Определение № 50840 от 17.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1100/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците по делото И. С. И. и Т. И. И., подадена чрез адв. Д. П., срещу решение № 102/14.12.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 525/2021 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260868/05.07.2021 г. по гр. дело № 2288/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, е обявен за относително недействителен, по иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, по отношение на малолетната ищца И. И. И., представлявана от своята майка Й. Р. М., сключеният на 13.09.2019 г. между двамата жалбоподатели-ответници, договор във формата на нотариален акт № ..., том ...., рег. №...., нот. дело № ..../....... г. на нотариус с рег. №......, с който касаторът-ответник И. И. дарява на майка си – жалбоподателката-ответница Т. И. следния недвижим имот: апартамент №..... на етаж 4 в бл. № ....., находящ се в [населено място], [улица] (подробно описан ведно с принадлежностите му); в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касаторите И. и Т. И., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) в хипотезата на чл. 135 от ЗЗД следва ли извършеното разпоредително действие да бъде обявено за относително недействително, когато ищецът в процеса не е доказал по пътя на пълно и главно доказване качеството си на кредитор; 2) в хипотезата на предявен на основание чл. 135 от ЗЗД иск, следва ли извършеното разпоредително действие да бъде обявено за относително недействително по отношение на ищеца, когато длъжникът с извършването на разпоредителното действие не създава трудности за удовлетворение на кредитора; и 3) при постановяване на съдебния акт следва ли въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи всички твърдения и възражения на страните и правните изводи на съда по тях, след като обсъди всички доводи на страните и всички релевантни за спора доказателства в тяхната съвкупност. Жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК, като поддържат, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: по първия въпрос – в противоречие с решение № 199/12.03.2018 г. по търг. дело № 1168/2016 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, по втория въпрос – в противоречие с решение № 93/28.07.2017 г. по търг. дело № 638/2016 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и по третия въпрос – в противоречие с решение № 200/23.12.2019 г. по гр. дело № 3779/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 102/19.09.2019 г. по гр. дело № 2499/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 209/20.02.2018 г. по търг. дело № 1096/2017 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 222/27.03.2018 г. по търг. дело № 505/2017 г. на ІІ-ро търг.отд. на ВКС. Ответницата по касационната жалба – малолетната ищца И. И., представлявана от своята майка Й. М., в отговора си, подаден чрез адв. А. Б., излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд, като съображенията за това са следните: За да постнови въззивното решение, апелативният съд е приел за установено следното: По делото е безспорно е, че ответникът И. И. и Й. М. са родители на малолетната ищца И. И.. С решение № 4547/28.11.2019 г. по гр. д. № 4918/2019 г. на Пловдивския районен съд, влязло в сила на 23.06.2020 г., ответникът И. е осъден да заплаща на дъщеря си (ищцата) издръжка в размер на 400 лв. месечно, считано от 29.03.2019 г. до настъпване на законоустановена причина за изменението или прекратяването ѝ, както и издръжка в размер на 400 лв. месечно за изминал период – за времето от 22.02.2019 г. до 29.03.2019 г. С процесния договор ответникът И. е дарил на ответницата И., негова майка, процесния недвижим имот. Не е спорно също, че към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция ответникът И. няма непогасени задължения за заплащане на издръжката, присъдена с влязлото в сила съдебно решение. При така установените обстоятелства по делото, за да уважи предявения иск, въззивният съд е изложил следните правни съображения: Искът по чл. 135 от ЗЗД е предоставен за защита на кредитора от действия на неговия длъжник, с които същият го уврежда. Елементите от фактическия състав на този иск са: ищецът да има качеството на кредитор по отношение на длъжника, последният да е осъществил действие или сделка, която да го уврежда, и длъжникът да е знаел за увреждането. Вземането, което легитимира едно лице като кредитор, не е предмет на този иск, нито следва същото да е ликвидно и изискуемо; приема се, че същото съществува, ако произтича от твърдените факти и не е отречено със сила на пресъдено нещо. Въззивният съд е изтъкнал, че в случая безспорно ответникът И., в качеството му на родител на малолетната ищца, ѝ дължи издръжка. Съдът е изложил и съображения, че задължението на родителите за издръжка на ненавършилите пълнолетие деца е безусловно и произтича от самия закон, като съобразно чл. 143, ал. 2 от СК, родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. В светлината на това, апелативният съд е приел, че към датата на процесната разпоредителна сделка – 13.09.2019 г., ищцата се явява кредитор на ответника И., дори и при липса на влязло в сила съдебно решение, с което да е определен размерът на дължимата издръжка; ищцата е негов кредитор, независимо от това, че последният няма непогасени задължения за заплащане на издръжката, тъй като вземането не е предмет на П. иск, а качеството на кредитор на ищцата по отношение на ответника И. произтича от самия закон. На следващо място въззивният съд е приел, че като се е разпоредил безвъзмездно с притежавания от него процесен недвижим имот в полза на своята майка – ответницата И., ответникът И. с тази разпоредителна сделка безспорно уврежда кредитора (ищцата). В тази връзка апелативният съд се е позовал и на практиката на ВКС, съгласно която, всеки акт на разпореждане на длъжника намалява неговото имущество, а оттам и възможността за