Определение № 4680 от 01.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1562/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, подадени от А. В. И., чрез адв. Х. М., и от А. С. Н., действащ със съгласието на своята майка М. А. И., чрез адв. С. С., срещу решение № 261369/15.12.2023 г. по гр. д. № 2028/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20239792/30.10.2020 г. по гр. д. № 44451/2018 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от М. И. Л.-П. иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на нея на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ..., том..., рег. № ..., дело № 399/2016 г. на нотариус Р. Д., рег. № 274, с район на действие СРС, с който договор А. В. И. е дарил на внука си А. С. Н. притежаваните от него 1/2 идеални части от следните недвижими имоти - апартамент № ... и гараж № ..., находящи се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. В изложенията към двете жалби се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното: Правният спор между страните е възникнал от твърдения на ищцата, че на 23.01.2015 г. е издаден запис на заповед в нейна полза за сумата 105 000 лв. от "Лаго Инвест" ЕООД и авалиран от ответника А. В. И., с падеж 23.02.2015 г., предявен за плащане на 23.02.2015 г. Записът на заповед е издаден, за да обезпечи събирането на вземане на ищцата по договор за заем от 23.01.2015 г. За част от дължимата по ценната книга сума /87 000 лв./ ищцата се снабдила с изпълнителен лист от 05.02.2018 г., издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр. д. № 29708/2017 г. по описа на Софийски районен съд, въз основа на който изпълнителен лист е образувано изп. дело № 600/2018 г. по описа на ЧСИ М. Б., с рег. № 838, по което ищцата е взискател, а ответникът А. В. И. и дружеството "Лаго Инвест" ЕООД са длъжници. След извършена, по искане на взискателя, справка по изпълнителното дело се установило, че на 07.06.2016 г. длъжникът А. В. И. се e разпоредил безвъзмездно с притежаваните от него идеални части от недвижими имоти като ги е дарил на своя внук А. С. Н.. Като увреждаща я, ищцата в качеството й на кредитор, предвид издадения в нейна полза запис на заповед, атакува сделката по реда на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Ответникът А. В. И. в срока по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, с който е оспорил предявения иск. Твърди, че не са налице всички изискуеми от закона предпоставки за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД, в т. ч. знание за увреждането. Излага, че апартаментът, предмет на договора за дарение, е единственото жилище на дарителя, т.е. същият се е разпоредил със свое несеквестируемо имущество, поради което не е налице увреждане за кредитора. Постъпил е отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК и от ответника А. С. Н., в който са изложени съображения за липсата на знание за увреждането на кредитора и от двете страни по сделката, за извършено разпореждане с несеквестируем недвижим имот, за липсата на увреждане на кредитора, тъй като такова би било налице само, ако длъжникът се е разпоредил със свое секвестируемо имущество. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен искът с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че сключеният между ответниците договор от 07.06.2016 г. за дарение на недвижими имоти уврежда ищцата, която е кредитор с изискуемо парично вземане към дарителя А. В. И., поради което е недействителен по отношение на нея по силата на чл. 135 ЗЗД. От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че ищцата се е снабдила с изпълнителен лист от 05.02.2018 г. срещу първия ответник за сумата от 87 000 лв., част от вземане по запис на заповед, издаден на 23.01.2015 г. за обща сума в размер на 105 000 лв. с падеж на 23.02.2015 г., че на 07.06.2016 г. е извършено оспореното дарение, че между дарителя и дарения, ответниците по делото, съществува роднинска връзка, същите са дядо и внук, както и че е образувано въз основа на горепосочения изпълнителен лист изпълнително дело по описа на ЧСИ М. Б.. След преценка на установените по делото факти въззивният съд е направил извод, че са налице кумулативните предпоставки на чл. 135 ЗЗД за обявяване на договора за дарение за недействителен по отношение на ищцата М. И. Л.-П.. По отношение на първата предпоставка - активна материалноправна легитимация на ищцата, предпоставена от съществуването на непогасено вземане към ответника А. В. И., възникнало преди извършване на дарението, въззивният съд е посочил, че тя се доказва с представения по делото запис на заповед, издаден на 23.01.2015 г., предявен за плащане на 23.02.2015 г., който ответникът А. В. И. е авалирал и издадения срещу него изпълнителен лист за събиране на вземането на кредитора. Относно втората предпоставка - увреждане на кредитора, въззивният съд е развил съображения, че увреждане на кредитора настъпва винаги, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, от които се затруднява удовлетворяването на кредитора. В разглеждания случай с прехвърлянето на идеалните части от собствените си имоти ответникът - дарител е намалил своето имущество, поради което въззивният съд е счел за осъществена изискуемата от закона предпоставка. По отношение на третата предпоставка, въззивният съд е приел за установено знанието за увреждане у първия ответник А. В. И. в качеството му на длъжник, доколкото той е авалирал записа на заповед, издаден на 23.01.2015 г., преди сделката от 07.06.2016 г., и знае за задълженията си по него. Приел е, че при безвъзмездна сделка знанието на надарения /в случая приобретателят А. С. Н. - низходящ /внук/ на прехвърлителя А. В. И./ не е необходима предпоставка за уважаване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и поради това е и неприложима оборимата презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Накрая, въззивният съд е обсъдил и възражението на ответниците за несеквестируемост на отчуждения недвижим имот като единствено жилище на първия ответник. В тази връзка съдът се е позовал на задължителна съдебна практика на ВКС, според която несеквестируемостта на жилището отпада с извършеното разпореждане, чрез което длъжникът изразява воля, че не желае да се полза от облагите на несеквестируемостта и това жилище не му е нужно. В касационната жалба на ответника А. В. И. се твърди, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Искането е за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се отхвърли предявения иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Правилно ли въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от М. И. Л.-П. иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителен на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ..., том ..., рег. № ..., дело № 399/2016 г. на нотариус Р. Д., рег. № 274, с район на действие СРС?; 2. В случая първият ответник А. В. И., авалист по записа на заповед, явява ли се длъжник по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД?. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. В касационната жалба на ответника А. С. Н. също се твърди, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Искането е за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се отхвърли предявения иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Попада ли авалистът - лице, което е обезпечило чуждо задължение чрез менителнично волеизявление, в обхвата на длъжника по смисъла на чл. 135 ЗЗД?; 2. Прилага ли се презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, когато приобретател по увреждащата сделка е малолетно лице, и ако да - спрямо кого се оценява знанието?; 3. Достатъчно ли е автоматичното приложение на презумпцията по чл. 135 ЗЗД, без индивидуален анализ на конкретното знание за увреждане, когато сделката е безвъзмездна и извършена от лице в качеството на авалист?. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата по касация М. И. Л.-П., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, е подала писмени отговори по двете касационни жалби, в които изразява становище, че касационното обжалване не следва да се допуска, както и за неоснователност на жалбите. По делото е постъпил отговор, подаден от А. В. И., на касационната на А. С. Н., в който са изложени съображения за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и за основателност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първият поставен от касаторите въпрос се свежда до въпроса кое лице има качеството "длъжник" по смисъла на чл. 135 ЗЗД. На повдигнатия въпрос е дадено разрешение в трайната съдебна практика на ВКС, включително и задължителната такава - ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В посоченото тълкувателно решение е разяснено, че разпоредбата на чл. 135 ЗЗД борави с понятието "длъжник" като не прави разграничение между отговорността за лично или за чуждо задължение, респ. дали качеството длъжник е придобито по главно или по акцесорно правоотношение, каквото е поръчителството. Настоящият съдебен състав намира, че това принципно разбиране обхваща и менителничното поръчителство, съот. в конкретния случай качеството "длъжник" за ответника А. В. И. е възникнало на датата на издаване на записа на заповед - 23.01.2015 г. Няма основание касационното обжалване да се допуска и по останалите два въпроса в изложението. В практиката на ВКС се приема, че правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Възникването на това право не е обусловено от установяване на вземането с влязло в сила решение. Длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и че действието му уврежда правата на кредитора. Когато увреждащото действие е безвъзмездно, правно ирелевантно е дали лицето, с което длъжникът е договарял е знаело за увреждането. В този смисъл са решение №100/16г. по гр.д. 3071/15г. на ІІІ ГО и цитираната в него практика- решение по гр. д. № 754/09 г. на ІV ГО. По отношение на субективния елемент от фактическия състав на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД - знанието за увреждане, въззивният съд, в съответстгвие с практиката на ВКС е приел, че тъй като в случая сделката /процесното дарение/ касае безвъзмездно прехвърляне, то знанието на надарения не е необходима предпоставка за уважаване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка поставеният въпрос относно презимпцията за знание по чл. 135, ал.2 ЗЗД няма никакво отношение към този решаващ извод на въззивния съд. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното решение не страда от подобен порок, а касаторите навеждат доводи и прави оплаквания срещу приетото от съда и което е въпрос за правилността, която не се преценява в настоящото производство. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на спора, разноски за жалбоподателите не се следват, но касаторът А. В. И. следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежнo удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., с еврова равностойност 613,55 евро. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение