Определение № 841 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4198/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 17497/20.07.2022 г., подадена от М. Г. Т., чрез адвокат В. Д., срещу решение № 761 от 14.06.2022 г. по гр. д. № 20223100500755/2022 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 27 от 6.01.2022 г. по гр. д. № 8679/2021 г. на Районен съд – Варна за отхвърляне на иска на М. Г. Т. да се приеме за установено спрямо Н. Г. В., че ищцата е собственик на недвижим имот - на 1/6 ид.ч. от апартамент № 10, с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-64/16.05.2008 г. на изп. директор на АГКК, последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо самостоятелния обект, от 14.05.2021 г., находящ се в жилищна сграда-многофамилна с идентификатор ****, в [населено място], общ. В., обл. В., [улица], [жилищен адрес] заедно с прилежащото му избено помещение, при граници на избеното помещение: тревна площ, изба на апартамент № 19, изба на апартамент № 11 и тревна площ, ведно с 2.2127 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху дворно място с идентификатор ***, в което е разположена сградата, по давност чрез владение, упражнявано в периода от 11.05.2007 г. до 10.06.2021 г., с присъединено владение, упражнявано от Г. Х. Т. в периода от 11.05.2007 г. до 19.09.2020 г., на основание чл. 124 ГПК. Въззивният съд е съобразил, че делото е образувано пред първоинстанционния съд по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от М. Г. Т. срещу Н. Г. В. за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик на 1/6 ид.ч. от недвижим имот, представляващ апартамент № 10, с идентификатор ***** по КККР на [населено място] (описан подробно по-горе), по силата на давностно владение, осъществявано необезпокоявано в периода 11.05.2007 г. - 10.06.2021 г., в който се включва владението, осъществявано в периода 11.05.2007 г. - 19.09.2020 г. от наследодателя на ищцата Г. Х. Т., а след това - до 10.06.2021 г., осъществено лично от М. Т.. Ищцата твърди, че с ответницата са сестри, като след смъртта на майка им Д. Н. Т., починала на 28.04.1993 г., получили в наследство по 1/6 ид.ч. от закупения от родителите им процесен апартамент. След сключването на гражданския си брак през 1980 г., Н. Г. В., след остър конфликт с родителите си, напуснала въпросното жилище и заживяла със съпруга си на [улица], [населено място]. От тогава, дори след смъртта на майка им, тя не се е връщала в жилището, не е посещавала апартамента, нито е посещавала майка си и баща си. Според ищцата, ответницата не е проявявала интерес към притежаваната от нея 1/6 ид.ч. от имота, не го е стопанисвала, не е желала да го управлява, нито да се грижи за него и да го ползва; не е участвала в извършваните ремонти, нито се е грижила за доброто състояние на същия. М. Т. излага, че на 11.05.2007 г. бащата на страните Г. Х. Т. й продал притежаваните от него 4/6 ид.ч. от процесния имот, като сделката била извършена в присъствието на ответницата, която ядосано напуснала нотариалната кантора и от този момент прекратила всякаква комуникация със семейството. Твърди, че вече двадесет и пет години ответницата не е посещавала апартамента за повече от час-два и винаги, когато го е правила, било като гост. В същото време М. Т. владее изцяло имота, направила е ремонт в него, живяла е и е отгледала сина си Г. Я. М., грижила се е за баща си. Сочи, че от 1993 г. е извършила действия, с които е престанала да държи идеалните части от наследствения имот за съсобственика Н. В. Г. и е започнала да ги свои, при което е настъпило преминаване на държането във владение. Тези факти и обстоятелства са доведени до знанието на ответницата нееднократно, като завладяването на наследствените й идеални части от апартамента са били манифестирани пред Н. В. посредством осъществявани явни и непрекъснати действия, отблъскващи владението й и установяващи своенето на апартамента. От своя страна, ответницата оспорва иска по съображения, че неупражняването на фактическа власт върху съсобствения имот, само по себе си, не представлява отказ от права, като същевременно твърди, че е посещавала редовно апартамента и се е грижила за родителите си до смъртта им. Оспорва ищцата да е осъществила явно, непрекъснато и необезпокоявано владение върху апартамент № 10 за периода от 28.04.1993 г. до 10.06.2021 г.; заявява, че последната е била държател, а не негов владелец. Сочи, че от съдържанието на нотариален акт за продажба на недвижим имот № 41/11.05.2007 г., том ІІ, peг. № 8016, дело № 226 се установява, че продавачът Г. Х. Т. си е запазил пожизнено правото на ползване върху 4/6 ид.ч. от спорния имот, поради което М. Т. не може да се позове на придобивна давност за срок от 10 години като придобивен способ, тъй като този срок още не е изтекъл, предвид обстоятелството, че баща им е починал на 19.09.2020 г., до която дата е имал запазеното право на ползване на процесното жилище. Твърди, че собствената й 1/6 ид.ч. от имота до 19.09.2020 г. е била в държане на баща й, като той чрез никакви свои действия не е дал основание на Н. да се съмнява, че държи тази част не за нея, а за сестра й М.. Окръжен съд – Варна е приел за установено следното от фактическа страна: С договор № 9428/11.11.1987 г. Г. Х. Т. и Д. Н. Т. са закупили процесния недвижим имот. Д. Т. е починала на 28.04.1993 г., а Г. Т. - на 19.09.2020 г., като М. Г. Т. и Н. Г. В. са техни единствени наследници по закон (дъщери). С нот. акт № 41, том II, рег. № 8016, дело № 226 от 2007 г. Г. Х. Т. е продал на М. Г. Т. 4/6 ид.ч. от апартамента, като си е запазил правото на ползване до края на дните си. Окръжен съд – Варна е възпроизвел показанията на разпитаните по делото свидетели: Свидетелката Л. Ж., живееща в същия блок, познава семейство Тестяркови от времето, когато са се нанесли в блока. От Г. Т. знае, че апартаментът е на М.. Знае, че имат и друга дъщеря, но нея нито са я виждали, нито са я чували и не я познават. Не е идвала да помага на родителите си. М. живяла в апартамента с баща си, помагала му и се грижела за него. Свидетелката го е чувала да казва, че апартамента го дава на М., тъй като тя го гледала. Ремонт на апартамента направила М. след смъртта на баща си. Имало периоди, в които Г. живеел сам в апартамента, но М. се грижела за него, когато имал нужда. Последните 5-10 години М. живяла в апартамента с баща си. Свидетелят М. Г., живеещ в същия блок от 1992 г., познава Г. и М.. Знае, че Г. имал и друга дъщеря, но свидетелят никога не я е виждал. Имало периоди, в които Г. живеел сам в жилището, и периоди, в които и М. живеела там. В последната година постоянно я виждал в блока. Свидетелката Т. Н. познава и двете сестри, тъй като са роднини. В периода, в който се събирали на семейни мероприятия, М. живеела с Я. във вила около Е., а баща й живеел в апартамента в Т. Знае, че Н. винаги си е държала на своята част от апартамента. Отношенията между двете страни били добри до 2007 г., когато без предупреждение М. и баща й викнали Н. пред нотариус и поискали тя да се откаже от своята част. Н. била много обидена и се почувствала предадена. Баща им живеел в апартамента, а в последствие и М.. Свидетелят М. Н. си спомня, че през 2005 г. Г. живеел в апартамента със своята приятелка, М. не живеела там. Свидетелят е чувал, че след смъртта на майка й, на Н. се падала 1/6 ид.ч. от апартамента, но знае, че в последствие сестра й и баща й се опитали да я накарат да прехвърли тази си част на сестра си, или на нейния син. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи: Когато се твърди придобиване на собственост въз основа на давностно владение, следва да се докажат следните факти: основанието, на което се упражнява фактическата власт, срокът, в който е владян имотът и характерът на владението, което следва да е било спокойно, несмущавано и непрекъснато. Упражняваните владелчески действия, като елемент от придобивната давност, трябва да съдържат всички признаци на владението - фактическата власт трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително, с намерение да се свои вещта. Тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различните имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване и се преценяват конкретно. Съдът е заключил, на първо място, че по делото не може да се направи безсъмнен извод, че ищцата е живяла в процесния имот непрекъснато и постоянно, като по делото няма спор, че в апартамента постоянно е живял бащата на страните Г. Т.. Визирал е, че съгласно разясненията, съдържащи се в ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар. преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът-съвладелец се превръща в съсобственик-владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че съсобствеността първоначално е възникнала чрез наследяване, като след смъртта на общата наследодателка на страните Д. Т., настъпила на 28.04.1993 г., нейният съпруг е придобил 4/6 ид.ч. от процесния апартамент, а нейните дъщери - по 1/6 ид.ч. Посочил е, че липсва спор, че към този момент и до неговата смърт, настъпила на 19.09.2020 г., в апартамента е живял бащата на страните Г. Т., докато от събраните гласни доказателства не се установява ищцата да е живяла непрекъснато в имота в посочения от нея период на осъществявано фактическо владение. Намерил е, че от свидетелските показания се установява, че в определени периоди от време М. Т. е живяла в апартамента, а в други (продължителни) - на други места, като само е посещавала баща си. Заключил е, че по делото липсват каквито и да е доказателства, че ищцата е демонстрирала спрямо ответната страна намерението си за своене на процесните идеални части. В това отношение се е позовал на показанията на Л. Ж., според които бащата на М. не й разрешил да прави ремонти в апартамента докато е жив, както и на представените писмени доказателства досежно ремонта, извършен от ищцата, тъй като всички фактури са относими към закупуването на ел. уреди за вграждане и материали за ремонт, с дати най-рано от м. ноември 2020 г. Ето защо съдът е направил извод, че ищцата не е установила елементите на давностно владение, осъществявано лично от нея за периода от 11.05.2007 г. до 19.09.2020 г. По отношение на твърдението, че ищцата в този период е владяла процесната идеална част чрез своя баща, съдът е съобразил разпоредбата на чл. 82 ЗС, съгласно която владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си. По смисъла на цитираната разпоредба може да бъде присъединено само владение на праводател, т.е. само когато се установи наличие на основание за настъпване на правоприемство по отношение на владението. Посочил е, че в настоящия случай не е налице правна сделка за процесната 1/6 ид.ч., обективирана в нот. акт № 41/11.05.2007 г. Според изложеното в исковата молба, на което съответства и въпросният нотариален акт, праводателят на М. Т. й е прехвърлил собствеността само върху собствените си 4/6 ид.ч., като дори не й е предал владението, тъй като си е запазил правото да живее в апартамента пожизнено. Съдът е посочил, че не може да се приеме за доказано и твърдението, че починалият Г. Т. е владял с намерение за своене процесната 1/6 ид.ч. от апартамента, за да се направи извод, че ищцата е могла да присъедини това владение към своето, тъй като видно от нот. акт № 41/11.05.2007 г. той е прехвърлил на ищцата собствените си 4/6 ид.ч. от апартамента, т.е. липсват данни към 2007 г. той да се е смятал за собственик и на процесната 1/6 ид.ч. на друго основание. При тази хипотеза, за разлика от хипотезата на универсално правоприемство при наследяване, не може да се приеме, че е налице правоприемство и по отношение на субективния елемент на владението за останалата 1/6 ид.ч. Самият факт (установен и от свидетелските показания), че на датата на изповядване на нотариалната сделка ответницата е била поканена да прехвърли своята идеална част, означава, че към този момент правата в съсобствеността между страните са били безспорни. Може да се приеме, че след тази дата между страните е настъпил разрив в отношенията, но липсват доказателства по някакъв начин ищцата да е демонстрирала спрямо ответницата намерението си да владее целия имот за себе си. Недоказано остава и твърдението, че прехвърляйки собствените си 4/6 ид.ч. (при запазено право на ползване), считано от тази дата Г. Т. е започнал да владее само собствената на ответницата 1/6 ид.ч. от апартамента. Доказателства, че той е демонстрирал намерение за своене - чрез изрично уведомяване, или чрез действия, доведени до знанието на ответницата, по делото не са събрани. Ето защо липсва основание да се приеме, че той е осъществявал давностно владение (за себе си или за ищцата) върху процесната идеална част в периода от 11.05.2007 г. до 19.09.2020 г., което да може да се присъедини към владението на ищцата, осъществявано след тази дата. Окръжен съд – Варна е визирал и че само фактът, че ответницата не е посещавала имота често, не води до изгубване на собствеността от нейна страна, след като по делото не се установява осъществявано от ищцата явно, непрекъснато, спокойно и необезпокоявано владение на съсобствените на ответницата идеални части от апартамента. Приел е и че липсват доказателства М. Т. постоянно да е живяла в него, да се е грижела самостоятелно за него като за свой - да го е поддържала, да е извършвала ремонти в него, да го е декларирала (целия) в данъчната служба и да е заплащала данъците за целия имот, да е участвала в разходите, необходими за ремонта на общите части на сградата, в който се намира. След като не се установява ищцата да е осъществявала фактическата власт не само по отношение на своите идеални части, а да е завладяла целия имот с намерение да го свои, предявеният положителен установителен иск за собственост на основание чл. 79 ЗС, във вр. с чл. 124 ГПК се явява неоснователен. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на първо място, М. Т. се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, предвид необсъждането на събрани доказателства и на възражения във въззивната жалба и явна необоснованост. На второ място, формулира въпроса: Дължи ли съдът да формира мотиви по всички възражения във въззивната жалба и да обсъди всяко едно от тях отделно и да заяви защо ги приема за основателни или не. Счита, че по този въпрос въззивното решение противоречи на приетото в практиката на ВКС, обективирана в: решение № 133/23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г., IV г. о., решение № 127/21.05.2019 г. по гр. д. № 1881/2018 г., ІV г. о., решение № 170/29.11.2018 г. по гр. д. № 3957/2017 г., ІІІ г. о., определение № 559/9.10.2019 г. по т. д. № 3217/2018 г., II т. о., решение № 248/7.01.2020 г. по гр. д. № 4193/2018 г., ІV г. о., решение № 183/21.11.2018 г. по т. д. № 542/2018 г., І т. о., ППВС № 1/13.07.1953 г. – т. 7, 8, 9, ППВС № 2/1967 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – т. 10. На трето място, в изложението е визиран въпросът: Следва ли съдът, при формиране на своето вътрешно убеждение - при изготвяне на мотивите си - да обсъжда всяко събрано доказателство (доказателствено средство) и то в неговата цялост или е възможно да обсъди само избрани от него доказателства (доказателствени средства), съответно само част от тях, и така да формира извод за съществуването или не на определен юридически факт. По този въпрос се сочи противоречие с: решение № 248/7.01.2020 г. по гр. д. № 4193/2018 г.на ВКС, ІV г. о., решение № 146/13.06.2018 г. по гр. д. № 278/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 104/9.10.2019 г. по гр. д. № 625/2019 г. на ВКС, ІІ г. о. На четвърто място, в изложението се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса: Когато във въззивната жалба има оплакване за нарушение на чл. 146 от ГПК - че съдът не е дал указания за начина на разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, процесуалното бездействие на страната пред първата инстанция има ли за последица преклудиране на правото да го извърши пред въззивната инстанция, в противоречие с практиката на ВКС, в частност - с решение № 6/19.04.2019 г. по гр. д. № 1714/2018 г., IV г. о. На пето място, жалбоподателката визира въпроса: При наличие на заявени с въззивната жалба оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция относно доклада, следва ли въззивният съд да даде указания относно разпределение на доказателствената тежест относно факти, които сам е приел, че не са доказани от жалбоподателя впоследствие, като решен в противоречие с приетото в практиката на ВКС (решение № 144/9.08.2016 г. по гр. д. № 566/2016 г., І г. о., решение № 123/29.10.2018 г. по гр. д. № 3357/2017 г., ІІ г. о., решение № 22/30.03.2020 г. по т. д. № 110/2019 г., І т. о., ТР № 1/9.12.2013 г., решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г., ІІ г. о.). На последно място, в изложението към касационната жалба се твърди, че Окръжен съд – Варна се е произнесъл по въпроса: Когато са налице противоречиви показания или непълни показания на свидетели, които не установяват с категоричност заявените от страната твърдения и те подлежат на установяване със свидетели, допустимо ли е да бъдат допуснати нови свидетели, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 165/18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г., ІV г. о. От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Соченото от жалбоподателката не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, а на чл. 281, т. 3 ГПК. По формулираните първи и втори въпроси от изложението е съобразена задължителната практика на ВКС, както и практиката по чл. 290 ГПК на ВКС (включително визираната от М. Т.), според която въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено от въззивния съд, който е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви и е направил съответните правни изводи. Следващите два въпроса са формулирани изцяло с оглед защитната теза на жалбоподателката, че първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти с доклада по чл. 146 ГПК. Тази теза не се подкрепя от материалите по делото, доколкото Районен съд – Варна ясно е посочил, че в тежест на М. Т. е да докаже изтекла в нейна полза придобивна давност чрез упражнена фактическа власт върху имота повече от 10 години (в периода, посочен от ищцата), както да докаже и основанието, на което се основава фактическата власт и че владението е било непрекъснато и необезпокоявано. Тези указания съответстват на изискванията на ГПК, като относно визираните факти на Т. са допуснати писмени и гласни доказателства. Следователно така формулираните въпроси са ирелевантни и по тях не следва да се допуска касационно обжалване. Относно последния въпрос от изложението не се констатира соченото противоречие с решение № 165/18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г. на ВКС, ІV г. о. Това е така, защото с последното обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос дали е допустимо изслушване на свидетели от въззивния съд, ако районният съд е отказал да ги допусне при условията на чл. 159, ал. 2 ГПК, а впоследствие е счел събраните свидетелски показания за недостатъчни за установяване на твърденията на страната. Прието е, съдът може да допусне само някои от поисканите от страната няколко свидетели, но трябва да допусне до разпит и недопуснатите такива, ако вече разпитаните не са установили обстоятелствата, за които са били посочени. Визирал е, че когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом страната е поискала това с въззивната жалба. В този случай не се касае за несвоевременно ангажиране на доказателства по вина на страната, а за своевременно поискани доказателства, които не са допуснати поради процесуални нарушения на съда. В тази хипотеза събирането на доказателствата пред въззивния съд е допустимо. В настоящия казус не е налице горната хипотеза, тъй като М. Т. е поискала двама свидетели и толкова са й били допуснати и разпитани от първоинстанционния съд; по гр. д. № 1008/2013 г. ВКС, ІV г. о. се произнесъл по въпрос, различен от формулирания в изложението към касационната жалба на Т.. Не е налице, следователно, соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответницата по касационната жалба има право на разноски за един адвокат пред ВКС в размер на 500 лв. В този смисъл неоснователно е искането й за разноски в размер на 1000 лв., съгласно два представени договора с двама адвокати, всеки за по 500 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,