удовлетворяване на неговите кредитори, която постановка е значима в още по-голяма степен, когато актът на разпореждане е безвъзмезден. Съдът е намерил за безпротиворечиво установено и знанието у ответника И. за увреждането – приел е, че същото произтича от обстоятелството, че този ответник знае за задължението си към малолетната ищца, и независимо от това е предприел действия по разпореждане с имуществени права. В заключение въззивният съд е приел, че към момента на сключване на процесния договор за дарение между ответниците, ищцата има качеството на кредитор по отношение на ответника И. и тази разпоредителна сделка, осъществена от същия, е увреждаща за нея, като последният знае за увреждането. Съдът е посочил и че оглед безвъзмездния характер на сделката, знанието у ответницата И. – лицето, с което длъжникът е договарял, е без правно значение. Предвид така изложеното, апелативният съд е достигнал и до крайния си извод, че предявеният по делото П. иск е доказан и основателен. Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, апелативният съд е извършил самостоятелна преценка както на събраните по делото доказателства, така и на доводите и възраженията на страните, и въз основа на това е направил свои собствени фактически и правни изводи по съществото на правния спор, като по този начин – в качеството си на инстанция именно по съществото на спора, е дал отговор и на всички доводи във въззивната жалба на ответниците-касатори. С това третият – процесуалноправен въпрос, формулиран от страна на касаторите, е разрешен с обжалваното въззивно решение, не в противоречие, а в съответствие с трайно установената практика (включително задължителна такава) на ВКС, намерила израз и в посочените от жалбоподателите в тази връзка, решения на ВКС. Наред с това следва да се посочи и че (както неведнъж е изтъквано в определения по чл. 288 от ГПК на ВКС, предвид разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, както и оплакванията му за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивната инстанция при обсъждането на доводите на страните и на доказателствата по делото, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, тъй като във фазата по селектиране на касационната жалба, касационната съдебна инстанция не може да се произнася по правилността на обжалваното въззивно решение. С оглед това, съдът намира, че не е налице наведеното от касаторите-ответници, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този процесуалноправен въпрос. Няма основание касационното обжалване да се допуска и по първия правен въпрос в изложението към касационната жалба. Както стана ясно, въззивният съд е приел за несъмнено установено по делото качеството на кредитор на малолетната ищца спрямо касатора-ответник И., както предвид влязлото в сила съдебно решение, с което той е осъден да ѝ заплаща издръжка, така и като произтичащо по силата на саимя закон – той ѝ дължи издръжка като неин баща, дори и без влязло в сила съдебно решение. Първият правен въпрос изхожда от напълно противоположната хипотеза – качеството на кредитор да не е доказано по отношение на ищеца в производството по чл. 135 от ЗЗД. Поради това, този правен въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това, в мотивите към т. 2 от ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено следното: „По принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по П. иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти (предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато П. иск е обективно съединен с иск за вземането)). Той (съдът) може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.“ Същото е приел и въззивният съд по настоящото дело. Нищо различно не е прието и в посоченото от жалбоподателите, решение № 199/12.03.2018 г. по търг. дело № 1168/2016 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, в което е разгледан случай, попадащ в приложното поле на ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно – съгласно твърденията на самия ищец по делото (а и от доказателствата по същото е установено, че) единият от ответниците-съпрузи – прехвърлители по процесната сделка, не е длъжник на ищеца, респ. – последният не е негов кредитор, поради което е прието, че по отношение на този ответник-недлъжник искът по чл. 135 от ЗЗД не може да бъде уважен. По настоящото дело установените по делото обстоятелства са напълно различни, поради което тази посочена от касаторите практика на ВКС, е напълно неотносима към настоящия случай, респ. – въззивното решение не е в противоречие и с нея. По аналогични съображения не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по втория правен въпрос, посочен от жалбоподателите – дали искът по чл. 135 от ЗЗД следва да бъде уважен, когато длъжникът с извършването на разпоредителното действие не създава трудности за удовлетворение на кредитора. Този въпрос е също некоректно формулиран, тъй като въззивният съд не е обсъждал дали процесното дарение създава или не „трудности за удовлетворение“ на ищцата-кредитор, а е приел, че дарението безспорно я уврежда, като се е позовал на трайно установената практика на ВКС, съгласно която, всеки акт на разпореждане на длъжника намалява неговото имущество, а оттам и възможността за удовлетворяване на неговите кредитори, което в още по-голяма степен е така, когато актът на разпореждане е безвъзмезден. Именно в същия смисъл е и приетото в посоченото от касаторите решение № 93/28.07.2017 г. по търг. дело № 638/2016 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, поради което обжалваното въззивно решение не е в противоречие и с него. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване служебно от настоящата инстанция. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на малолетната ищца, претендираните и направени от нейно име разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ѝ в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 1 450 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение