № 4680/2022 г. на ВКС, второ г. о., решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, първо г. о. решение № 399/24.10.2011 г. по гр. д. № 1203/2010 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 144/11.01.2018 г. по гр. д. № 4736/2016 г. на ВКС, първо г. о. В законоустановения срок е постъпил отговор от „Виовес“ ЕООД-в несъстоятелност чрез синдика адв. А. Н., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че упражнява фактическа власт върху процесната реална част и сгради от 2003 г., като сградите са построени от него, а реалната част от имота е оградена. В отговора на исковата молба ответникът „Трансекспрес“ ЕООД е оспорил исковете, като е посочил, че имотът е бил продаден на втория ответник. Ответникът „Виовес“ ЕООД-в несъстоятелност е възразил, че е закупил имота и сградите /всички находящи се в него, включително и процесните/ през 2019 г. По делото е установено, че през 2003 г. в имота е изграден павилион за обществено хранене, заснет в кадастралната карта като 3 самостоятелни сгради: процесните. Между ищеца и първия ответник е съществувало наемно правоотношение от 2002 г. В разрешение за ползване от 2003 г. на строеж „Павилион за обществено хранене“ ищецът е посочен като строителен предприемач /представляван от Д. Г., като е цитиран договор за наем от 18.04.2002 г./, а като инвеститор-първият ответник /разрешението е издадено на негово име/. От свидетелските показания се установяват следните факти: свидетелката К. Х. сочи, че управителката на ищцовото дружество Д. Г. й е споделяла, че е собственик на заведението и земята, като последната е работила в заведението. Имало е разположени маси отвън, заемащи около 50-60 кв. м. Достъпът до комплекса се осъществява през бариера преди заведението, а до входа му има и кабина за охраната. В показанията на свидетеля А. К. /брат на Г., който е бил регистриран като ЕТ „Алектранс“/ се възпроизвеждат факти за съществуването на заградена площ от две страни, а от друга платно с асфалт и бордюр, представляващо вход към другите сгради. Сестра му е построила заведението. Пред него има плочник, на който са поставени 4-5 маси, както и тревна площ; има и места за паркиране, за които сестра му плащала наем. Според ангажираните от ответника свидетели И. Б. и Д. Т., Д. Г. е плащала наем за ползване на мястото, където се намира заведението /същото не работи от около 5 години/. Вторият свидетел е посочил, че сградите са били построени със съгласието на баща му /управител на „Трансекспрес“ ЕООД/. Въз основа на счетоводна експертиза, която е проверила дневниците за продажби на „Трансекспрес“ ЕООД е установено, че за периода месец януари 2007 г. до месец октомври 2023 г. са отразени 65 броя фактури с получател дружеството /за заплащан наем от „Технопроект консулт“ ЕООД/. След 2016 г. има и издадени фактури за плащане на наемна цена от ЕТ „Алектранс-А. К.“. Първоинстанционният съд е изложил съображения, че ответникът „Трансекспрес“ ЕООД е допуснал ищеца в процесния имот. Не е установен точния предмет на наемното правоотношение, но следва да се приеме, че същото е съществувало за земята. Ищцовото дружество е било допуснато да строи, като е изградило и държало сградите със знанието и съгласието на собственика на земята, въз основа наемно правоотношение за нейното ползване. Не е установена промяна в намерението, с което е упражнявана фактическата власт. Във въззивната жалба са били изложени единствено оплаквания, че липсват доказателства за заплащана наемна цена за сградите. Обуславящите изводи на въззивния съд са направени въз основа на възприетото, че ищецът е държал процесната реална част от имота и сградите за „Трансекспрес“ ЕООД. Обсъдена е представената спогодба от 25.03.2016 г., според която „страните приемат за установено, че по силата на сключен устен договор с предишен управител на ответника, ответното дружество се е задължило да прехвърли 500/23 619 ид. ч. от имота, находящи се около построена от ищеца сгради /процесните/, като продажната цена за тази земя и сгради е изплатена. Посочено е, че спогодбата е подписана от лице, което не е имало представителна власт /освободено е като управител през 2016 г./, независимо че това обстоятелство е вписано в търговския регистър през 2019 г. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният първи въпрос в изложението за изпълнение на задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства е свързан с доводите на жалбоподателя, че съдът не е изложил мотиви за липсата на доказателства за плащане на наемна цена за сградите. Тезата на касатора е, че фактическата власт не е осъществявана на основание наемно правоотношение. Обжалваното въззивно решение съдържа обсъждане на събраните доказателства. Съдът е взел предвид обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договорите и останалите писмени доказателства, установяващи това поведение преди и след сключването им, изпълнението на задълженията по тях. По делото е установено, че в деня на подписване на спогодбата е сключен и договор за наем на 80/23 619 ид. ч. от имота, с реално ползване на източната част, представляваща земята под сграда с идентификатор 56784.503.4.11, която е построена от наемателя с негови собствени средства, със срок на действие до 31.03.2019 г. От представените писмени доказателства и експертно заключение не може да се установи, че заплащаната наемна цена е само за имота, а не и за сградите. Освен това представителите на двете дружества /и Д. Г./ са акционери в „Логистика“ АД, което е едноличен собственик на капитала на „Трансекспрес“ ЕООД, както и съдружници в „Транслогистика“ ООД, с което също е бил сключен наемен договор през 2018 г. В решение № 81/7.02.2024 г. по гр. д. № 4680/2022 г. на ВКС, второ г. о., както и в цитираното в него решение № 399/24.10.2011 г. по гр. д. № 1203/2010 г. на ВКС, първо г. о., е дадено тълкуване, че когато собственикът на земята допусне трето лице да строи в имота му за себе си, макар и без изрично учредено право на строеж, а след това не попречи в продължение на десет години на владението на сградата от това трето лице, възниква разделна собственост, тъй като третото лице придобива сградата по давност. В решение № 144/11.01.2018 г. по гр. д. № 4736/2016 г. на ВКС, първо г. о., е прието, че при предварително разпределено владение от различни съсобственици на отделни сънаследствени имоти помежду им, то установеното от този момент владение на сънаследника, комуто имотът се дава в дял, поставя началото на течението на срока по чл. 79 ЗС за придобиване на имота чрез давностно владение само за него и само по отношение на разпределения в дял имот. Предаването на фактическата власт при съгласие на сънаследниците не предполага специална форма, каквато обективното ни материално право предвижда за разпоредителните действия с право на собственост. Не се разкрива противоречие с цитираната по-горе съдебна практика. В настоящата хипотеза не е доказано както наличието на уговорка и постигнато съгласие за предаване на фактическата власт върху построеното, така и установяване на самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Посоченото решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, първо г. о., е относимо към установяване фактът на владение със свидетелски показания, които следва да се ценят в съвкупност с останалите доказателства по делото. Такава комплексна преценка е извършена и по настоящото дело, с оглед на което първият поставен въпрос в изложението не може да обуслови достъп до касационен контрол. Вторият въпрос не е обуславящ за изхода на делото. Изводът за това, че не се е осъществило въведеното придобивно основание, не е направен само въз основа на спогодбата от 2016 г., а след обсъждане в съвкупност на останалите писмени доказателства, експертното заключение и гласните доказателства. С оглед изложеното, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касация не са направили искане за присъждане на разноски, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение