Определение № 364 от 29.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4142/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Х. Б., чрез процесуалния му представител адв. Н. Н., срещу въззивно решение № 261814/31.05.2022 г., постановено по гр. д. № 5819/2020 г. на Софийския градски съд, в частта по предявения от И. И. С. срещу касатора иск с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР първоначална редакция, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

В касационната жалба се твърди, че постановеното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 евентуално по т. 3 ГПК.

Другите страни по спора не са взели становище по касационната жалба на Х. Б. в срока по чл. 287 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

С първоинстанционно решение № 63129/12.03.2019 г., по гр. д. № 42390/2015 г. на Софийския районен съд /СРС/ е отхвърлен предявеният от И. И. С. срещу О. И. Н., С. Г. П. и Х. Х. Б. иск с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР първоначална редакция, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР, за признаване за установено, че И. И. С. е собственик на имот с площ от 378 кв.м., реална част от недвижим имот с идентификатор * съгласно КККР, одобрени със заповед № РД-18-51/15.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, която реална част е защрихована в червен цвят на скицата на л. 157 от делото, инкорпорирана в заключението на вещото лице по повторната СТЕ и заключена между точки 9-10-14-15-9, и която скица представлява неразделна част от решението, и на имот с площ от 96 кв. м, реална част от реална част от недвижим имот с идентификатор * съгласно КККР, одобрени със заповед № РД-18-51/15.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, която реална част е защрихована в червен цвят на скицата на л. 157 от делото, инкорпорирана в заключението на вещото лице по повторната СТЕ и заключена между точки 8-9-15-16-8, и която скица представлява неразделна част от решението.

По въззивна жалба на ищеца И. С., въззивният съд, с решение № 261814/31.05.2022 г. по гр. д. № 5819/2020 г. на Софийски градски съд /СГС/, е обезсилил първоинстанционното решение като недопустимо и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Въззивният съд е приел, че с оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Ищцата е изложила твърдения, че по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 14/16.11.1983 г., том ХХХ, дело № 47/1983 г. е собственик на недвижим имот с площ от 654 кв. м, с пл. № * по действащия план на м. „Овча купел - Тресулите“. Със заповед № РД-09-199 от 13.03.1995 г. е одобрен частичен ЗРКП за кв. 8, поправен със заповед № РД-09-331/18.11.2009 г., в който собственият й имот е нанесен с пл. № *. Със заповед № РД-18-51/15.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК са одобрени КККР на район „Овча купел“, като в кадастралната карта имотът на ищцата е нанесен с идентификатор *. Същият неправилно бил нанесен с площ от 192 кв. м, като част с площ от 378 кв.м била нанесена като част от поземлен имот с идентификатор * (собственост на ответниците О. Н. и С. П.), а част с площ от 96 кв.м – като част от поземлен имот с идентификатор *** (собственост на ответника Х. Б.). Въззивният съд е посочил, че исковата молба е нередовна, тъй като в петитума й е заявено искане за установяване правото на собственост на ищцата към минал момент, която нередовност не е отстранена. Установил е, че ответницата О. Н. е починала на 10.11.2017 г., преди даване ход на устните състезания в първата инстанция в съдебно заседание на 12.12.2018 г., а наследниците й са конституирани по реда на чл. 227 ГПК едва в хода на въззивното производство с определение от 27.07.2020 г. Доколкото в случая първоинстанционното решение е постановено при липсата на надлежна страна, същото е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване, и делото в тази част следва да се върне за ново разглеждане с участие на надлежните страни в процеса –наследниците й, конституиране по реда на чл. 227 ГПК, като се повторят извършените след смъртта на починалата страна процесуални действия с тяхно участие. По отношение на субективно съединени искове срещу останалите ответници - С. П. и Х. Б. - е посочено, че когато съдът е сезиран със съединени искове за общо разглеждане в едно производство, дължи произнасяне с общо решение по тях, независимо дали е налице или не другарство между ищци или ответници, задължително или не, и ако в настоящия случай решението на въззивния съд в частта, с която решението се обезсилва, не се обжалва и влезе в сила, а в другата част, с която съдът се произнесе по същество на спора, се обжалва, делото ще следва да се изпрати на две съдилища, респ. ако се изпрати за разглеждане на касационната жалба, това ще препятства връщането му на районния съд. На следващо място е посочено, че при иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР ответниците, в чиито съседни имоти се твърди неправилно да са нанесени части от имота на ищеца, са задължителни необходими другари, доколкото се касае за един имот, който се твърди да е неправилно нанесен в кадастралната карта. Поради това въззивният съд е приел, че атакуваното решение следва да бъде обезсилено изцяло като постановено по отношение на неправосубектна страна, а делото – върнато на районния съд за ново разглеждане от друг състав, като при новото разглеждане следва да се повторят всички процесуални действия, извършени след 10.11.2017 г., с участието на правоприемниците на починалата ответница О. Н., както и да бъде отстранена констатираната нередовност на исковата молба-противоречие между обстоятелствена част и петитум: твърдение на ищцата, че е собственик на поземлен имот, части от който са неправилно заснети като части от съседни имоти на ответниците, и петитум да се признае за установено по отношение на ответниците, че е била собственик на тези реални части към минал момент.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора част, се поддържа по следните въпроси: 1. Когато е заведен иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР с твърдението, че реални части от различни недвижими имоти неправилно не са включени в имота на ищеца, необходими другари помежду си ли са в производството ответниците, които са самостоятелни собственици на различни недвижими имоти, частите от които не са включени в имота на ищеца ? - в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото сочената в изложението към този въпрос съдебна практика на ВКС не давала отговор точно на така поставения въпрос;

2. Когато е заведен иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР с твърдението, че реални части от различни недвижими имоти неправилно не са включени в имота на ищеца, задължителни другари помежду си ли са в производството ответниците, които са самостоятелни собственици на различни недвижими имоти, частите от които се твърди, че трябва да бъдат включени в имота на ищеца ? - в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречие с решение № 73/6.10.2020 г. по гр.д.№ 3789/2019 г. на ВКС, алтернативно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, ако посоченото друго решение на ВКС се счете за неотносимо.

Поставените от касатора два въпроса са обусловили изводите на въззивния съд, поради което се явяват относими към изхода на настоящия правен спор и с оглед правомощията на касационния съд по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да бъдат обобщени до въпроса: Налице ли е другарство и ако да, какъв е вида на това другарство, между ответници по иск по чл.54, ал.2 ЗКИР, които ответници са поотделно собственици на различни недвижими имоти, части от които различни недвижими имоти ищецът твърди, че са негова собственост и са неправилно включени в границите на имотите на ответниците по кадастралната карта? В приложената от касатора практика на ВКС не се дава изричен отговор на този въпрос, поради което касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изцяло, защото без отговор на въпроса не може да се прецени обхвата на касационното обжалване.

Касаторът следва да заплати държавна такса на ВКС по разглеждане на касационната жалба в размер на 66,34лв.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК