Определение № 658 от 12.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1771/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 109/22.01.2024 г. по в. гр. д. № 2073/2023 г. Пловдивският окръжен съд е потвърдил решение № 2694/13.06.2023 г. по гр. д. № 12762/2022 г. на Пловдивския районен съд, с което Община- Пловдив е осъдена на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на В. Р. А. сумата 8 615.69 лева - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на собствения на ищеца лек автомобил „БМВ 520 И“ рег. [рег.номер на МПС], вследствие на падане на дърво върху автомобила на 17.07.2022 г., и сумата 400 лева - обезщетение за неимуществени вреди - притеснение от случилия се на 17.07.2022 г. инцидент, ведно със ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на задължението.

Въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на автомобила, който на 17.07.2022 г. бил паркиран на адрес: [населено място], [улица]. На посочената дата в сектор СОД било получено съобщение за настъпило произшествие и необходимост от техническа помощ за отстраняване на опасни предмети - „дърво върху леки автомобили“. За отстраняване на последствията от произшествието в 13.50 ч. отишли три автомобила със служители на ГДПБЗН, които отстранили дървото и се завърнали в 17.05 ч. Според св. Г. - очевидец на последиците от инцидента, върху автомобила бил паднал „дебел клон“ от дървото, което било „като чатал“, и едната му страна била паднала. В деня след инцидента нарочна комисия при Община - Пловдив, район С., извършила санитарна експертиза чрез оглед на находящото се на тротоара дърво от вида „американски ясен“ и установила, че „след пречупване на 1/2 част от короната на дървото, останалата 1/2 част е разбалансирана и с наклон на тежестта към пътното платно, поради което е предложила изкореняване на цялото дърво с оглед избягване на евентуални бъдещи инциденти с граждани. Въззивният съд е приел, че независимо от различията в описанията в приетите доказателства, несъмнено става ясно, че върху автомобила на ищеца е паднала част от дърво, която е била толкова голяма, че отстраняването й е извършено със сили и средства на РСПБЗН в продължение на три часа, при което заключил, че твърденият от ищеца инцидент следва да се приеме за установен.

Прието е, че съгласно техническата експертиза в резултат на инцидента са причинени механични увреди - деформации и посукване на таван и лява страна на автомобила, промени в геометричния профил на предна лява и на предна дясна врата, счупване на обзорно стъкло, задирания и наранявания по предна част и лява страна. Отстраняването на повредите и подмяната на увредените части е технически възможно и необходимите за това средства възлизат на 8 615.69 лв.

С оглед изложеното въззивният съд е приел за установени предпоставките за основателност на предявения иск за обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди - противоправно бездействие, вреда и причинна връзка, тъй като при изпълнение на възложената им работа по поддържане на зелената растителност, служители на ответната община са допуснали наличие на дърво, застрашаващо сигурността на гражданите и безопасността на движението, като в резултат от падането на част от короната на дървото автомобилът на ищеца е претърпял механични повреди, за чието отстраняване е необходимо извършване на ремонт, и инцидентът не би настъпил, ако дървото е било подрязано или премахнато при полагане на дължимата грижа.

Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за основателност и на иска за обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. При узнаване за инцидента и при непосредственото възприемане на последиците от него ищецът е изпитал негативни емоции- притеснение и страх, тревога. Впоследствие е търпял дискомфорт и неудобства, свързани с отнемане на възможността да ползва автомобила, финансови неудобства, свързани с липсата на средства за ремонт. Съобразно с така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение, отговарящо най-пълно и адекватно на вида и интензитета на причинените на ищеца болки и страдания, следва да се определи в размер на 400 лв.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подал ответникът, който се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК с оплаквания, насочени към размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди. Според касатора въззивният съд не е обсъдил всички доказателства, възражения и доводи в тяхната съвкупност, поради което е достигнал до неправилен извод по съществото на спора и не е съобразил, че при наличие на тотална щета възстановяването на увредения автомобил не е икономически целесъобразно, от което следва, че ремонтно-възстановителни работи не следва да бъдат извършвани. Искането е размерът на обезщетението за имуществени вреди да бъде намален до 2 933 лева при вариант предаване на останките на автомобила на автоморга, евентуално - до 3 443 лева при вариант предаване на останките на автомобила за скрап.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество при проверката по чл. 269 ГПК в рамките на оплакванията, наведени от страната, да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди всички допустими и относими доказателства и отговори на всички доводи и възражения на страните.

Въпросът е обоснован с довода на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по възраженията в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, че е налице конструктивно и икономически тотална щета, и не е обсъдил предложените от вещото лице варианти за присъждане на обезщетение при нейното наличие, поради което въззивното решение противоречи на следната практика на ВКС: решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ-ро т. о., решение № 186/01.02.2019 г. по гр. д. № 4922/2017 г. на ІІІ-то г. о., решение № 310/08.01.2019 г. по гр. д. № 915/2018 г. на ІV-то г. о., решение № 17/06.03.2015 г. по гр. д. № 3174/2014 г. на ІV-то г. о., решение № 76/12.06.2012 г. по т. д. № 377/2011 г. на ІІ-ро т. о., решение № 170/06.01.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на ІV-то г. о., решение № 46/31.05.2021 г. по гр. д. № 1561/2020 г. на ІV-то г. о., и решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на І-во т. о. - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Задължен ли е въззивният съд да приложи принципа, че когато при тотална щета увреденото имущество има и остатъчна стойност - запазени части на автомобила, от действителната стойност на щетата следва да се приспадне стойността на запазените части, които съставляват имуществена облага за застрахования.

Според касатора по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 165/24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., и определение № 92/20.02.2014 г. по т. д. № 2662/2013 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., в които е прието, че когато при тотална щета увреденото имущество има и остатъчна стойност - запазени части на автомобила, от действителната стойност на вещта следва да се приспадне стойността на запазените части, които съставляват имуществена облага за застрахования; в противен случай наред с обезщетението, с което застрахованият ще се постави в имущественото състояние преди настъпване на инцидента, той би получил и имуществена полза, с което ще се наруши принципът обезщетението да доведе до изравняване на имущественото състояние в сравнение с това преди увреждането.

От ответника по касация - ищец по делото, е получен писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Както последователно се приема в практиката на ВКС, която касаторът е посочил в подкрепа на поставения първи правен въпрос, въззивният съд е задължен да се произнесе по спорния предмет на делото, като изложи свои мотиви относно релевантните за спора факти, след като прецени в тяхната съвкупност всички относими доказателства и отговори на всички наведени от страните доводи и възражения по свое вътрешно убеждение, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Неизпълнението на това задължение съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК.

Видно от мотивите към решението, въззивният съд е обсъдил всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, подложил е на преценка всички събрани по делото доказателства, а така също е изложил съображения по всички относими възражения и доводи, противопоставени от ответника /сега касатор/ в защитата по същество срещу предявените искове, в резултат на което е достигнал до правния извод, че елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД са доказани в конкретния случай. Възраженията, които касаторът твърди, че не са обсъдени, са относими съм поддържаната от него теза, въведена с отговора на исковата молба и изложена и във въззивната жалба, че възстановяването на автомобила е икономически нецелесъобразно както с нови части, така и с части втора употреба, тъй като стойността на разходите за необходимия ремонт надвишава 70 на сто от действителната стойност на вещта, поради което се следва обезщетение, определено като тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ. Действително, това възражение не е обсъдено от съда в двете инстанции, но с това не е допуснато противоречие с практиката на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос, тъй като самото то е неотносимо към отношенията между причинител на вреда и пострадал от увреждането. Съобразявайки заключението на автотехническата експертиза, въззивният съд е приел, че отстраняването на повредите и подмяната на увредените части на моторното превозно средство е технически възможно, а възстановяването на щетите в пълния им и действителен размер е съобразено с правното основание на заявената претенция - непозволено увреждане, при което деликвентът има законовото задължение да поправи виновно причинените вреди в действителния им размер (чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Ответникът, който непозволено е нанесъл вреда, не може да иска определянето на размера на вредата по правилата за обезщетяване при застрахователни правоотношения, тъй като в случай като разглеждания те са неприложими (в този смисъл решение № 2038/08.05.1980 г. по гр. д. № 659/1980 г. на ВС, I-во г. о.). Ето защо съдебните актове, на които касаторът се позовава при поставянето на втория правен въпрос, не могат да послужат като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, ответникът по касация, заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева по договор за правна помощ от 28.03.2024 г., има право на разноски по водене на делото във Върховния касационен съд. Предвид възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено в касационната жалба, което настоящият състав намира за основателно, и съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, същите следва да бъдат присъдени в размер на 1 200 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.