Определение № 1308 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4869/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Велинград, подадена чрез процесуален представител адв. Д. С. против решение № 287/27.06.2025г. постановено по в.гр.д. № 402/2025г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 47/28.02.2025г., постановено по гр.д. № 213/2024г. по описа на Районен съд – Велинград, с което на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 36, ал. 3 от ЗА е прието за установено в отношенията между страните, че Община Велинград дължи на Г. Х. Б. с ЕГН [ЕГН] сумата от 13885.43 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Община Велинград по ч.гр.д. № 1030/2013г. по описа на Районен съд – Велинград, определено по размер с решение № 387/13.09.2023г. на Адвокатски съвет – Пловдив по Протокол № 20/13.09.2023г., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 18.01.2024г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена Заповед № 27/18.01.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. 52/2024г. по описа на Районен съд – Велинград. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде определен справедлив размер на адвокатското възнаграждение. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е изградил неправилни фактически изводи, довели и до неправилен краен извод за доказано основание на предявения иск. Не е съобразил възраженията на община Велинград, че решението на АС – Пловдив не може да обвърже общината, която не е участвала в процедурата по вземането му; не е породило правни последици, доколкото не е било съобщено на засегнатото лице, поради което претенцията на ищеца не е доказана по основание, нито по размер, нито е станала изискуема. Въззивният съд не е обсъдил всички факти и обстоятелства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, като е достигнал до логически неиздържани изводи, че искането за определяне на справедлив размер на възнаграждението е преклудирано като заявено пред въззивната инстанция. Съдът не е взел предвид, че още в отговора на исковата молба ответникът е отправил искане за постановяване на решение съобразено с решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С-438/2022г. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Г. Х. Б., чрез процесуален представител адв. С. С. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел, че предмет на разглеждане е предявен от Г. Х. Б. срещу Община Велинград иск за признаване съществуването на вземане на ищеца от ответника за сумата 13885.43 лв. – дължимо адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ответника по ч.гр.д. № 1030/2013г. по описа на Районен съд – Велинград, по което ищецът е осъществил представителство на ответника въз основа на пълномощно, без сключен между страните договор за правна защита и съдействие, чийто размер е определен с решение № 387/13.09.2023 г. на АС – Пловдив по Протокол № 20/13.09.2023г., ведно със законната лихва. Приел, че на 03.10.2013г. е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК с № 516, с която заповедният съд е разпоредил длъжникът Община Велинград да заплати на кредитора “Еко-Титан“ ЕООД – клон София, сумата от 984430.16 лева, представляваща неплатена дължима сума по нотариално заверен договор между страните, законна лихва върху главницата от 03.10.2013г. до окончателното плащане на вземането, както и разноски от 19688.60 лева за внесена държавна такса. Постановено било незабавно изпълнение на заповедта, както и издаване на изпълнителен лист. На 04.02.2019г. кметът на Община Велинград е упълномощил адв. Г. Х. Б., да го представлява по ч.гр.д. № 1030/2013г. по описа на Районен съд – Велинград, за което е съставено пълномощно в писмена форма изх. № 92-00/386 от 04.02.2019г. Процесуалното представителство било уговорено до приключване на делото във всички инстанции и за извършване на всякакви съдопроизводствени действия, включително и тези по чл. 34, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 от ГПК – да преупълномощава други адвокати, да сключва спогодба, да намалява иска, да оттегля или да се отказва от иска, да признава искания на другата страна, да получава пари или други ценности, да получава депозирани разноски. Три дни след упълномощаването му, адв. Г. Б. е депозирал по делото писмена молба от 07.02.2019г., с искане да бъдат обезсилени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 03.10.2013г. по ч.г.д. № 1030/2013г. на РС-Велинград, издадени в полза на „Еко Титан“ ЕООД – клон София, като издадени на неправосубектна страна. По молбата съдът се е произнесъл с разпореждане от 20.02.2019г., с което на молителя е дал указания за отстраняване на констатирани нередовности. В изпълнение на указанията на съда, адв. Б. е подал молба от 21.03.2019г. Съдът приел, че нередовностите на първата молба не са отстранени и с разпореждане от 23.04.2019г. е оставил без разглеждане молбата. Адв. Б. е обжалвал това разпореждане и същото е било отменено с определение от 09.07.2019г. по в.ч.гр.д. № 452/2019г. на ОС – Пазарджик, а делото върнато с указание първоинстанционният съд да се произнесе по подадената молба за обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист. С определение от 11.07.2019г. РС-Велинград отхвърлил молбата за обезсилване на заповедта и изпълнителния лист. Това определение е обжалвано от адв. Б. пред ОС – Пазарджик, но подадената частна жалба е върната с разпореждане от 25.09.2019г. по ч.гр.д. № 1030/2013г. на РС-Велинград. Съдът е намерил, че частната жалба е процесуално недопустима, тъй като обжалваният акт не е преграждащ. Срещу разпореждането адв. Б. е подал частна жалба вх. № 5012/10.10.2019г. С молба вх. № 11088/04.12.2019г. до ОС-Пазарджик, подадена лично от кмета на Община Велинград – К. К., частната жалба от 10.10.2019г. е била оттеглена вследствие на постигнато между Община Велинград и „Еко Титан“ ЕООД споразумение от 10.12.2019г., в § 1 от което е предвидено задължение за Община Велинград да оттегли подадените жалби с произтичащите от това последици. С определение № 667/05.12.2019г. по в.ч.гр.д. № 846/2019г. на ОС-Пазарджик частната жалба е върната на основание чл. 264 от ГПК. Определението е връчено на жалбоподателя на 16.12.2019г. и не е обжалвано. Същото е влязло в сила на 24.12.2019г. По молба на адв. Б., Адвокатски съвет – Пловдив се е произнесъл с Решение № 387/13.09.2023г., обективирано в Протокол № 20/13.09.2023г., по силата на което на адвокат Г. Б. от АК Пловдив, на основание чл. 36, ал. 3 от ЗА е определено адвокатско възнаграждение в размер на 13885.43 лв. с ДДС за извършване на правни действия по ч.гр.д. № 1030/2013г. на РС-Велинград. При тези факти от правна страна въззивният съд, включително и препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК, направил извод, че по делото не е установен сключен договор за правна защита и съдействие между страните; че при валидно упълномощаване ищецът, в качеството му на адвокат е осъществил процесуално представителство на Община Велинград в производството по ч.гр.д. № 1030/2013г. на РС-Велинград; че възнаграждението за това представителство е определено с решение на АС-Пловдив от 13.09.2023г. в предявения размер от 13885.43 лв. с ДДС, като вземането на ищеца на това основание съществува и няма данни да е заплатено от ответника. Приел, че спорът по делото е концентриран върху това какви действия били реално извършени от адв. Б. и дали те са били предприети в полза на представлявания. Посочил, че нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба, ответникът не е навел конкретни доводи, обосноваващи извод, че действията по процесуално представителство предприети от адв. Б. по ч.гр.д. № 1030/2013г. по описа на РС – Велинград са незаконосъобразни, или предприети в противоречие с интересите на представлявания. Обосновал, че от данните по делото е установено, че процесуалният представител е действал в пределите на учредената му представителна власт о момента на упълномощаването му до десезирането на съда от кмета на общината и изцяло в интерес на доверителя му, доколкото, отчитайки и етапа, на който се е намирало производството към момента на упълномощаването му, адвокатът е предприел единствено възможните действия по обезсилване на изпълнителното основание и във връзка с тях е изпълнявал точно и своевременно всички указания на съда и е обжалвал всички неизгодни за интересите на доверителя му съдебни актове. Заключил, че искът за установяване вземането на ищеца от ответната община за определеното му от АС –Пловдив адвокатско възнаграждение за извършените от него правни действия по ч.гр.д. № 1030/2013г. по описа на РС – Велинград, се явява доказан по своето основание, като са неоснователни възраженията на Община Велинград за неговата недължимост. Изтъкнал, че възражение за прекомерност на размера на определеното адвокатско възнаграждение е направено за първи път във въззивната жалба. С извод, че е преклудирано приел, че то не следва да бъде обсъждано. За преклудирано на основание чл. 133 от ГПК приел и направеното за първи път по делото с въззивната жалба възражение за нищожност на решението на АС-Пловдив от 13.09.2023г., като противоречащо на чл. 101, § 2 от ДФЕС. Доколкото въпросът за справедливия размер на адвокатското възнаграждение по чл. 36, ал. 3 от ГПК в светлината на решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. е поставен за първи път едва в производство пред въззивната инстанция, то приел, че също се явява преклудирано, тъй като е следвало да бъде коректно и надлежно въведено и мотивирано още с отговора на исковата молба или поне с възражението по чл. 414 от ГПК, каквото позоваване там не е направено. Посочил, че дори и да се приеме, че възражение за прекомерност е допустимо въведено в процеса с направеното от ответника цитиране в отговора на исковата молба на решението на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г., мотивирал, че то е неоснователно и липсва основание за редуциране на размера на определеното на ответника адвокатско възнаграждение. Този извод основал на преценка на броя и вида на извършените от адв. Б. правни и фактически действия по делото, които определил като прецизни, навременни и професионално предприети, които съпоставил с високия размер на защитимия по делото материален интерес. С тези съображения извел основателност на предявения установителен иск, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Община Велинград обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, като поставя следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства? 2/ Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становище и възражение, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно наведените от страните доводи и възражения? Сочи, че въпросите са разрешени по делото в отклонение с приетото в практиката на ВКС, обективирана в определение № 350/15.02.2024г. по ч.т.д. № 75/2024г., II ТО и на практика на апелативни съдилища в страната /по първи въпрос/ и решение № 50169/02.12.2022г. по гр.д. № 2939/2021г. на ВКС, III ТО и всички цитирани в него /по втория въпрос/. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Поставените в изложението въпроси са различни формулировки на въпроса за задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и л. 236, ал. 2 от ГПК. В принципната му формулировка той е общозначим за всеки гражданскоправен спор и разрешаването му в съответствие с константната практика на ВКС е гарант за законосъобразност на всяко съдебно решение, като постановено при съблюдаване на основните начала на гражданския процес въобще. Поставен е от касатора в подкрепа на оплакването, че изводите на въззивния съд са предполагаеми и противоречиви, както и че доводът за справедливо адвокатско възнаграждение не е обсъден. В светлината на този довод, поставеният процесуалноправен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Константно е даденото в нея разрешение, че съдът е длъжен съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК да обсъди в мотивите на решението всички доказателства по делото, всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и доводите на страните. Съдът гради фактически изводи, като обсъжда поотделно и в съвкупност всички допустими и релевантни към дадения факт доказателствени средства, по вътрешно убеждение. Ако не го стори, нарушавайки чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, той засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 от ГПК. Вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност; вътрешното убеждение не се формира произволно, а при спазване на логическите, опитните и научните правила /решение № 74/07.02.2025г. по гр.д. № 4911/2023г. на ВКС, IV ГО; решение № 50169/02.12.2022г. по гр.д. № 2939/2021г. на ВКС, III ТО и много други/. Въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, а е в съответствие с приетото в нея, поради което по поставения въпрос не е налице специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съответно липсва приложно поле на касационното обжалване. Това е така, защото въззивният съд е изпълнил задължението си, като е обсъдил всички събраните по делото доказателства и е посочил кои действия приема, че са реално извършени и какво е значението им за приключването на производството срещу общината. Изрично е отразил в мотивите си, че доводите и възраженията на ответника, които са допустимо въведени в процеса с отговора на исковата молба са неоснователни. За да обоснове извод за основателност на предявения установителен иск въззивният съд е обсъдил в мотивите си поддържаните от ответника доводи в отговора на исковата молба, изчерпващи се до това, че дължи възнаграждение само за реално извършени от адвоката действия и то доколкото същите отговарят на изискванията на закона и са в интерес на доверителя; че действията на адв. Б. не са били в интерес на община Велинград; за погасяване на иска по давност; за определяем размер на възнаграждението за всяка инстанция съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата, в относимата й редакция, увеличено с дължимия на адвоката на ДДС и съобразно решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С-438/2022г. След преценка на доказателствата по делото поотделно и в съвкупност, съпоставена с доводите и възраженията на всяка от страните, въззивният съд е достигнал до извод за осъществено от ищеца процесуално представителство на Община Велинград в производството по ч.гр.д. № 1030/2013г. на РС-Велинград от момента на упълномощаването му до десезирането на съда от общината; обсъдил броя и вида на реално извършените от адвоката действия, за които посочил, че отговарят на изискванията на закона и са били предприети в интерес на община Велинград; преценил същите като прецизни, уместни, навременни и професионално предприети, които съпоставил с високия размер на защитимия по делото материален интерес /984430.16 лева/. Предприетото от ответника оспорване на размера на определеното от АС-Пловдив възнаграждение като прекомерен за първи път с въззивната жалба приел за преклудирано. Изрично е отбелязал, че дори и да бе своевременно заявено, то същото би било неоснователно с извод за обоснованост на определеното възнаграждение с оглед действително положения труд от адвоката и засегнатия интерес. Заявеното за първи път възражение за нищожност на решението на АС – Пловдив за определяне на размера на адвокатското възнаграждение приел за преклудирано на основание чл. 133 от ГПК. Или, въззивният съд изрично се е произнесъл по доводите на касатора, като е приел допустимо въведените в процеса за неоснователни, а преклудираните такива – за недопустими. Дали тези изводи на въззивния съд съответстват на материалния закон и доколко преценката на въззивния съд е обоснована, са въпроси извън правомощията на ВКС в производството по селекция на касационната жалба и оплакванията в този смисъл не могат да преодолеят липсата на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280 от ГПК. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, адв. С. С. има право на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Определеният размер на възнаграждението е 1979.63 лева с ДДС. В този размер, превалутиран съгласно чл. чл. 11 - 13 от ЗВЕРБ разноските следва да се възложат в тежест на касатора. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение