Определение № 2444 от 10.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 16/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на В. Т. М. – С. и Р. Р. С. срещу въззивно решение № 10069 /21.06.2022 г. по в.гр.д. № 4311 /2019 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 14.06.2019 г. по гр..д. № 1081 /2014 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени искове по чл.284,ал.2 ЗЗД на жалбоподателите срещу К. Р. С. – К. за заплащане на сумите по 83 400 лева на всеки един от ищците, съответстваща на наследствените им дялове от получената от ответницата в качеството и на пълномощник на техния общ наследодател Р. М. С. продажна цена в размер на 250 000 лева по сключен от ответницата като пълномощник на наследодателя договор за покупко-продажба на апартамент в София, индивидуализиран в решението.

Ответникът по касационните жалби К. Р. С. – К. в писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.

Касационните жалби са процесуално допустими: подадени са от надлежни страни в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и са редовни.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Касационните жалбоподатели извеждат правни въпроси, за които твърдят, че осъществяват основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Процесуалноправни въпроси:

1. Допустими ли са свидетелски показания относно факта на погасяване на определено с писмен акт парично задължение?

Въпросът е изведен във връзка с довод, че въззивният съд (САС) е допуснал свидетелски показания относно факта на погасяване на задължения, установени с нотариален акт (за доказване на погасяване на задължения за отчет от страна на довереника – ответник по исковете) в нарушение на нормата на чл.164,, ал.1, т.1 ГПК и въпреки противопоставянето на жалбоподателите.

Въпросът не е обуславящ, паричните (отчетни) задължения на К. Р. С. – К. към наследодателя Р. М. С., съответно към неговите наследници – ищците не произтичат от нотариалния акт (от договора за покупко-продажба на апартамент, съставен във формата на нотариален акт), а от поето задължение по устен договор за поръчка, за което е извършено упълномощаване.

Отчетът по договора за поръчка е нещо различно от изпълнение на задължение за заплащане на продажна цена, поето с договора за покупко-продажба.

2. Задължен ли е съдът да обсъди всички факти и доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? Респективно, при противоречие, може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, без да изложи съображения защо отхвърля другите като неоснователни?

Въпросите са свързани с довод, че въззивният съд не е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства на свидетелите В. П., Р. и Г. във връзка с подписаната от Р. М. С. ден преди смъртта му клетвена декларация.

Първият въпрос е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика въззивният съд (САС) е обсъдил всички доводи на страните след преценка на събраните по делото доказателства за релевантните за правния спор обстоятелства, за което е изложил самостоятелни мотиви.

По-конкретно – въззивният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност посочените доказателства и е изложил изводите си за установените от тях обстоятелства и за тяхното значение за спора.

Поради изложеното вторият въпрос не е обуславящ – въззивният съд не е основал решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи и в мотивите му не липсват съображения относно твърдени или оспорвани факти, доказателства от които те се установяват и доводи на страните.

3. Какво е значението на доказателствената тежест при решаване на спор с правно основание чл.284, ал.2 ЗЗД ?

Въпросът е свързан с довод, че с доклада по делото доказателствената тежест, че е отчела получените от продажбата пари, е възложена на К. Р. С. – К., а въззивният съд е приел, че ищците не са доказали претенцията си, а ответницата по иска – довереник по мандатното правоотношение, с представянето на една разписка от друг човек и с двама свидетели е провела „пълно и главно“ доказване на правопогасяващото си възражение, че не дължи изобщо, защото е изпълнила.

При съпоставянето на въпроса и довода е видно, че въпросът за значението на доказателствената тежест не е свързан с довода, че въззивният съд неправилно е преценил събраните по делото доказателства.

Следователно въпросът не е формулиран точно, свързаният с довода въпрос следва да бъде за последиците от недоказване на факти, за които ответникът по иска носи доказателствена тежест.

Такъв въпрос обаче не би бил обуславящ, тъй като не би бил основан на установеното по делото. Както твърдят самите жалбоподатели в довода си за неправилност, въззивният съд не е приел, че ответницата не е доказала, че е изпълнила задълженията си, за което носи доказателствената тежест, а е приел обратното – че ответницата е доказала, че е изпълнила точно задълженията си към наследодателя Р. М. С. по сключения с него договор за поръчка и по-конкретно, че му е предала получените като продажна цена парични суми.

Такъв въпрос би бил основан на неприетите за доказани твърдения на жалбоподателите – ищци по делото.

Въпросът не е обуславящ и доколкото не се твърди и не се установява доказателствената тежест да е разпределена неправилно по делото, не се твърди и не се установява въззивният съд неправилно да е възложил последиците на правилото за разпределение на доказателствената тежест (да е приел за доказани спорни факти, за които страните които ги твърдят, не са представили доказателства по делото), не се твърди и не се установява противоречие в решението и в доклада по делото.

Поради изложеното въпросът не е разрешен в противоречие с установената практика на ВКС, включително отразена в посоченото от жалбоподателите решение по гр.д. 706 /17 - IV, че доказателствената тежест не представлява задължение да се представят доказателства, а е свързана с последиците от недоказване на фактите, като се състои в право и задължение на съда да приеме за ненастъпили правните последици от недоказаните юридически факти, като задължава страната, която се ползва от тях, да понесе последиците от това.

