Определение № 551 от 12.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 40/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищците по делото Л. Перриго Къмпани (L. Perrigo Company), Перриго Фарма Интернешънъл ДАК (Perrigo Pharma International Designated Activity Company) и Перриго Къмпани (Perrigo Company) против определение № 2557/13.10.2022г. по ч. т. д. № 2027/2022г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено определение № 1506/04.05.2022г. по т. д. № 1833/2021г. на Софийския градски съд за прекратяване на производството по делото, на основание чл.130 ГПК по иска за установяване по отношение на „РУЕЛ 2000“ ООД на факта на недобросъвестно заявяване за регистрация на комбинирана търговска марка. Жалбоподателите излага съображения за неправилност на определението, поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Ответникът „Руел 2000" ООД е депозирал писмен отговор, след изтичане на срока по чл.276, ал.1 ГПК. С допълнителна молба от 09.02.2023г. иска присъждане на разноските за всички инстанции. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Софийски градски съд е бил сезиран с иск по чл.36, ал.3, т.1, във вр. с чл.12, ал.5 Закона за марките и географските означения. По изложените в исковата молба съображения ищците - Л.Перриго Софийски градски съд е прекратил производството по делото на две основание - чл.129, ал.3 ГПК и чл.130 ГПК. Приел е от една страна, че третия ищец - Перриго Къмпани не е отстранил констатираната нередовност на исковата молба, и от друга - дори да се приеме, че нередовността на исковата молба е отстранена, за ищците липсва правен интерес от предявяване на иска само срещу един от заявителите на спорната търговска марка - „Руел 2000" ООД, по който начин не може да се достигне до целената правна последица- заличаване на марката. Въззивният състав е намерил така постановеното определение за правилно като краен резултат. В мотивната си част е изложил, че напълно споделя извода за липса на правен интерес на ищците от предявяване на иска само срещу един от заявителите на спорната търговска марка по изложените от първата инстанция мотиви, поради което е препратил към тях на основание чл.272 ГПК. По отношение наличието/липсата на основанието на чл.129, ал.3 ГПК за прекратяване на производството по делото въззивният състав е приел следното: На основание чл.129, ал.2 ГПК СГС е оставил без движение производството по делото, като е указал на ищеца Периго Къмпани в едноседмичен срок от съобщението да заяви, дали то е дружеството, което в съпритежание с ответника е регистрирало спорната марка и ако е така - да обоснове правен интерес от провеждане на установителната претенция, а ако не е това дружество - да посочи какво го отличава от дружеството -съпритежател на регистрираната спорна марка и какъв е правният му интерес от провеждане на настоящото производство. На стр.13, т.28 от подадената на 09.02.2022г. уточняваща молба ищците, вкл. и ищецът ПЕРРИГО Къмпани, са заявили позицията си, че лицето, на което е регистрирана търговската марка - ,,Перриго Къмпани Инк." не съществува и че то се различава от третия ищец по изписването на наименованието на правно- организационната форма, а именно „ИНК", а на стр.14, т.30 - че третият ищец Перигго Къмпани не е заявил и регистрирал в съсобственост с „Руел 2000" ООД процесната /спорна/ търговска марка. Съдът е намерил, че тези изявления на ищците, разглеждани самостоятелно и в съвкупност с изложеното на стр.11, т.21 от молбата, налагат категоричен извод, че с молбата от 09.02.2022г. е отстранено констатираното от първоинстанционния съд противоречие, поради което е счел, че направеният от него извод за противното не отговаря на фактите по делото. Съдът е приел, че след като ищците са отстранили нередовностите на исковата молба в указания им срок, в настоящия случай хипотезата на чл.129, ал.3 ГПК се явява неприложима. По отношение липсата/наличието на правен интерес от предявяване на иска въззивният състав е изложел следните съображения: С разпоредбата на чл.36, ал.3 ЗМГО законодателят е уредил различни хипотези, представляващи самостоятелни основания за заличаване на регистрацията на марка по искане на изброените в чл.36, ал.5 ЗМГО активно легитимирани правни субекти. Посочил е, че заличаването на регистрацията се осъществява по административен ред и има действие от датата на подаване на заявката (чл.38, ал.З ЗМГО). С разпоредбата на чл.З6, ал.3, т.1 ЗМГО е предвидена възможността (основание) заличаването на регистрираната марка да се извърши след успешно провеждане на установителен иск, с който се признава за установено, че заявителят е действал недобросъвестно при подаване на заявката. Счел е, че искът за недобросъвестни действия на заявителя при подаване на заявката за регистрация на марка представлява иск за установяване на съществуването на факт с правно значение, предявяването на който е изрично предвидено в закона, което обуславя допустимостта му по правилата на процесуалния закон - чл.124, ал.4, изр.2 ГПК. Предвид установителния характер на иска, е приел, че наличието на правен интерес е задължителна процесуална предпоставка за допустимостта му. Посочил е, че наличието на такъв се определя от целените с предявяването му правни последици, които в случая са заличаване на регистрацията на спорната мярка и в резултат на това - преустановяване на действието на марката и погасяване на правата на маркопритежателя. Предвид, че последиците от установителния иск ще настъпят в правната сфера на лицето, упражняващо права на основание на регистрацията, е заключил, че това лице се явява и легитимиран ответник по иска. Счел е, че в хипотеза на съпритежание на правото върху марката, какъвто е и настоящият случай, установяването на факта на недобросъвестността на заявителя следва да се предяви срещу всички лица, притежаващи права върху марката, които се явяват задължителни другари в процеса. Въз основа на изложеното, не е споделил доводите за допустимост на иска като предявен единствено срещу единия от притежателите на марката -„Руел 2000" ООД, тъй като вторият заявител, респ. съпритежател на процесната марка е несъществуващо търговско дружество. Аргументирал се е, че при липса на предприети действия по чл.32, ал.2 ЗМГО, които да са довели до погасяване на правото на „Перриго Къмпани Инг." върху спорната марка, същият продължава да е нейн притежател, съвместно с „Руел 2000" ООД и това е определящо за съвместната им пасивна процесуална легитимащия по установителния иск. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Когато споделя изводите в обжалвания пред нея акт и препраща към тях на основание чл.272 ГПК, длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доводи и оплаквания в жалбата срещу така приетите от първата инстанция изводи? Твърди се противоречие на атакувания акт с: решение № 13/12.02.2021г. по т. д. № 2896/2019г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 40/04.02.2015г. по гр. д. № 4297/2014г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 96/18.06.2019г. по т. д. № 1962/2018г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 50/22.05.2019г. по гр. д. № 1441/2018г. на 1-во г.о. на ВКС.; 2/ В случай като настоящия, когато търговска марка е регистрирана като съпритежание на две компании, за които ищците твърдят, че първата е ответникът, а втората - не съществува, а ответникът твърди, че съпритежател на марката е единият от ищците, достатъчно ли за допустимостта на иска за установяване на недобросъвестно заявяване на марката, конституирането като ответник само на първата компания, щом за втората няма твърдения, че съществува.“ Касаторите се позавават на наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 /по първи въпрос/ и т.3 /по втори въпрос/ и на чл.280, ал.2, предл. последно ГПК, като цитират определение № 933/26.11.2018г. по гр. д. № 2427/2018г. на 4-то г.о. на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че атакуваното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол, предвид следното: Решаващият извод на въззивната инстанция е, че марката е регистрирана в съпритежание от две дружества, поради което, с оглед целта на установителния иск за недобросъвестност на заявката – да се заличи марката с обратна сила, вписаните съпритежатели на същата се явяват задължителни другари, като в случая претенцията не е насочена към американската компания – съпритежател. Касаторите поддържат последователно, че такава компания никога не е съществувала /няма вписване на същата в регистрите на САЩ/, поради което не могат да предявят иск срещу нея. В случая в ПВ като съзаявител и съпритежател на марката, заедно с ответника, е посочено дружеството - „PERRIGO COMPANY“ INC, US, Allegan ZIP MM4901, 515 Eastem Avenue“. За да може да бъде предявен иск само срещу единия съпритежател на марката е необходимо да бъде доказано твърдението на ищците, че другият съпритежател не съществува, в която хипотеза фигурата на задължителното другарство е неприложима. Доколкото посочената като съпритежател на марката американска компания е индивидуализирана с наименование и адрес в регистъра на ПВ, и в САЩ е установен регистрационен режим на компаниите, фактът, че такава компания (с посочените два индивидуализиращи елемента – име и адрес), не е вписана в регистъра по посоченото седалище, може да бъде удостоверен от този регистър, като тежестта на доказването на този факт се носи именно от ищеца, доколкото той се ползва от него, тъй като в този случай не е налице фитурата на задължителното другарство (другари не могат да бъдат насрещните страни в гражданския процес). С оглед изложеното, независимо, че по втори въпрос е налице произнасяне на въззивната инстанция, същият не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като фактът на несъществуване на компанията – съпритежател на марката (към момента на заявката и към момента на предявяване на исковете), на който се основава въпросът, не е установен по делото, като за този факт, ищците, които се ползват от него, са могли да представят доказателства. Втори въпрос също не може да предпостави допускането на определението до касация, тъй като отговорът на този въпрос сам по себе си не може да доведе до промяна на изхода на спора, предвид посочения по-горе решаващ извод на съда, че условие за допустимост на исковете е предявяването им спрямо двамата задължителни другари - съпритежатели на марката (при недоказаност на твърдението, че единият от тях никога не е съществувал). С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да бъдат обсъждани наведените от касаторите допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Предвид гореизложеното, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било определние, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното определение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано, с оглед правилата на формалната логика. Въпреки изхода на спора, на ответника по касацията не могат да бъдат присъдени разноски, тъй като: първо, същият не е извършил процесуални действия в касациноното производство (отговорът от 12.01.2023г. е депозиран извън преклузивния едноседмичен срок, течащ от връчването на частната касационна жалба на 12.12.2022г.), второ, доколкото ВКС не постановява промяна на изхода на спора, за разноските, направени за долните инстанции, е следвало ответникът да сезира съответната инстация по реда на чл.248, вр. 81 ГПК, което в случая не е направено и преклузивните срокове за това са изтекли. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд