Определение № 50013 от 06.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 283/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца Г. Г. срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд. По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил обжалваното от ищеца първоинстанционно определение, с което производството е прекратено поради недопустимост на предявените искове за установяване на нищожност на заповед на министъра на младежта и спорта за освобождаване на членовете на УС на ДП „Български спортен тотализатор“ и за назначаване на нови такива, както и за установяване на несъществуването на обстоятелство, заявено за вписване в търговския регистър. Така предявените искове въззивният съд, споделяйки по реда на чл. 272 ГПК изводите на първоинстанционния, е намерил за недопустими по съображения, че не е налице правен интерес, доколкото при незаконосъобразно прекратяване на мандатното правоотношение на защита подлежат отделните, евентуално накърнени, права на освободения член на УС, по съответния ред, а не чрез атакуване на решението на принципала, упражняващ правата на държавата в държавното предприятие. Относно иска по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ е приел, че липсата на интерес произтича от липсата на вписване до момента на оспорваното обстоятелство, както и липсата на легитимация на ищеца като страна в регистърното производство. Изложил е и допълнителни съображения, че дори и при установяване на нищожността на съответните изявления на принципала това не решава правния спор относно правоотношенията между ищеца и държавното предприятие по договора за управление, а защитата на имуществените права, произтичащи от тези правоотношения, се осъществява с осъдителни искове за възнаграждения и обезщетения, дължими по договора за управление. Посочил е също, че искове за защита срещу заявени, но още невписани обстоятелства, могат да бъдат предявявани от самото дружество, неговите съдружници/акционери, както и трети лица, спрямо които вписването би породило конкретни правни последици, свързани с възникване, изменение или прекратяване на права или задължения. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното определение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Основанието, от което се извежда твърдяната очевидна неправилност – че въззивният съд е игнорирал, т. е. не е приложил съществуващата изчерпателна регламентация в специалните закони (ЗПП, ППЗПП и ЗХ) – не може да обоснове очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а може да се квалифицира единствено като неправилно установяване на приложимия закон, което остава извън обхвата на очевидната неправилност съобразно изложеното по-горе. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по общо осем въпроса от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, аргументирано с това, че по приложението на ЗПП възниква значителна практика на инстанциите по същество, с която се дава неточно тълкуване на закона, пренебрегва се специалната правна уредба и се признава правото на принципала на държавно публично предприятие по всяко време и без конкретно основание да сменя персоналния състав на управителните съвети. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция, нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Поддържа се да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на инстанциите по същество, без обаче да са изложени аргументи за обосноваване на поддържаната неточност на възприетото тълкуване. Извън липсата на надлежно обосноваване, следва да се отбележи, че за хипотези, достатъчно сходни според съществените си белези с настоящата (макар за дружества с организационна форма на ООД, но доколкото страните по спора са аналогично обвързани единствено от мандатно правоотношение), е налице формирана практика на ВКС, според която лице, което не е съдружник, няма регламентирано от ТЗ „право“ да бъде управител. Овластяването му за такъв може да бъде оттеглено по всяко време, без обвързване с основания за освобождаване (извод, основан на чл. 141 ал. 4 ТЗ). Правата на управителя, който не е съдружник, произтичат от мандатното правоотношение и са ограничени в неговите рамки. В този смисъл, активната легитимация на управителя, който не е съдружник, да оспорва като порочно вписването на заличаването си като управител и вписването на нов управител, не би могла да бъде обоснована с „нарушаване“ на гарантирано от закона „право“, възстановимо по реда на така предявените искове, ако биха били основателни (т. д. № 54/2016 г., І т. о., т. д. № 46/2012 г., ІІ т. о.). Предвид специалната разпоредба на чл. 24 ал. 1 ЗПП, обективната липса на обстоятелства, удовлетворяващи предвидените в разпоредбата основания за предсрочно прекратяване на мандатното правоотношение, биха обусловили интерес единствено от осъдителен иск за обезщетяване на претърпени вреди и пропуснати ползи от неоснователно прекратяване, без да се засяга валидността на решението на принципала за оттегляне на овластяването (аналогично на правата на довереника по всеки един договор за поръчка, по който доверителят е оттеглил поръчката, без да е налице виновно неизпълнение от страна на довереника - чл. 287 – 288 ЗЗД). Наличието на последователна практика на ВКС, изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в отсъствието на конкретни аргументи за необходимост от изоставянето на тази практика съгласно посочените по-горе постановки по т. 4 от ТР № 1/2009. Освен това с тази практика въззивното определение е съобразено, което изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Независимо от това, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице и предвид липсата на формулиран конкретен правен въпрос, съгласно изискването на т. 1 от ТР № №1/2009 на ВКС-ОСГТК. С тези мотиви съдът