4. Може ли едва с решението въззивният съд да определя друга правна квалификация или други факти, подлежащи на доказване, да подменя предмета на доказване и въз основа на доводи, за които не е дал възможност на страните да посочат доказателства?

Въпросът не е обуславящ, въззивният съд не е определял друга правна квалификация, нито е приел, че на доказване са подлежали други факти, а поисканите доказателства са допуснати и обсъдени в решението въз основа на доводите на страните.

5. Може ли български съд да зачете силата и значението на документ, съставен съобразно правото на друга държава в същата тази държава и следва ли да изясни значението му според правото на тази държава?

Въпросът е свързан с довод, че въззивният съд не е отдал значението, което придава правото на Ю. на клетвена декларация на Р. М. С., съставен на 26.07.2009 г. ден преди да почине в дома му в К., Ю., в която заявява, че не е получил сумата 250 000 лева. При положение, че при спорен въпрос по делото са събрани доказателства, съдът не може да изненада страните, давайки разрешение, което нито е въвеждано, нито обсъждано от тях.

В това съдебно заседание процесуалният представител на ищците (жалбоподатели в касационното производство) заявява, че не се позовава на клетвената декларация като на завещание (такова не би имало значение по делото, тъй като процесният апартамент е отчужден преди това и по делото се претендират съответни части от продажната му цена), а като на документ с особено доказателствено значение и представя препис на съдържанието на печата на клетвено длъжностно лице, което е подписало и подпечатало документа, с което се домогва да докаже, че длъжностното лице е извършило удостоверяване, съответно на нашите нотариални заверки.

С определението си съдът е съобщил на страните, че две съдебни поръчки до Ю. за материалното право в областта на наследяването и формата на наследяването са върнати неизпълнени и ще се произнесе по доказателството с решението си и е оставил без уважение искането на ищците да приеме легализиран препис за функциите и дейността на правомощията и отговорността на клетвените длъжностни лица в Ю..

В решението си въззивният съд е обсъдил спорния въпрос за значението на документа завещание – декларация и по-конкретно дали представлява „клетвена декларация“ и е обсъдил документа съвкупно с останалите събрани по делото доказателства за здравословното състояние на Р. М. С. ден преди смъртта му, като въз основа на заключението на комплексната СМПЕ съдът е обосновал извода си, че предвид изключително тежкото здравословно състояние на Р. М. С., което обсъжда, към датата на подписване на декларацията - завещание от 26.07.2009 г., Р. М. С. не е бил в състояние да ръководи своите действия. Следователно, дори да се приеме, че документът е официален в частта за заверката му (с която длъжностното лице удостоверява самоличността и автентичността на подписа на издателя му), в останалата част той е свидетелстващ документ, той не следва да се кредитира.

От изложеното следва, че въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е приел, че не следва да зачете силата и значението на документ, защото е съставен съобразно правото на друга държава в същата тази държава, нито е приел, че не следва да изясни значението му според правото на тази държава. А е приел, че документът следва да бъде обсъден, а след като го е обсъдил е приел, че документът е писмен и е свидетелстващ, като е изложил мотиви защо не следва да бъде кредитиран, независимо дали е официален в една част (в частта, удостоверяваща заверката му) или частен.

Материалноправен въпрос:

6. относно същността на задължението по чл.284, ал.2 ЗЗД на довереника да се отчете и следва ли да се изпълнят трите отчетни действия: да уведоми, да се отчете, да предаде всички получено?

Първата част от въпроса е обуславяща, но не е разрешен както се твърди (че съдът е приел, че ответницата не е изпълнила задълженията си, въпреки, че по делото не са събрани доказателства за това), а обратно и в съответствие с установената практика въззивният съд приел, че ищцата е изпълнила задълженията си пълно и точно (посочено е с какви действия), тъй като това е доказано със събраните по делото доказателства.

И този въпрос е основан на неприетите от съда за доказани твърдения на ищците (жалбоподатели в настоящото производство).

Касационните жалбоподатели се позовават и на очевидна неправилност – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК.

Настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното определение – че не е налице основанието по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на това основание.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Касационните жалбоподатели сочат като аргументи за наличието на такава основание, че въззивният съд е изследвал личните отношения между страните и че е налице противоречие между обсъдените доказателства и фактическите изводи на въззивния съд (необосноваността на тези изводи).

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на определението (на мотивите към него).

В конкретния случай при запознаване с мотивите на обжалваното решение настоящият състав не установи обсъждането на отношенията между страните по делото и в частност на отношенията между ответницата и наследодателя на страните по делото Р. М. С., както и обсъждането на събраните по делото доказателства да противоречат на фактическите и правни изводи на въззивния съд. (Или: настоящият съдебен състав не установи въззивното решение да е явно необосновано - фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).

Настоящият съдебен състав не установи и отразените в мотивите на въззивното решение правни изводи да са постановени в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата сумата 6 000 лева за процесуално представителство съгласно представен списък на разноски, чието уговаряне и заплащане (на сумата) е удостоверено с представения договор за процесуално представителство и преводно нареждане до банка.

Воден от изложеното съдът