Определение № 2050 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4816/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 136/20.06.2024 г. по гр.д. № 11/2024 г., с което Апелативен съд – Велико Търново, потвърждавайки решение № 444/11.08.2023 г. по гр.д. № 889/2021 г. на Окръжен съд – Велико Търново, е отхвърлил иска на Р. С. П. срещу „Марчело“ ЕООД да обяви за окончателен предварителния договор от 09.01.2018 г., сключен между страните. Решението се обжалва от Р. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по процесуалноправни въпроси за възможността съдът, сезиран с иск от купувача по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, да обяви за окончателен по реда и при условията по чл. 362, ал. 1 ГПК предварителен договор за покупко-продажба, съдържащ уговорка, че окончателният договор ще се сключи след плащане на цената, за задължението му по този иск да приеме възражение за прихващане, да извърши точен доклад по делото, за възможността страните да сочат нови доказателства във второинстанционното производство, останали несъбрани поради грешки на първата инстанция, включително по разпределената с доклада доказателствена тежест, да реши спора според оплакванията в жалбата, даде точната квалификация на иска и за правомощията на въззивния съд служебно да събира доказателства, а в решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с ТР № 4/09.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2020 г., с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност. По същество се оплаква, че решението е постановено при съществени процесуални нарушения и в нарушение на материалния закон – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът „Марчело“ ЕООД, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски. След образуване на настоящото дело касаторът е поискал да бъде спряно на основание чл. 229, т. 4 ГПК. Привременната пречка е обосновал с твърдения, че спорът по висящо гр.д. № 1095/2025 г. на Районен съд – Велико Търново е с преюдициално значение. То е образувано по установителен иск, предявен от трето за спора лице, да се признае за установено, че по придобивна давност е собственикът на имота, който ответникът „Марчело“ ЕООД се е задължил да продаде на ищеца с предварителния договор от 19.01.2018 г., който се иска съдът да обяви за окончателен с предявения иск по настоящото дело. Настоящият състав намира искането неоснователно. Актуални са постановките на т. 8 ТР № 1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. ОСГК на ВКС - Върховният касационен съд не може да постанови спиране на производството по чл. 224, ал. 1, т. 4 ГПК. И при действащата уредба касационната инстанция не е съд по същество, а контролна за проверка на материалноправната и процесуална законосъобразност на решението на въззивния съд. Контролната си дейност Върховният касационен съд осъществява след успешно преминаване на предварителната селективна фаза, в която изследва налице ли са условията/предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационния контрол. Чл. 235, ал. 3 ГПК, която предвижда съобразяване от съда на релевантните за спорното право факти, настъпили след предявяването на иска, следва да се тълкува в смисъл, че при висящността на производството пред ВКС това съобразяване се отнася най-късно към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд. За това ако висящността на обуславящото дело е възникнала след този момент, не би могло да се приеме, че въззивният съд е разгледал спора при пречката по чл. 229, т. 4 ГПК, нито че в контролната си дейност Върховният касационен съд може да съобрази очакваното решение по преюдициалното правоотношение. В подкрепа на тези разсъждения е и т. 1 ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г. ОСГТК. Така втори се явява въпросът, че пречката по чл. 229, т. 4 ГПК е осъществима само при субективен идентитет на страните по двете дела – обуславящото и обусловеното, а в искането за спиране се твърди, че висящото дело е по иск за собственост на имота, обект на предварителния договор от 19.01.2018 г., предявен от трето за спора лице, макар и срещу ответника по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. За да отхвърли иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че с предварителния договор от 09.01.2018 г. страните са си обещали ответникът да продаде на ищеца един свой апартамент в [населено място] в сграда в процес на строителство на цена 100 000 лв., като страните са уговорили цената да е платима както следва: 20 000 лв. – в 10 дневен срок след подписване на акт обр. 16 за сградата, като задължението е и с характеристика на задатък, останалите 80 000 лв. – на 4 равни вноски, първата от които платима на 28.02.2019 г., а другите три – на същата дата от февруари през следващите три години. Намерил е, че ответникът е развалил предварителния договор с нотариална покана, връчена на 28.10.2021 г., доколкото към този момент ищецът не е направил никакви плащания в погашение на паричните си задължения. Приел е неоснователни доводите на ищеца, че не е платил поради обстоятелства, свързани с поведението на ответника – дружеството не му е съобщило кога е бил подписан акт обр. 19 и не е посочил банковата си сметка, по която ищецът да плати. Приел е, че при уговорената, но неосъществена функция на задатък на обусловеното от подписването на акт обр. 19 плащане за сумата 20 000 лв., и при настъпилите към 28.10.2021 г. падежи на три от четирите парични задължения на ищеца за авансово/преди сключването на окончателния договор плащане на цената – на вноските от по 20 000 лв., дължими съответно на 28.02.2019 г., 28.02.2020 г. и 28.02.2021 г., правото на разваляне по чл. 87, ал. 1 ЗЗД е възникнало предвид същественото неизпълнение - на задължения за общата сума 60 000 лв. от общо уговорената цена 100 000 лв. Поради това с връчената нотариална покана изявлението за развалянето е породило целения ефект от ответника, продавач по предварителния договор – облигационното правоотношение е отпаднало с обратно действие (чл. 87, вр. чл. 88, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Добавил е, че след като ищецът многократно е общувал с управителя на ответното дружество, но не е поискал банковата му сметка – така свидетелските показания, не следва да приема, че кредиторът/ответникът не му е оказал необходимото съдействие, а длъжникът/ищецът е освободен от забавата. Въззивният съд е приел иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за неоснователен, включително като е съобразил ТР № 4/09.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2020 г. ОСГТК на ВКС. Приел е тълкувателното решение да приема, че съдът може да уважи иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявен от купувача по предварителния договор, при виновно неизпълнение на задължението да плати цената преди сключване на окончателния договор, но ако предварителният договор не е развален или прекратен, т.е. ако правоотношението съществува. В случая, въззивният съд е намерил, че предварителният договор от 09.01.2018 г. е развален на 28.10.2021 г., като с връчената нотариална покана действието му е отпаднало с обратна сила. Различен аргумент въззивният съд не е съзрял в това, че задатъкът не е бил платен. Приел е, че задатъкът е акцесорен и реален договор и последиците от това, че ищецът/купувачът не го е платил, се ограничават до невъзникналите възможности по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, а не до постигнато между страните съгласие задълженията на купувача да плати цената преди сключването на окончателния договор да са изпълняеми след подписване на акт обр. 16 на сградата, а не в уговорените с предварителния договор срокове. При тези мотиви на въззивния съд само първият повдигнат въпрос обуславя решението, но начинът, по който е решен, не противоречи, а съответства на ТР № 4/09.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2020 г. ОСГТК на ВКС. Извършеното с него нормативно тълкуване е в смисъла, възприет от въззивния съд, а тълкувателното решение е задължително за органите на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). По първия въпрос е изключена допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Останалите повдигнати въпроси не обуславят решението. От една страна, крайният резултат по спора е обусловен от извършеното от въззивния съд тълкуване на предварителния договор, а въпросите са процесуалноправни, т.е. не са по прилагането на чл. 20 ЗЗД – каква е била действителната обща воля на страните въззивният съд е установил след извършено тълкуване на предварителния договор, или по приложените с решението материалноправни разпоредби. От друга страна, в обстоятелствената част на исковата молба ищецът е признал липсата на плащания по договора, а признанието въззивният съд е намерил подкрепено от събраните по делото доказателства (чл. 175 ГПК) и обусловило упражненото от кредитор/от продавача по предварителния договор право на разваляне. Чрез повдигнати процесуалноправни въпроси касаторът не твърди, че при различен доклад, разпределение на доказателствената тежест в доклада, включително с дължими указания от въззивната инстанция или при служебно събиране на доказателства да е било възможно да се опровергае признатият и приет за установен факт на неизпълнението на задълженията му като купувач по предварителния договор към момента на връчената нотариална покана. По тези въпроси са изключени и общата, и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Обжалваното решение не може да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателят извежда очевидната неправилност от неправилното разрешаване на поставените от него правни въпроси. Щом като първият повдигнат въпрос е решен в съответствие с цитираното тълкувателно решение, което е задължително за съдилищата (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), а останалите са необуславящи, обжалваният акт не може да се окачестви като „очевидно неправилен“. При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, сторени от ответника в настоящото производство. Те се изразяват в уговорения и платен адвокатски хонорар. При тези мотиви, съдът