Определение № 144 от 05.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3170/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Б. Щ. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Смолянски окръжен съд № 97 от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 44/ 2020 г., с което след като е отменено изцяло решение на Смолянски районен съд по гр.д.№ 321/ 2019 г. е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу Взаимоспомагателна земеделска кредитна асоциация на частни стопани „Перелик“, [населено място], иск за признаване за установено, че З. Б. Щ. не дължи на Взаимоспомагателна земеделска кредитна асоциация на частни стопани „Перелик“ сумите 3 000 лв – главница, 5 754,69 лв лихва и 189,36 и 877,37 лв разноски със законната лихва от 23.02.2019 г., за които суми е образувано изп.д.№ 72/ 2019 г. на частен съдебен изпълнител рег.№ *** въз основа на дубликат от изпълнителен лист от 21.01.2017 г., издаден по гр.д.№ 618/ 2014 г. на Смолянски районен съд. Жалбоподателката повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол следните въпроси: „Какво е правното значение на датата, приета за последни изпълнителни действия, посочена в Постановление от 13.11.2018 год. на ДСИ, с което съдебния изпълнител е приел, че на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК по изп.д.№ 402/2013 год.СИС – [населено място], прекратява изпълнителните дело, тъй като взискателят не е поискал изпълнителни действия в продължение на две години, считано от 14.04.2014 год? ”; „От кой момент тече погасителната давност на вземането – от датата на последното поискано изпълнително действие от взискателя – 14.04.2014 г. или от датата – 02.02.2017 год. на частично е постъпила сума по изпълнителното дело, резултат на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника?“; и „Как се изчислява погасителната давност по ИЛ издаден на несъдебно изпълнително основание по реда на чл. чл. 237 ГПК /отм./ при поредица от образуване, прекратяване на основания чл.433 ал.1 т.8 ГПК и последващо ново образуване на поредно изпълнително дело?“. Поддържа, че във въззивното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Ответната страна Взаимоспомагателна земеделска кредитна асоциация на частни стопани „Перелик“ не взема становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за установено, че на 22.05.1998 г. страните по делото сключили договор, по силата на който Кооперацията се задължила да предостави на З. Щ. в заем сумата 3 000 000 (неденоминирани) лева, а последната се задължила да я върне заедно с дължимата лихва. Сумата по кредита била усвоена на 30.11.1998 г., като до месец май 1999 г. ищцата изпълнявала задължението си за връщане на главницата и плащане на лихвите. На 21.02.2000 г. по искане на Кооперацията било образувано изп.д.№ 97/ 2000 г. по описа на СИС при Смолянски районен съд въз основа на изпълнителен лист, с който било удостоверено правото на принудително изпълнение на кредитора за исковите суми. На 12.06.2013 г. това изпълнително дело било прекратено поради непоискване от страна на взискателя да бъдат предприети изпълнителни действия в продължение на две години. Посочено е в постановлението, че последното изпълнително действие било на 26.02.2010 г. На 30.09.2013 г. било образувано ново изпълнително дело в същата служба под № 402/ 2013 г., също прекратено поради непоискване от страна на взискателя да бъдат предприети изпълнителни действия в продължение на две години, считано от 14.04.2014 г. На 13.02.2019 г., въз основа на издаден дубликат от изпълнителния лист, по искане на Кооперацията за трети път било образувано изпълнително дело срещу ищцата за събиране на процесните вземания, този път пред частен съдебен изпълнител рег.№ 188, което било висящо. При тези фактически установявания въззивният съд извел, че процесните вземания не са погасени по давност, тъй като не е изтекъл давностния срок, в рамките на който срещу ищцата да не били предприемани никакви изпълнителни действия. Посочил, че от 21.02.2000 г. до 12.06.2013 г. давността не е текла, защото за събиране на вземанията е образувано изп.д.№ 97/ 2000 г. Започналата да тече на 12.06.2013 г. давност е прекъсната на 30.09.2013 г. с образуването на изп.д.№ 402/ 2013 г. и е спряна до 26.06.2015 г., когато е прието Тълкувателно решение № 2 от същата дата по тълк.д.№ 2/ 2013 г., ОСГТК, ВКС. След тази дата давността е текла, но е прекъсната от 02.02.2017 г., когато по образуваното изпълнително дело за събиране на вземанията постъпило плащане в размер 140,06 лв. От тази дата до завеждане на исковата молба не е изтекъл давностния срок, с което вземанията биха се погасили, поради което искът за установяване на недължимостта им на основание погасителна давност не следвало да се уважи. С оглед тези мотиви на въззивния съд, въпросът „От кой момент тече погасителната давност на вземането – от датата на последното поискано изпълнително действие от взискателя – 14.04.2014 г. или от датата – 02.02.2017 год. на частично е постъпила сума по изпълнителното дело, резултат на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника?“, е обуславящ. Неоснователно обаче жалбоподателката поддържа, че той е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Всички решения на ВКС, на които тя се позовава (по т.д.№ 98/ 2012 г., ІІ т.о., по т.д.№ 1171/ 2014 г., І т.о., по т.д.№ 194/ 2010 г., ІІ т.о. и по т.д.№145/ 2012 г., ІІ т.о.), разрешават въпроси с прекъсване на погасителната давност поради направено от длъжника признание, какъвто въпрос в настоящето производство не е повдиган. Такъв не е и разрешаван от въззивния съд, тъй като той е приел прекъсване на давността с действия за принудително изпълнение спрямо длъжника, а не поради извършено от него признание. Изводите на въззивния съд съответстват на установената съдебна практика, според която събирането на част от задължението поради наложен по искане на взискателя запор върху вземания на длъжника съставлява действие по принудителното изпълнение, прекъсващо давността. Поради това по повдигнатия обуславящ правен въпрос не са налице претендираните основания по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Останалите поставени в изложението на жалбоподателката по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси не са от кръга на визираните в чл.280 ал.1 ГПК. Питането „Какво е правното значение на датата приета за последни изпълнителни действия, посочена в Постановление от 13.11.2018 год. на ДСИ, с което съдебния изпълнител е приел, че на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК по изп.д.№ 402/2013 год.СИС – [населено място], прекратява изпълнителните дело, тъй като взискателят не е поискал изпълнителни действия в продължение на две години, считано от 14.04.2014 год? ” е ирелевантен за изхода от спора. Каквото и да е значението на посочването на тази дата от съдебния изпълнител, от нея до 02.02.2017 г. (когато според фактическите установявания на въззивния съд е предприето действие по принудително изпълнение за събиране на процесните вземания, прекъсващо давността) също не е изтекъл срокът, в който вземанията биха били погасени по давност. Именно с тези съображения съдът е отхвърлил доводите на ищцата, че давността е изтекла. А що се касае до въпроса „Как се изчислява погасителната давност по ИЛ издаден на несъдебно изпълнително основание по реда на чл. чл. 237 ГПК /отм./ при поредица от образуване, прекратяване на основания чл.433 ал.1 т.8 ГПК и последващо ново образуване на поредно изпълнително дело?“, той е формулиран абстрактно и без да бъде обосновано каква е връзката му с правните разрешения на въззивния съд. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, по такъв въпрос касационното обжалване не може да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд