Определение № 1018 от 29.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1358/2013 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. С. М. и М. С. М. – двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. З. В., против въззивното решение № 1615 от 2 ноември 2012 г., постановено по в.гр.д. № 2248 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2012 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 2202 от 30 май 2012 г., постановено по гр.д. № 13148 по описа на районния съд в гр. Пловдив за 2011 г. за отхвърляне на исковете на М. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] за заплащане на основание чл. 200, ал. 1 КТ на обезщетение над присъдените им по 20 хиляди лева до предявения им размер от по 50 хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени им от трудова злополука, довела до смъртта на техния баща и наследодател, ведно със законната лихва върху главницата от злополуката. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, защото съдът приел, че приетото обезщетение е справедливо като близко до първоначалния предявен размер на исковете и се излага причината за първоначалното предявяване на съответния размер; според съда на пълнолетни лица не се дължи обезщетение в размер по-висок от определения от него, след като единствения критерий е възрастта на ищеца; в решението липсват мотиви, които биха могли да обосноват справедливостта на определеното обезщетение; съдът не се е съобразил и с разясненията на т. 19 по ТР № 1/2001 г., ОСГК, след като не личи от мотивите въззивната инстанция да е подложила на собствена проверка изводите на първата инстанция относно справедливостта на определеното обезщетение; решението противоречи и на съдебни решения за обезвреда на морални вреди по аналогични случаи на трудова злополука, с които са присъдени далече по-високи размери, а в процеса касаторите са доказали понесените от тях болки и страдания, както и липсата на съпричиняване от наследодателя им; търпените неимуществени вреди са следствие от привързаност и уважение към отгледалия ги баща, загинал без време съвсем нелепо, вследствие неосигурени правила за безопасност на труда. В допълнение към касационната жалба, имащо характер на изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по въпросите: по критериите за определяне на обезвреда за неимуществени вреди (сочи се ППВС № 4/1968 г., влезли в сила решения на окръжен и апелативен съд); по обема на работа, възложен на въззивния съд, и задълженията му да изготви мотиви (сочи се ТР № 1/2001 г., т. 19). Срещу останалата част от въззивното решение за потвърждаване на решението на първата инстанция, с което [фирма] е осъдено да заплати на М. по 20 хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от тях по повод смъртта на наследодателя им при трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на злополуката, е постъпила касационна жалба и от [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя В. С., чрез процесуалния му представител адв. Х. М.. В жалбата се сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно, като не е съобразено с представените по делото доказателства, а присъденото обезщетение е завишено по размер и не е съобразено установеното и доказано съпричиняване от страна на С. М.; от представените доказателства се установяват извършени нарушения на чл. 126, т. 5 и 6 КТ от пострадалия, но те са квалифицирани от съда като несъществени и не обуславят извод за съпричиняване, въпреки че употребата на алкохол не може да не е тежко нарушение, като пострадалият така не е положил дължимата грижа за осигуряване на собствената си безопасност на работното място; рутинният характер на действията при отглеждане на животни, подкрепено с поетия алкохол, е самонадеяно действие, и пострадалият не е отчел евентуалната реакция на бика след нанасянето на удари с лопата; починалият е дългогодишен работник при отглеждане на животни и като такъв е знаел за опасността от нападение от бик, който е разплодно животно и изключително агресивен, ако бъде провокиран; съдът необосновано е приел, че наличието на 0,68 промила алкохол в кръвта на пострадалия не са пречка той да си изпълнява задълженията, при положение, че той имал повишена толерантност към алкохола, след като лицата „често употребяващи” алкохол се напиват по-лесно и независимо от малкото количество на приетия алкохол; установено е, че смъртта е настъпила в резултат на извършени от пострадалия действия, които са извършвани по повод на изпълнение на трудовите задължения, чрез влизане в клетката на животното и нанасяне на удари с лопата, и действието на алкохола. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по въпросите: може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и без да изложи съображения защо ги отхвърля, както и защо възприема едностранно отразените в тях констатации, а други констатации не се възприемат (сочи се решение на ВКС по чл. 290 ГПК); какви критерии следва да се изследват от съд за установяване на съпричиняването и степента на съпричиняването, като в тази връзка дали нарушаване на трудовата дисциплина и задълженията на работника по т. 2 и 5 от чл. 126 КТ са тежки нарушения или не, който критерий на съда води до отхвърляне на възражението за съпричиняване (сочи се решение на ВКС по чл. 290 ГПК). К. не дават отговори на касационната жалба на насрещната страна. К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд приема, че фактите около трудовата злополука са безспорно констатирани и правилно първата инстанция приела за недоказано възражението за съпричиняване; предмет на въззивната жалба е само размерът на присъдените обезщетения, а сторените възражения относно мотивите на районния съд по фактическите обстоятелства и поведението на пострадалия преди настъпването на трудовата злополука, са лишени от правен интерес и са неотносими към предмета на жалбата; ищците са поддържали добри отношения с пострадалия, разчитали на баща си, като само единият от тях живеел с него, след злополуката изглеждали угнетени и некомуникативни, но те са и в пълнолетна възраст, създаваща предпоставки за самостоятелна реализация, без пряка зависимост от подкрепа от възходящ, поради което определеният размер от по 20 хиляди лева е обоснован; с предявяването на исковете такъв приблизително е бил предявеният размер за всеки от ищците, в рамките на който те очевидно са остойностили причинените им неимуществени вреди, а последващото увеличение на размера е продиктувано от възражението за съпричиняване; безспорно са установени фактите по настъпилата злополука, при която наследодателят на ищците е починал, както и причинените душевни болки и страдания от нея, което доказва исковете по основание; възражението за съпричиняване е недоказано при необходимостта от пълно насрещно доказване относно формата на вината – умисъл или груба небрежност, при проявени такива конкретни действия, които да са допринесли за вредоносния резултат; на основание чл. 272 ГПК фактическите и правни изводи се възприемат и от въззивната инстанция. К. съд приема, че не са налице основанията, сочени от касаторите, за допускане на касационното обжалване. К. физически лица сочат два правни въпроса. На първо място се твърди, че е налице нарушение на задължителната съдебна практика по критериите за определяне на обезвреда за неимуществени вреди. За да обосноват твърдението си, касаторите изтъкват, че единственото основание за определяне на съответния размер на обезщетението, използвано от съда, е, че търпените болки и страдания са от лица, навършили пълнолетие. В посоченото ППВС № 4/1968 г., т. 11, е прието, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Изрично се посочва, че в случай на смърт от значение са и отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение. Независимо от твърденията на касаторите, съдът е изложил съображения по тези обстоятелства, като е приел, че ищците са поддържали с покойния преди смъртта му нормали за близката родствена връзка добри отношения, разчитали са на него, като само един от тях е живял с него, но са и в пълнолетна възраст, без пряка зависимост от подкрепа от възходящия си. Според представеното влязло в сила решение по гр.д. № 76/2010 г. на Софийския окръжен съд са установени силна емоционална връзка между пострадалия и ищците, отношения на разбирателство и подкрепа, съжителство в едно домакинство, разчитане на материална подкрепа, понасяне на внезапната смърт тежко, а в касационното решение по к.гр.д. № 311/2007 г. на апелативния съд в [населено място] е прието лаконично, че в резултат на злополуката се е стигнало до отнемане на най-висшето благо, липсата на вина у пострадалия за настъпването на вредата и обществено приетото разбиране за справедливост, намерило отражение и в съдебната практика при аналогични случаи. Следователно, в представените съдебни решения е възприета различна фактическа обстановка. Както ВКС константно приема в обвързващата си практика – например решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009 г. на ІІІ ГО, справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на правния въпрос е сторено в синхрон с тълкуването, дадено от Върховния съд в ППВС № 4/68. При посочените съображения, предвид дадените от въззивния съд в обжалваното решение изводи, следва да се приеме, че правният въпрос не е разрешен в нарушение на задължителната съдебна практика, нито е налице различното му разрешаване от това на други съдилища. На второ място се повдига правният въпрос за обема на работа, възложен на въззивния съд, и задълженията му да изготви мотиви. И тук касаторите акцентират на единственото според тях съображение на въззивния съд да определи съответния размер на обезщетение за всеки от тях като справедлив – възрастта на касаторите. Както беше посочено, това не е единственото основание на съда, за да приеме съответния размер на обезщетенията. Не съответства на действителните мотиви на съда твърдението, че такива липсват. Освен това съдът при условията на чл. 272 ГПК е препратил и към мотивите на първата инстанция. В решение № 346 по гр.д. № 1387/2010 г., ІІІ г.о., ВКС приема, че когато въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. Тази възможност може да се използва при съвпадение на фактическите и правните изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност, т.е. когато тя е еднаква по обем и при двете инстанции, тъй като не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства пред въззивния съд. Но и в такъв случай въззивният съд мотивира решението си, като прави свои мотивите на първоинстанционния съд, с които обосновава изводите си по съществото на спора. Първоинстанционният съд в решението си приема, че пострадалият е бил грижовен родител и децата му са били привързани към него, търсили го и посещавали, а след смъртта му били много разтроени, синовете разчитали на бащата повече като морална подкрепа, доколкото отдавна имали свои семейства. При съвкупността на изложеното и предвид приложимия процесуален ред, не може да се приеме, че съдът не е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и не е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, поради което не е достигнал до свое собствено решение в нарушение на т. 19 по ТР № 1 по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК. Работодателят в своята касационна жалба също поставя два правни въпроса. Първият въпрос касае възможността съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и без да изложи съображения защо ги отхвърля, както и защо възприема едностранно отразените в тях констатации, а други констатации не се възприемат. В тази връзка се твърди, че съдът е пренебрегнал доказателствата за допуснато от пострадалия нарушение на трудовата дисциплина - употребен алкохол при изпълняване на трудовите задължения. Както беше посочено, въззивният съд освен своите собствени мотиви, е препратил и към мотивите на първата инстанция, в които подробно е отразено, че според медицинската експертиза, при аутопсията концентрацията на алкохол в кръвта и урината на пострадалия е от 0,33 промила, което сочи към момента на злополуката концентрация на алкохол от 0,68 или 0,62 промила, като тази концентрация е в долните граници на алкохолно опиване, и пострадалият е бил в състояние безпроблемно да изпълнява трудовите си задължения предвид техния характер. Вещото лице още е посочило, че няма научни данни такава концентрация да оказва определено влияние върху поведенчески реакции на лица, като евентуалното влияние на алкохола е силно индивидуално, а при лица, често употребяващи алкохол, се изгражда повишена толерантност към алкохола. Първата инстанция е заключила, че в случая няма пряка зависимост между настъпилата злополука и концентрацията на алкохол в кръвта на пострадалия. Ето защо следва да се приеме, че правният въпрос не е отнесен към действително правно разрешение на въззивния съд (който е възприел мотивите на районния съд). Не е налице и нарушение на сочената обвързваща съдебна практика – в решение № 24 по гр.д. № 4744/2008 г., І г.о., ВКС приема, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. Именно така е сторено и в процесния случай. Накрая се твърди, че касационното обжалване следва да се допусне по въпроса за критериите, подлежащи на изследване при твърдение за съпричиняване и степента му, и по-конкретно дали нарушаване на трудовата дисциплина и задълженията на работника по чл. 126, т. 2 и 5 КТ са тежки или не. От касатора като обвързваща съдебна практика е посочено решение № 45 по т.д. № 525/2008 г., ІІ т.о., според което за да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият трябва да е допринесъл за тяхното настъпване, като е необходимо този принос да е конкретен - т. е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия от страна на увреденото лице. Изрично е посочено, че съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице само ако именно поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата. Касаторът поддържа, че пострадалият е нарушил правилата на трудовата дисциплина като се е явил на работа употребил алкохол и не е спазил техническите и технологическите правила. Както беше посочено по-горе, и предвид приетото в цитираното съдебно решение, съдът не е приел, че чрез употребата на алкохол пострадалият е станал причина или по някакъв начин действията му са били повлияни, за да влезе в клетката на животното и да предизвика нападението, а напротив – установено е, че действията му са били рутинни, при извършвана в продължение на дълъг период от време еднотипна работа. Безспорно е, че КТ определя като нарушения на трудовата дисциплина явяването на работника на работа в състояние, което не му позволява да изпълнява възложените му задачи, както и неспазването на техническите и технологичните правила (чл. 187, т. 2 и 3 КТ). При даден от съда извод за неоснователност на възражението за съпричиняване, е неотносимо дали съответното нарушение на трудовата дисциплина е тежко, а как съдът е ценил съответните доказателства, но подобен правен въпрос не е поставен. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение