Определение № 692 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2566/2025 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частни касационни жалби на ищцата А. Д., ЕТ „Д. 51 – А. Д.“ и ответника „Лено“ АД срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил обжалваното и от двете страни определение на първата инстанция, с което по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК по молба на ответника е допълнено в частта за разноските постановеното по делото определение за прекратяване на производството поради оттегляне на исковете, като е осъдена ищцата да заплати на ответника част от направените разноски за адвокатско възнаграждение.

За да постанови определението си, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ищцата за недоказаност на реалното заплащане на адвокатското възнаграждение по съображения, че постъпването на сумата по банковата сметка на адвоката е доказано с представеното по делото платежно нареждане с отбелязване, че преводът е успешно изпратен с вальор от 25.03.2025 г. По жалбата на ответника по отношение на неприсъдената на основание чл. 78, ал. 5 ГПК част от заплатеното възнаграждение съдът е приел, че заплатеният размер от 4500 лв., макар и по-нисък от размера, определен съгласно Наредба № 1/2004 г. на ВАС, е явно несъответен на степента на фактическа и правна сложност на делото с оглед липсата на спор по фактите и наличието на непротиворечива съдебна практика.

I. По частната касационна жалба на ищцата.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по въпроса „С какви доказателствени средства следва да бъде доказано извършването на разноски, изразяващи се в заплащане на адвокатски хонорар от една от страните в процеса и кога се счита, че разноските са извършени – само със задължаване на сметката на страната, която заплаща адвокатския хонорар, или когато сумата реално е постъпила по сметката на адвоката, за което следва да бъдат представени нарочни доказателства?“.

Във втората си част (относно момента на извършване на разноските) въпросът не удовлетворява общото изискване за допускане на касационното обжалване, тъй като не съответства на изложените от въззивния съд правни съображения – съдът не е приел, че релевантен за извършване на плащането факт/момент е нареждането за плащане, а че такъв се явява именно фактът на постъпване на плащането по банковата сметка на получателя.

В първата част – относно вида на доказателствените средства – не се обосновава наличието на специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Преди всичко такова противоречие не може да бъде обосновано с посочените съдебни актове, доколкото същите не са практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК вр. т. 2 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК: едно от определенията е административно, три определения са постановени по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, а с определението по ч. т. д. № 1058/2013 г., макар и по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, не е допуснато касационно обжалване. Освен това, по въпроса относно доказването за целите на чл. 78 ГПК на плащането на адвокатско възнаграждение по банков път в мотивите към т. 1 от ТР № 6/2012 г. е разяснено, че то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането, без да се поставят ограничения относно вида и съдържанието на тези документи. Следователно, като е основал извода си за доказаност на плащането върху представените по делото документи и съдържащите се в тях изявления, въззивният съд не се е отклонил от установената в тази насока задължителна практика.

В действителност оплакванията на жалбоподателя се основават на оспорването на фактическия извод на съда, че в конкретния случай такова постъпване на плащането по банковата сметка на получателя е доказано с представените писмени доказателства. Правилността на извършената от въззивния съд оценка на доказателствата и направените въз основа на нея фактически изводи обаче не подлежи на проверка във фазата по допускане на касационното обжалване.

II. По частната касационна жалба на ответника.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не е налице. Същото в касационната жалба се обосновава с довода, че е недопустимо намаляване на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение до размер, по-нисък от минималния, определен съобразно правилата по Наредба № 1/2004 г. на ВАС, а в изложението по чл. 280 ГПК конкретни доводи не са изложени. Въпросът за възможността разноските за адвокатско възнаграждение да бъдат присъдени в размер под този по наредбата обаче е от значение за правилността, а не за допустимостта на определението, а при служебна проверка други данни за вероятна недопустимост не се установяват.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай като основания за очевидна неправилност се сочат противоречие между мотиви и диспозитив на обжалваното определение и липсата на мотиви относно степента на фактическа и правна сложност на делото и извършените от адвоката действия. Така посочените основания не отговарят на разяснените в практиката критерии за очевидност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не е налице и това основание за допускане на касационното обжалване.

Поддържа се също, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• при намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение поради прекомерност може ли съдът да присъди по-нисък размер на това възнаграждение от предвидения за съответния род дела в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и

• следва ли съдът да изложи мотиви относно начина на изчисление на адвокатското възнаграждение, включително методика и фактори?

По първия въпрос не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното определение е съобразено с актуалната практика на ВКС, според която съдът не е обвързан от посочените в Наредбата на ВАС минимални размери на адвокатското възнаграждение, формирана след решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 г., както и с измененията на наредбата, ДВ, бр. 14 от 2025 г.

По втория въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, тъй като същият не съответства на изложените от въззивния съд мотиви, в които, макар и накратко, съдът е посочил съобразените обстоятелства от значение за отговорността за разноски за адвокатско възнаграждение. Правилността на тези мотиви не подлежи на проверка в настоящата фаза на касационното производство.

С тези мотиви съдът