Определение № 4020 от 13.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4041/2023 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 78 496/28.08.2023 година, подадена от Т. Д. П., срещу определение № 9240/31.07.2023 година на Софийски градски съд, ЧЖ-VІ-В, постановено по ч. гр. д. № 8039/2023 година. С обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното разпореждане № 37 432/23.03.2023 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 29-ти състав, постановено по гр. д. № 48 702/2022 година, с което, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, е върната искова молба с вх. № 185 678/07.09.2022 година подадена от Т. Д. П. срещу С. К. Й., поради неотстраняване на нередовностите на същата в определения за това от съда срок, като е прекратено производството по делото. В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото и потвърденото с него разпореждане на Софийския районен съд да бъдат отменени като делото бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, включително и за разглеждане на предявения от П. иск. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Т. Д. П. твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд. Т. Д. П. е бил уведомен за обжалваното определение на 22.08.2023 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 78 496/28.08.2023 година. Предвид на това жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е приел, че от материалите на приложеното гр. д.№ 48 702/2022 година по описа на Софийския районен съд, 29-ти състав, било видно, че същото било образувано въз основа на искова молба, депозирана от Т. Д. П. против С. К. Й., в която се излагали твърдения, че по друго висящо дело ответницата си била направила отвод след като бил даден ход и производството било необосновано забавено в резултат на нейното поведение. Сочело се, че това дело било заведено под № 31/2017 година по описа на КЗД [населено място], като Й. била част от състава на комисията. Делото било насрочено за 13.02.2020 година, до който момент Й. не си била направила отвод, въпреки че била страна по друго дело, заведено от Т. Д. П.. На това заседание присъствали и двете страни-жалбоподателят и Директорът на Столичния инспекторат, като след като заявили пред КЗД [населено място], че не желаели да се помирят, бил даден ход на делото и тогава С. К. Й. заявила, че си дава отвод и делото няма да бъде разгледано. В исковата молба се твърдяло, че с това свое поведение С. К. Й. била злоупотребила със служебното си положение, като даването на отвод в последния момент бил проява на тормоз срещу П., което считал, че се дължи на образуваното срещу нея дело и от активната гражданска позиция на ищеца, който многократно бил подавал жалби в КЗД [населено място]. Считал, че демонстрираното срещу него поведение, което окачествявал като „тормоз“, имало за цел или резултат накърняване на достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна и застрашаваща среда. С разпореждане на първоинстанционния съд от 07.10.2022 година били дадени указания на Т. Д. П. да отстрани констатираните нередовности на исковата молба, като уточни в какво се изразява по-неблагоприятното му третиране и противоправното поведение на С. К. Й. и конкретно в качеството й на изпълняващ функциите си на държавен орган, с което да е засегнал негови интереси, както и да формулира надлежен петитум, съответен на изложените фактически твърдения. В молба от 18.01.2023 година в изпълнение указанията на съда Т. Д. П. излагал твърдения, че неблагоприятното му третиране се изразявало в поставянето му в група „сигналоподатели“, които пускали жалби в КЗД [населено място]. Сочело се, че противоправното поведение на С. К. Й. се изразявало в умишлено забавяне на производството, за да се случело с П. нещо непредвидено-да се уморил, да забравил, да умрял и други, така че производството да не можело да приключи и П. да получи справедливост. Уточнявало, че се претендира установяване на нарушението по реда на чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. С разпореждане от 20.01.2023 година била дадена повторно възможност на Т. Д. П. да уточни искането си към съда, като в тази връзка била депозирана молба от 02.02.2023 година, в която П. преповтарял вече изложеното от него, като подчертавал, че поведението на С. К. Й. се изразявало в умишлено забавяне на производството. С обжалваното разпореждане от 23.03.2023 година съдебният състав на Софийския районен съд бил приел, че правото на отвод било задължение на органа, ръководещ съответното производство да го упражни при наличието на законови предпоставки за това. В мотивите на съдебния акт било посочено, че изложените от Т. Д. П. твърдения не обосновавали защита по реда на ЗЗДискр, като същевременно не ставало ясно към коя група дискриминирани лица попадал П. и с какви белези била обособена, поради което за него не бил налице правен интерес от предявения иск, доколкото не можел да получи търсената по този ред защита. В чл. 71 от ЗЗДискр било предвидено правото на лицето, чийто права по този закон, уреждащи равенство на третирането, били нарушени, да предяви иск пред районния съд, като съгласно ал. 1, т. 1 предмет на иска можело да бъде установяване на нарушението. Според чл. 9 от ЗЗДискр ищецът във фактическите си твърдения следвало да посочи конкретните действия или бездействия, въз основа на които можело да се направи предположение, че била налице