Определение № 2471 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1139/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Велинград, чрез адв. Д. С., против решение № 524/10.12.2025г. постановено по в.гр.д. № 831/2025г. по описа на Окръжен съд– Пазарджик, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, е прието за установено в отношенията между страните, че Община Велинград дължи на Г. Х. Б. на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 36, ал. 3 от ЗА сумата от 5258,10 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Община Велинград по ч.гр.д. № 29/2015г. по описа на Районен съд – Велинград, определено по размер с решение № 536/13.12.2023г. на Адвокатски съвет – Пловдив по протокол № 29/13.12.2023г., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 07.03.2024г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед № 154 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. 279/2024г. по описа на Районен съд – Велинград. Касаторът се позовава на основанията по чл.281 т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поставя следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства? и 2/ Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становище и възражение, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно наведените от страните доводи и възражения? Насрещната страна по жалбата – ищецът Г. Х. Б., чрез процесуален представител адв. С. С., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и оспорва оплакванията в касационната жалба. Претендират се разноски по чл. 38, ал.2 ГПК. Съдът намира за допустима касационната жалба, а по искането за допускане на касационно обжалване прецени следното: Въззивният съд е отговорил на оплакванията по жалбата на Община Велинград при непроменена фактическа обстановка, според която по ч.гр.д. № 29/2015г. по описа на Районен съд – Велинград е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, с която заповедният съд е разпоредил длъжникът Община Велинград да заплати на кредитора “Еко-Титан“ ЕООД – клон С., сумата от 279 583, 15 лева, представляваща дължима сума по нотариално заверен договор между страните, законна лихва върху главницата, както и разноски за внесена държавна такса. Постановено било незабавно изпълнение на заповедта, както и издаване на изпълнителен лист. На 04.02.2019г. кметът на Община Велинград упълномощил адв. Г. Х. Б. да го представлява по ч.гр.д. № 29/2015г. по описа на Районен съд – Велинград. Процесуалното представителство било уговорено до приключване на делото във всички инстанции и за извършване на всякакви съдопроизводствени действия, включително и тези по чл. 34, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 от ГПК. Три дни след упълномощаването му, адв. Г. Б. е депозирал по делото писмена молба с искане да бъдат обезсилени издадените по делото заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, като издадени на неправосубектна страна. По молбата съдът е дал указания на молителя за отстраняване на констатирани нередовности. В изпълнение на указанията на съда, адв. Б. е подал молба. Съдът приел, че нередовностите на първата молба не са отстранени и с разпореждане оставил без разглеждане исканията за обезсилване. Адв. Б. е обжалвал това разпореждане и същото е било отменено с определение на въззивния съд, а делото върнато с указание първоинстанционният съд да се произнесе по подадената молба за обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист. С определение от 15.07.2019г. РС-Велинград отхвърлил молбата за обезсилване на заповедта и изпълнителния лист. Това определение е обжалвано от адв. Б. пред ОС – Пазарджик, но подадената частна жалба е върната от първоинстанционния съд. Последвала е нова частна жалба срещу връщането, която е оттеглена с молба вх. № 11076/04.12.2019г. до ОС Пазарджик, подадена лично от кмета на Община Велинград – К. К., вследствие на постигнато между Община Велинград и „Еко Титан“ ЕООД споразумение от 10.12.2019г., в § 1 от което е предвидено задължение за Община Велинград да оттегли подадените жалби с произтичащите от това последици. Въззивният съд е върнал частната жалба на основание чл. 264 от ГПК. Определението е влязло в сила като необжалвано. По молба на адв. Б., Адвокатски съвет – Пловдив се е произнесъл с решение № 536/13.12.2023г. по протокол № 29/13.12.2023г., по силата на което на адвокат Г. Б. от АК Пловдив, на основание чл. 36, ал. 3 от ЗА, е определено адвокатско възнаграждение в размер на 5258, 10 лева лв. с ДДС за извършване на правни действия по ч.гр.д. № 29/2013г. на РС Велинград. За да уважи предявения иск, въззивният съд е намерил неоснователни оплакванията на ответника, че извършените от адв. Б. действия не били предприети в полза на представлявания, както и че размерът на възнаграждението неправилно бил определен в съответствие с НМРАВ. Мотивирал се е, че първото оплакване е произволно, защото не са наведени конкретни доводи за незаконосъобразност на действията по процесуално представителство предприети от адв.Б. по ч.гр.д. № 29/2013г. по описа на РС – Велинград, нито е посочено кои са предприетите в противоречие с интересите на представлявания действия. Обосновал е, че от данните по делото е установено процесуалният представител да е действал в пределите на учредената му представителна власт от момента на упълномощаването до десезирането на съда от кмета на общината и изцяло в интерес на доверителя, доколкото, отчитайки и етапа, на който се е намирало производството към момента на упълномощаването, адвокатът е предприел единствено възможните действия по обезсилване на изпълнителното основание и във връзка с тях е изпълнявал точно и своевременно всички указания на съда и е обжалвал всички неизгодни за интересите на доверителя му съдебни актове. Въззивният съд се е съгласил с довода на ответника, че утвърдените в НМРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения нямат обвързваща сила за съда, но е намерил този довод ирелевантен за случая, тъй като определеният от адвокатския съвет размер на процесното възнаграждение бил повече от два пъти по- нисък от минималния размер по наредбата и съответствал на обичайните размери по подобен вид дела. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените в изложението въпроси са различни формулировки на въпроса за задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал.2 от ГПК. Тъй като касаторът не сочи кои са останалите необсъдени, според него, доказателства по делото и кой правнорелевантен факт касаят, въпросът е зададен единствено в контекста на оплакването по касационната жалба, че въззивният съд е отказал да разгледа възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение като преклудирано. В светлината на този довод, поставеният процесуалноправен въпрос няма как да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, защото с обжалваното решение това възражението е разгледано. Въззивният съд, за разлика от първоинстанционният, не е отрекъл допустимостта на оплакването за прекомерност на възнаграждението и изрично му е отговорил, като е възпроизвел приетото в цитираното от ответника решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С 438/2022г., че НМРАВ няма обвързваща сила за съда. Мотивирал е извода си, че липсва основание за редуциране на размера на възнаграждението, като е съобразил, че адвокатският съвет го е определил в значително занижен спрямо минималния размер по наредбата размер и така определен той съответства на „вида на делото“ т.е. съобразен е с броя и вида на извършените от адв. Б. правни и фактически действия по делото / които са изброени по вид и определени като прецизни, навременни и професионално предприети/, и на високия размер на защитимия по делото материален интерес. Преценката на въззивния съд е обоснована, затова принципното несъгласие на касатора с нея не може да обоснове допускане на касационен контрол. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на адв. С. С. се следва адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер от 506,67 евро с ДДС. Така мотивиран, съдът