Определение № 4163 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1518/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 205 от 28.11.2022г. по гр.д. № 327/2022г. на Пловдивски апелативен съд в частта му, с което е потвърдено решение №260007 от 04.05.2022г. на Хасковски окръжен съд по гр.д. № 222/2019г. за осъждане на “Многопрофилна болница за активно лечение-Харманли“ ЕООД да заплати на В. Д. Д. и Г. Ж. Ю. на основание чл. 49 ЗЗД по 80 000лв. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната дъщеря Т. В. Д., починала на 13.04.2014г., заедно със законната лихва от 27.03.2016г. до 27.03.2019г. Касационната жалба е подадена от “Многопрофилна болница за активно лечение-Харманли“ ЕООД чрез адв. Д. А. и касае присъденото обезщетение над 40 000лв. за всеки от двамата ищци. В приложеното изложение се претендира допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1, т.3 ГПК и поради очевидна неправилност. Ответниците по касационната жалба В. Д. Д. и Г. Ж. Ю. чрез адв. К. Г. заявяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират се от пълномощника разноски по чл. 38, ал.2 ЗАдв. Третото лице помагач А. Й. Н. не е представила писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е висящо по исковете на В. Д. Д. и Г. Ж. Ю. против касатора по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на тяхното дете Т., родено на 08.04.2014г. и починало на 13.04.2014г. по вина на А. Й. Н. - лекар в ответната болница, конституирана като трето лице-помагач по делото. Обстоятелствата, обуславящи ангажирането на отговорността на подпомагащата страна са установени с влязла в сила присъда - тя е призната за виновна в това, че за периода 08.04.2014 г. - 11.04.2014 г. в качеството си на лекар - ординатор педиатър в Детско отделение към „МБАЛ- Харманли.“ ЕООД е причинила смъртта на Т. В. Д. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност - медицинска дейност, което съставлява престъпление по чл. 123, ал. 1 НК. Между страните не е спорно и предвид необжалваната осъдителна част на решението до размер на 40 000лв. обезщетение за всеки ищец, са налице предпоставките на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за ангажиране имуществената отговорност на касатора в качеството му на възложител за причинената от противоправното поведение на д-р Н. смърт на детето Т.. Спорен е въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди над 40 000лв до присъдения размер от 80 000лв. Въззивният съд е посочил, че съгласно ППВС № 4/1968 г. и трайната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. При определяне справедлив размер на обезщетението за претърпени болки и страдания при причиняване на смърт, следва да се съобразят редица критерии като възрастта на починалия, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, причинените на последния морални страдания, обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество при отчитане на икономическите условия в страната. Фактор с определящо значение за интензитета и продължителността на претърпените вреди вследствие на смърт е степента на близост, привързаност и обич между увредения и починалия. Тук съдът е посочил, че загубата на дете е най-голямото нещастие, което може да сполети един родител. Страданието, което се изпитва при загуба на дете, може и да намалее след дълъг период от време, но никога не изчезва напълно. Споменът за смъртта на детето ще го следва цял живот и ще има траен негативен ефект върху психическото му състояние и начина на живот - изолация, повишена тревожност, емоционално напрежение, неудовлетвореност, подтиснатост. По делото е установено, че ищците са чакали с нетърпение раждането на детето и неочакваната му смърт пет дни след раждането им е причинило изключително силни страдания. От показанията на св. С. и И. е явно, че двамата изключително тежко приели загубата на новороденото си дете - бащата спрял да се храни, а майката изпаднала в депресия и се изолирала. Болката и невъзможността да приемат загубата на тяхното новородено дете е породило емоционално напрежение между тях, което в крайна сметка е довело до тяхната раздяла. Предвид изложеното въззивният съд е счел, че присъденото от окръжния съд обезщетение в размер на 80 000 лв. на всеки от родителите е съобразено с интензитета и продължителността на преживените от тях болки и страдания. Съдът е отчел обстоятелството, че детето е починало много скоро след раждането си, при което емоциите и привързаността са с по-малък интензитет, отколкото, ако бяха имали по-дълго време контакти и преживявания, както и че то не е първородното им дете, но тези обстоятелства според него не могат да обосноват намаляване на присъденото обезщетение, което е съобразено с изключително силните болки страдания, които ищците обективно са претърпели от смъртта на детето си. Релевираното в жалбата възражение, че вина за смъртта на детето има и лекарят от доболничната помощ съдът е приел за преклудирано и е отказал да разгледа. Възражението за съпричиняване от страна на родителите поради това, че не са потърсили незабавно медицинска помощ, е намерил за неоснователно. В случая не е налице неправомерно поведение на родителите, изразяващо се в непотърсена медицинска помощ, което да е в причинна връзка със смъртта на детето. Майката е обърнала внимание за появата на синини по крайниците на детето, но е получила успокоение от д-р Н., че те не са повод за притеснение. Не би могло да се изисква от родителите да имат медицински познания и да могат сами да разпознаят доколко са притеснителни симптомите и какви мерки да предприемат. Родителите добронамерено са повярвали на лекаря, осланяйки се на неговата компетентност. Не се установи да им е било препоръчано от лекаря да следят за определени симптоми и да вземат определени мерки при появата им. Освен това, твърде кратък е периодът от настъпилото влошаване до смъртта и не може да се приеме, че неоправдано не са потърсили спешна медицинска помощ. Видно от заключението на експертизата, че още към момента на изписване на детето състоянието му е изисквало спешна квалифицирана медицинска помощ, неосигуряването на която е довела до необратимост на заболяването и до неговата смърт. Затова именно поведението на лекаря, който е изписал детето, без да отчете тези симптоми, е единствената причина за леталния край. Върховният касационен съд, при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване намира, че такива липсват. Съображенията са следните: Правните въпроси, които касаторите намират разрешени в противоречие с практиката на ВКС са: 1/ за критериите и обстоятелствата, които имат значение за определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди; 2/ за задължението на съда да посочи кои са тези обстоятелства и как са се отразили на духовната сфера на ищеца, за надлежното мотивиране на решението чрез посочване значението конкретно установените релевантни обстоятелства; 3/ за задължението на въззивния съд да основе решението си на установените по делото обстоятелства; 4/ за съответствието на мотивите на въззивното решение с изискването за съдържание на тези мотиви по чл. 235 и 236, ал.2 ГПК; 5/ за задължението на съда да обсъди всички твърдения, възражения и оплаквания на въззивника и да изложи мотиви по тях; 6/ за задължението на въззивната инстанция да постанови решението в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест; 7/ за задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора и да изложи изводите си по тези доказателства, твърдения и възражения. По същите процесуални въпроси се сочи и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Наред с това се поставят още въпроси, касаещи конкретни обстоятелства, имащи значение за определяне размера на обезщетението, а именно: а/ следва ли съдът да съобрази, че детето е починало много скоро след раждането и е било в дома на родителите си само два дни, при което емоциите и обвързаността са по-малки; б/ има ли значение за вредите фактът, че след смъртта на детето е последвала раздяла между родителите; в/ може ли съдът да извежда изводи относно размера на обезщетението въз основа на показания на свидетели, които не са очевидци, а преразказват това, което знаят от ищците и как трябва да се преценяват показанията на близки приятели или роднини; г/ налице ли е съпричиняване от страна на родителите и от лекарите от доболничната помощ предвид установеното, че майката по време на бременността е имала заболяване от същия вид и е била хоспитализирана; следвало ли е съдът да назначи служебно друга медицинска експертиза или да коригира доклада си като даде възможност за ангажиране на нови доказателства; д/ допустимо ли е съдът да изгражда изводи за наличие на негативен ефект върху психическото състояние на ищците - изолация, повишена тревожност, потиснатост и др., без тези обстоятелства да са заявени в исковата молба и без да са представени медицински документи от психолог или психиатър; е/ може ли ответникът по иск по чл. 49 ЗЗД да навежда доводи за виновно поведение и на трето лице, за което той не отговаря, ако тези факти са станали известни в хода на делото след събиране на доказателствата и длъжен ли е съдът да ги разгледа. Поставя се и въпросът за задължението на съда да изложи мотиви по какъв начин и с какви изчисления е достигнал до размера на дължимите държавни такси, разноски и адвокатско възнаграждение. Изтъква се очевидна неправилност на обжалвания акт поради незаконосъобразна преценка на доказателствата и по приложение на закона. Във второ изложение се поставя въпросът за дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗАдв и начинът на неговото определяне при настъпило изменение на Наредбата в хода на делото. Първият и вторият от правните въпроси са по приложението на чл. 52 ЗЗД и са свързани с обстоятелствата, които имат значение за определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд не се е отклонил от практиката по ППВС № 4/1968г. и последващата трайна практика на ВКС. Съдът е посочил кои са значимите обстоятелства, установени от доказателствата и релевантни за случая, като е обсъдил тяхното отражение върху размера на обезщетението. Изложил е своите мотиви и по доводите за непродължителната връзка между родителите и детето. Фактът, че мотивите са сравнително кратки не означава, че има пренебрегнати обстоятелства. Следващите въпроси - от трети до седми включително са процесуални и се свеждат да задължението на съда да основе решението си на установените по делото обстоятелства, да изложи мотиви по твърденията, възраженията и оплакванията на въззивника, както и да съобрази правилата за разпределение на доказателствената тежест. Въпросите са провокирани от оплаквания, че решението има кратки и бланкетни мотиви, което е приравнено на липса на мотиви както по отношение възражението за съпричиняване, така и по отношение на релевантните за вредите обстоятелства. Всъщност касаторът не сочи конкретни необсъдени доказателства или свои възражения, отразили се върху изхода на спора, а изразява несъгласие с изводите на съда по тях. Според настоящия състав липсва противоречие с посочената практика и касационно основание по повдигнатите въпроси не следва да се допуска. Както бе посочено по-горе съдът е изложил своите съображения по наведените от ответника по иска възражения. Възражението за съпричиняване е разгледано обстойно и е надлежно мотивирано. Възражението, че принос за увреждането имат и други лица, за които касаторът не носи отговорност по чл. 49 ЗЗД, не е разгледано, защото то не би довело до промяна на изхода на спора - дори да има съпричинители на вредата всеки от тях отговаря спрямо увредения за цялото задължение /чл. 53, чл. 122 и чл. 127 ЗЗД/, а разпределение на отговорността помежду им може да има само във вътрешните им отношения. Следващите въпроси, посочени по-горе с буквите от „а“ до „е“ не запълват основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, което касаторът поддържа. Не може да се приеме, че това са въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото както е разяснено съдържанието на това понятие в Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК, т.4. По голямата част от въпросите има практика на Върховния касационен съд, която не е нарушена от въззивния съд - бб.“в“, „д“. Съдът е изложил изрични съображения по довода, че детето е починало много скоро след раждането. Съдът е дал вяра на разпитаните свидетели, които имат непосредствени впечатления за поведението на ищците и за техните преживявания след смъртта на бебето им. Няма как да не се отчете, че мъката и тъгата са душевни състояния, които човек преживява обикновено сам или сред най-тесен кръг хора. Така че за тяхното наличие може да се съди именно по белезите, описани от свидетелите - затваряне в къщи, липса на апетит, нежелание за общуване. Изводите на съда за негативни психически преживявания на ищците не е необходимо да са подкрепени с медицинска документация и с експертизи на психолог или психиатър, тъй като не е имало данни, че състоянието им е налагало такава специализирана помощ и лечение. Вярно е, че раздялата между родителите не е изрично изтъкната в исковата молба, но тя е установена от дадените обяснения по чл. 176 ГПК и от свидетелите, които именно я свързват със злощастното събитие. Що е отнася до доводите свързани със заболяване на майката, което е обусловило заболяването на плода, съответно наличието на вина на лекаря, който е проследявал бременността й, то несъмнени доказателства в тази насока не са събрани. Вещото лице от медицинската експертиза е изразило своето предположение, но е посочило, че кръвни изследвания на майката, който да потвърждават това, не са налице; няма и данни за неин престой в болница, противно на твърденията на касатора. Поради това не е било необходимо съдът служебно да назначава друга експертиза, както се поддържа в изложението. Още повече, че както бе изяснено, наличието на съпричиняване на вредата и от друг лекар, не би освободило ответника от отговорност. Последният въпрос касае разноските по делото и конкретно размера на дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 Задв. при настъпило в хода на делото изменение в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Този въпрос не е разглеждан в обжалваното решение. По искане на касатора по реда на чл. 248 ГПК въззивният съд е изменил решението в частта за разноските и в свое определение № 27 от 25.01.2023г. е изложил съображения коя редакция на Наредба № 1 от 2004г. е приложима. Това определение е подлежало на касационно обжалване, но не е било обжалвано от „МБАЛ-Харманли“ по реда на чл. 274, ал.3 ГПК. Поради това този въпрос не може да обуслови достъп до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Не могат да бъдат споделени съмненията за очевидна неправилност на съдебния акт. Както е изяснено в практиката на Върховния касационен съд основанието „очевидна неправилност” визира особено тежки пороци, които да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Такива биха били случаите на подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, на приложение на закона в обратен смисъл, нарушаване на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, нарушаване на основни логически, опитни и общоприложими правила в процеса на формиране на правните изводи. Такива тежки нарушения на процесуалния и материалния закон не се съзират в случая. В обжалвания акт Пловдивски апелативен съд е изложил своите мотивирани съображения защо определя този размер на обезщетенията и правилността им не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. Несъгласието на касатора с изводите на съда по преценка на доказателствата не може да бъде подведено към основанието „очевидна неправилност” и към предпоставките за допускане на касационен контрол като цяло. Въз основа на изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. По разноските. Ответниците са защитавани от адв. К. Г. безплатно и нему следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗАдв, определено съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 3850лв. с оглед обжалвания интерес. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.