дискриминация, а в доказателствена тежест на ответника било оборването на тези факти чрез доказване, че принципът на равното третиране не бил нарушен. Действията или бездействията, представляващи дискриминация, били посочени в разпоредбата на чл. 4 от ЗЗДискр. В случая Т. Д. П. бил уточнил, че считал за осъществено по-малко благоприятно третиране по признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр спрямо лицата, които не попадали в групите, обединени под общ признак. Във връзка с това излагал твърдения, че попадал в групата на жалбоподателите (в последваща молба от 02.02.2023 година, наречена „групата на сигналоподателите“), които били сезирали КЗД [населено място], но бил третиран различно от страна на С. К. Й., която била постановила отвода си в насроченото заседание, което било проведено по реда на чл. 62, ал. 1от ЗЗДискр, което поведение било насочено спрямо личността на Т. Д. П., като целяло забавяне на процедурата. Изложените в този смисъл фактически твърдения според съдебния състав не обосновавали фактически състав на акт на дискриминация, отделните елементи по който биха подлежали на доказване от Т. Д. П. в хода на съдебното производство, в приложение разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр. В този смисъл, при изначално изложени твърдения от Т. Д. П. за проявен спрямо него акт на дискриминация и неколкократно дадените му указания от първоинстанционния съд да уточни исковата си претенция, същият не бил сторил това, в резултат на което били възникнали предпоставките на чл. 129, ал. 3 т ГПК за постановяване на обжалваното разпореждане. В уточнителните си молби Т. Д. П. бил посочил, че попадал в група, назована от него като група на жалбоподателите, на сигналоподателите, която описвал, че била групата на лицата, които редовно подавали жалби. Това описание, което се изчерпвало с посочено от Т. Д. П. наименование на група, към която считал, че се числи, въззивният съдебен състав намирал, че не се явявало годно да опише признаците на една обособена група от хора, която да попадала в някоя от изрично изброените хипотези в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Предмет на доказване в производството по предявения иск щели да бъдат именно фактите по определянето на П. като част от определена група, основана на някой от признаците, посочени в разпоредбата и съответно действията на С. К. Й., от които щяло да може да се направи предположение, че била налице дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗДискр. С оглед това и доколкото указанията на първоинстанционния съд за привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията за редовност не били изпълнени, били налице предпоставките на чл. 129, ал. 3 от ГПК, като исковата молба подлежала на връщане. Разпореждането на първоинстанционния съд за това, като правилно и законосъобразно, следвало да бъде потвърдено. При постановяване на обжалваното определение Софийски градски съд е действал в качеството си на въззивен съд, поради което определението подлежи на касационно обжалване по силата на чл. 274, ал. 3, т. 2, във връзка с чл. 274, ал. 1 т. 2 от ГПК, ако са налице предпоставките по чл. 380, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Във връзка с това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. Д. П. е поискал определението да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за задължението на съда да постанови акта си като обсъди изчерпателно всички възражения на страната. Твърди се противоречие между определението от една страна и ППВС № 7/27.12.1965 година, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГТК на ВКС, решение № 45/25.06.2019 година, постановено по гр. д. № 1466/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 93/27.10.2016 година, постановено по т. д. № 3882/2015 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. от друга страна. Така посочените съдебни актове са свързани със задължението на съда да мотивира постановеното от него решение, като при това обсъди всички твърдения, доводи, възражения и защитни тези на страните. В конкретния случай определението на Софийски градски съд не е в противоречие с тази практика, доколкото в производството по проверка на допустимостта на исковата молба и на отстраняването на нередовностите на същата съдът е длъжен да обсъжда твърденията, доводите, възраженията и защитните тези на страните по съществото на спора, а само тези отнасящи се до проверката на допустимостта и редовността на исковата молба. В случая съставът на Софийски градски съд е обсъдил всички относими към това производство доводи, поради което и не са налице предпоставките за допускане на исканото от Т. Д. П. касационно обжалване по този въпрос. В останалата си част изложението на П. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдържа твърдения, които могат да бъдат квалифицирани като оплаквания за неправилност на определението на Софийски градски съд, поради което и съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, тези твърдения не могат да послужат като основание за допускане на исканото касационно обжалване. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 9240/31.07.2023 година на Софийски градски съд, ЧЖ-VІ-В, постановено по ч. гр. д. № 8039/2023 година, по подадената против него от Т. Д. П.. частна касационна жалба с вх. № 78 496/28.08.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение