Определение № 60727 от 22.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1725/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. В., чрез адв. К. Г., против въззивно решение № 2/01.02.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 309/2020 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 543/05.05.2020 г. по гр. д. № 116/2018 г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от И. Г. В. против Н. Р. Б., П. Ж. Я., Г. П. Б., В. И. Б., Х. М. М., К. Й. А., О. Л. Н., М. Г. Г., И. Л. В., Д. С. В., И. Н. и „Медилинк 2001“ ООД искове за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ищцата: сумата 104 000 лв. - обезщетение за имуществени вреди за периода 22.03.2013 г. - 25.07.2017 г., настъпили от незаконно поставяне на врати в автомобилния подход към сградата, находяща се в [населено място], [улица], което попречило на ищцата да ползва собственото си бистро; евентуален иск за присъждане на горепосочената сума като обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността да отдаде под наем имота си и да реализира приход от вещта; сумата от 10 000 лв. - обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в преживените от нея тревожност и безпокойство от невъзможността да ползва бистрото по предназначение и да погасява кредитите си, да живее в родината си и да се грижи за своята майка и син. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) представлява ли създаденото и поддържано от ответниците в процесния период състояние на невъзможност за ищцата да ползва собствения си недвижим имот по предназначение, само по себе си вреда, подлежаща на обезщетение и как следва да бъде остойностена тази вреда, ако това състояние е било установено влязло в законна сила съдебно решение по иск с правно основание чл. 109 ЗС, воден между същите главни страни в процеса; 2) обуславя ли наличието на редовни строителни книжа, липса на вина на деликвента - възложител на строителен обект, ако с извършеното строителство се засягат права на трети лица, както и в случаите, когато извършеното строителство е в отклонение на издаденото разрешение за строеж; 3) спазено ли е изискването съдът да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти същите не сочат доказателства (чл. 146, ал. 2 ГПК), ако с доклада си по делото съдът е указал единствено общото задължение на страните в процеса да установят фактите, на които основават своите искания или възражения (чл. 146, ал. 1 ГПК). Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по следните, обобщени и уточнени от настоящия състав, въпроси: 4) за пределите на СПН на влязлото в сила решение по уважен негаторен иск, воден между същите страни, за същия имот и относно същото противоправно поведение на ответниците, при последващо разглеждане на осъдителен иск за вреди от непозволено увреждане срещу тези ответници, основан на същото противоправно поведение; 5) за годността на заключението на приетата по делото експертиза, когато е изготвена от вещо лице, което не е включено в списъка на специалистите по чл. 398, ал. 1 ЗСВ; когато са дадени отговори на въпроси извън компетентността на вещото лице, както и на невключени в експертизата въпроси и същата е основана на негодни доказателства. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата – К. Й. А., Д. С. В., И. Л. В. и „Медилинк – 2001“ ЕООД, представлявани от адв. П. С. и адв. С. Т., в писмен отговор изразяват становище за липса на сочените основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Ответниците О. Л. Н., М. Г. Н., В. И. Б. и Г. П. Б., чрез адв. Д. В., в писмен отговор също поддържат становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Третото лице помагач – ДНСК, чрез юрисконсулт Т. К., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответниците са собственици на самостоятелни обекти в сграда, находяща се в [населено място], [улица], а ищцата е собственик на бистро/бар в сутеренния етаж в жилищната сграда - самостоятелен обект с идентификатор ....................... Установено е, че по време на строителството на сградата е извършена промяна на предназначението на процесния обект от „ателие“ в „бистро“, като видно от удостоверение № 163/01.09.2006 г. е въведено в експлоатация. На 05.02.2013 г. е проведено Общо събрание на ЕС, на което е взето решение да се затвори с преходни врати автомобилния проход и е издадено разрешение за строеж № 37/21.03.2013 г., с което е разрешено монтиране на 2 бр. врати от ПВЦ дограма с остъкляване, в двата края на автомобилния проход на сградата. С решение № 5254/ 23.12.2015 г. по гр. д. № 6413/2014 г. на Районен съд – Варна, влязло в сила на 25.07.2017 г., етажната собственост на жилищна сграда с административен адрес - [населено място], [улица], е осъдена да преустанови действията, засягащи пълноценното упражняване на правото на собственост на ищцата И. В. по отношение на собствения й недвижим имот бистро/бар в сутеренния етаж и да премахне монтираните 2 бр. врати. По настоящото дело е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, според което вътрешният двор, който е таван на бистрото е покрит с хидроизолация, а не с трайна твърда настилка. Бистрото не разполага с отделен изход за изнасяне на отпадъците, има недопустимо кръстосване на посоките за храна и отпадъци и вентилационният шкаф не съответства на изискванията за „ОВ“, тъй като не са налице два въздухотводни ръкава (за чист и мръсен въздух). В двора на сградата има само един сифон, а за да поеме водата от двора, броят на сифоните според вещото лице трябва да са два или три, което е причина за наводняването на сутерена. За това допринася и наличието на открита стълба, неотговаряща на нормативните технически изисквания. По проект автомобилният проход е предвиден да осигури достъп на автомобили до вътрешния двор на сградата и служи като подход до втория вход/изход, който е предвиден и като евакуационен изход на бистрото. Процесните врати не са отбелязани в одобрения архитектурен проект на сградата, но след взето решение от Общото събрание на ЕС е издадено разрешение за строеж за монтирането им в двата края на автомобилния проход. Проходът не е бил затворен с врати през периода от юли 2012 г., когато са били демонтирани предходните врати, до май 2013 г., но през тези около 9 месеца бистрото не е функционирало. Повторно монтираната външна врата откъм [улица]е била с контролиран достъп - с ключ и персонален електронен код, с които е разполагала и ищцата, а вратата откъм вътрешния двор не е имала ключалка. По този начин на собственика и на ползвателите е осигурен постоянен достъп до бистрото през вратите и автомобилния проход. При тези фактически данни, съдът е приел, че пречка за функциониране на бистрото е несъответствие на проекта и изпълнението му с хигиенните изисквания и невъзможността да се разработи технологична документация съгласно чл. 12 от Закона за храните, като наличието или отсъствието на монтираните, въз основа на разрешение за строеж, врати на прохода няма отношение към тази дейност. Процесното бистро не отговаря на изискванията на Закона за храните, на Наредба № 7 за хигиенните изисквания към предприятията, които произвеждат или търгуват с храни, и към условията за производство и търговия с качествени и безопасни храни и на Наредба № 5 от 25 май 2006 г. за хигиената на храните. Бистрото не е разполагало с отделен вход за зареждане със суровини и изход за изнасяне на отпадъци, различен от входа/изхода за клиенти. Посочено е, че противоправните действия, предмет на иска по чл. 109 ЗС (поставените през 2013 г. врати) не е установено, че са довели нито до прекратяването (на 05.01.2012 г.) на сочения договор за наем, нито до последвала невъзможност за реализиране на приходи от имота. Прието е, че несъответствията между техническите изисквания за ползване на обекта като бистро-бар и наличните му недостатъци, заложени при строителството и неотстранени в процедурата за промяна на предназначението са причина за нереализиране на прогнозираната печалба, претендирана и като пропусната полза, поради което искът за присъждане на обезщетение за вреди от невъзможността ищцата да си служи с имота по предназначение е недоказан. За недоказана е счетена и претенцията за пропуснати ползи, която ищцата е обосновала с наемен договор, който е сключен и прекратен преди поставянето на процесните врати. Не се установява също в периода след прекратяване на договора за наем и до датата на влизане в сила на решението по иска по чл. 109 от ЗС, ищцата да е търсила наемател, но да не е могла да отдаде имота си под наем поради наличието на врати в прохода, макар и тези врати да не са официалния вход за бистрото. За изцяло недоказана е счетена и претенцията за неимуществени вреди, изразяващи се в тревожност и безпокойство от невъзможността ищцата да ползва бистрото по предназначение, да погасява кредитите си, да живее в родината си и да се грижи за своята майка и син. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, поставени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Първият въпрос в изложението няма претендираното от жалбоподателката значение. Съгласно приетото по т. 1 от ППВС № 1/23.12.1968 год., по силата на чл. 45 и сл. ЗЗД на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Въззивното решение не противоречи, а съответства на цитираното ППВС, както и на практиката на ВКС, обективирана в множество решения на състави (напр. - решение № 105/ 06.07.2017 г. по гр. д. № 2604/2016 г., IV г.о., решение № 228/ 19.01.2016 г. по гр. д. № 6774/2014 г., III г.о. и др.), в които се приема, че за да се породи задължението за обезвреда, регламентирано с общата норма на чл. 45 ЗЗД, следва да са се осъществили кумулативно всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане. Липсата на който и да е от елементите на генералния деликт обуславя невъзможността да се ангажира гражданската отговорност за вреди по реда на чл.45 ЗЗД. Поради това, дори да са установени неправомерни действия или бездействия на сочените за делинквенти лица, сами по себе си тези действия не могат автоматично да обосноват извод за основателност на иска за обезвреда. Правото за обезщетяване е налице само при пълно доказване на всички елементи от състава на гражданския деликт. Установяването на един или няколко от тези елементи (напр. – незаконосъобразността на действието или бездействието) не е достатъчно. За да има отговорност за вреди, необходимо е да се установи по безспорен начин, че деянието е причинило вредоносния резултат – т.е., че той представлява пряка, непосредствена и типична последица от непозволеното деяние. Само при наличие на причинна връзка между деяние и вреда може да се носи гражданска отговорност. Ако причинната връзка е прекъсната, това изключва деликтната отговорност. В случая въззивният съд е приел, че не се установява причинно-следствена връзка между противоправното поведение (поставянето на 2 бр. врати), установено с влязлото в сила решение по негаторния иск, и сочената имуществена вреда - невъзможността ищцата да ползва имота си по предназначение и да го отдава под наем. Посочил е, че ищцата е имала осигурен достъп до обекта си, а поставените врати не са препятствали нито ползването му и достъпа на предишния наемател на заведението, нито на персонала или на клиентите (за последните има друг вход от улица); че установените по делото технически несъответствия на обекта с нормативните изисквания за използването му като бистро-бар са причина за вредите, които се твърдят да са настъпили; както и че липсват доказателства за изследвания период (м.03.2013 г. – м.07.2017 г.) ищцата да не е могла да отдаде имота под наем именно поради наличието на врати в прохода, макар те да не са официалния вход на бистрото. Тези решаващи изводи на въззивния съд не противоречат, а съответстват на задължителната и трайно установена практика на ВС и ВКС по приложението на чл.45 ЗЗД, поради което първият въпрос в изложението не обуславя селекцията на жалбата. Вторият поставен от жалбоподателката въпрос е изцяло неотносим, тъй като няма връзка с решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на исковете. Съдът не се е произнасял по въпроса за наличието или отсъствието на вина у делинквента, когато за извършено строителство са налице редовни строителни книжа, доколкото изрично в решението е посочено, че вината като елемент от фактическия състав на гражданския деликт се предполага до доказване на противното, съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. Третият въпрос в изложението е поставен общо, а не в контекста на конкретни правни разрешения на въззивния съд и поради това не може да обуслови селектирането на жалбата. Четвъртият въпрос освен, че е изцяло неотносим, е и некоректно поставен. Въззивният съд е зачел силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по чл. 109 ЗС, като е възприел за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че субективните предели на СПН на съдебното решение по чл. 109 от ЗС за противоправността на деянието се разпростират само по отношение на етажната собственост, но не и спрямо собствениците на конкретни обекти в сградата и ответници в настоящия процес. Посочил е, че в диспозитива на решението по негаторния иск са посочени имената на ответниците, поради което те са обвързани изцяло от СПН на съдебния акт. Последният въпрос в изложението също не обуславя допускането на касационния контрол, тъй като е фактически, а не правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Същият касае анализа и оценката на доказателствата по делото и обосноваността на изводите на съда относно това кои доказателства и защо кредитира, респ. – на кои и по какви причини не дава вяра. Развитите в тази връзка доводи, оспорващи приетото заключение на съдебно-техническата експертиза, са изцяло относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и касаят правилността на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Отделно следва да се посочи, че поначало назначаването за вещо лице на специалист, който е извън списъка на специалисти, утвърдени за вещи лица съгласно чл.398, ал.1, вр. с чл.396, ал.1 ЗСВ не опорочава експертното заключение като доказателствено средство, предвид изричната разпоредба на чл.396, ал.2 ЗСВ. В последната е предвидено, че при необходимост за вещо лице може да се назначи и специалист, който не е включен в съответния списък. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния и процесуалния закон, също не се установява. Това специално основание за допускане на касационния контрол предпоставя, че във фазата по селектиране на жалбата, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания съдебен акт, Върховният касационен съд би могъл да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и от съдържанието на решението. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като в едната си част въпросите са неотносими, а в другата си част водят до извод, че при произнасянето си въззивният съд е съобразил точния смисъл на приложимия закон и относимата практика на ВКС. Предвид всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. При този изход на делото, на ответниците по касация К. Й. А., Д. С. В., И. Л. В. и „Медилинк – 2001“ ЕООД се дължат разноски в размер на по 1 000 лв. за всеки от тях, съгласно представените договори за правна защита и съдействие и списъка по чл. 80 ГПК Ответниците О. Л. Н., М. Г. Н., В. И. Б. и Г. П. Б. също претендират присъждане на разноски за настоящата инстанция, което искане е основателно и доказано, като касаторът следва да заплати на всеки от тях сумата от по 500 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 10 ГПК третото лице помагач – ДНСК няма право на разноски за настоящата инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение