Определение № 2389 от 07.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2951/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от И. Т. И., чрез адв. Р. М., срещу определение № 1124 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 4887/2022 г., по описа на ВКС, Трето г.о., с което е оставена без разглеждане касационна жалба вх. № 27726/23.11.2022 г. на И. Т. И., чрез адв. Р. М., срещу решение № 1284 от 24.10.2022 г. по в. гр. д. № 2672/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което е отменено изцяло решение № 262373 от 26.07.2021 г. по гр. д. № 5125/2020 г. на Районен съд – Варна и са отхвърлени предявените от И. Т. И., главен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 576 и чл. 579, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на договор за дарение на идеална част от недвижим имот от 15.12.2017 г. и евентуалният такъв с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗЗД за унищожаване на същия договор и е прекратено производството по гр. дело № 4887/2022 г. по описа на ВКС, Трето г.о. С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Навеждат се доводи, че предходният състав на ВКС е приел иска единствено като облигационен, но не е отчел и не се е съобразил с изключението, дадено в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, касаещо решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Сочи се още, че исковата молба пред първоинстанционния съд е подадена на основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Искането е за отмяна на определението и допускане на касационната жалба до разглеждане. Ответникът Ж. Т. И., чрез адв. Б. Д., взема становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, преграждащо развитието на делото, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество е неоснователна. С атакуваното определение съставът на ВКС е приел, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл. 283 ГПК, но е процесуално недопустима, тъй като е подадена срещу въззивно решение, което не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Съобразил е, че чл. 280, ал. 2 ГПК предвижда, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. по граждански дела. Установил е още, че преценката дали въззивното решение подлежи на касационно обжалване се извършва с оглед цената на иска към датата на завеждане на исковата молба. При тези съображения, предишният състав на ВКС е намерил, че в случая са предявени облигационни искове за недействителност на 1/2 идеална част от договор за дарение: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 576 и чл. 579, ал. 2 ГПК, и евентуален иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗЗД. Установено е, че цената на исковете се определя съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, а когато една от насрещните престации по договора съставлява права върху недвижима вещ, стойността на договора се определя от данъчната оценка на вещното право и ако няма такава – от пазарната цена на правото, т.е. размерът на цената на иска се определя при условията на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК. Съдът е констатирал, че в случая с всеки от предявените искове се атакува 1/2 идеална част от собствеността върху недвижим имот /видно от направените в първоинстанционното производство от ищеца уточнения с допълнителни молби от 09.07.2020 г., от 29.07.2020 г. и от 17.08.2020 г./. Приел е, че данъчната оценка на 1/4 идеална част от имота, предмет на сделките, е 3119,10 лв. /съгласно удостоверение за данъчна оценка от 28.02.2020 г. /л.9/ и посоченото от ищеца/. В тази връзка предходният състав е формирал извод, че достъп до касация по тези искови претенции е изключен поради предвиденото ограничение. С оглед изложеното, касационната жалба е оставена без разглеждане, а производството пред ВКС е прекратено. Определението е правилно. Съображенията за това са следните: Чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК предвижда критерий – установен минимален праг на цена на иска от 5000 лева, който изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Разпоредбата е императивна и съгласно нея не подлежат на касационно обжалване решения на въззивния съд по граждански дела, с цена на иска под 5000 лева. С оглед данните по делото в процесния случай цената на всеки от предявените два иска – главен иск по чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 576 и чл. 579, ал. 2 ГПК и евентуален по чл. 31, ал. 2 ЗЗД, е под този минимален праг, което е обосновало и извода на съда за недопустимост на касационното обжалване. Неоснователни са изложените в частната жалба доводи за това, че предходният състав на ВКС не се е съобразил с изключенията по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Жалбоподателят неправилно се позовава на изключението, доколкото то касае исковете за собственост и други вещни права и съединените искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая съдът се е произнесъл по иск с цена под 5000 лв. и с правно основание чл. 26 ал. 2, пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 576 и чл. 579, ал. 2 ГПК за главния иск и чл. 31, ал. 2 ЗЗД за евентуалния такъв, които безспорно не са вещни, като същите не са съединени с петиторен иск. Също така неотносими към процесния случай са наведените от жалбоподателя доводи и теоретични постановки досежно установителния иск за собственост, доколкото в производството такъв иск не е предявяван. Предвид изхода разноски за жалбоподателя не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер 500 лв.