Определение № 2222 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4142/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Каприджемини Хаус“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], срещу Решение № 699/26.05.2023 г. по в. гр. д. № 1794/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 02.03.2022 г. по гр. д. № 8373/2021 г. по описа на СГС, 19 състав, с което касаторът е осъден да заплати на основание чл. 93, ал. 2 от ЗЗД на В. И. И., ЕГН: [ЕГН], сумата от 29 924, 20 лв., представляваща задатък по предварителен договор от 25.06.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.07.2021 г., до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът счита, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд отказал да допусне разпит на свидетели за установяване изменението на сключения между страните писмен предварителен договор. Поддържа, че в нарушение на материалния закон апелативния съд признал на платената от ищеца сума качеството на задатък. Искането е за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдение решението да е очевидно неправилно.

Ответникът по касационната жалба В. И. И. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и а 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните били обвързани от валидно сключен на 25.06.2020 г. предварителен договор за продажба на къща, която касаторът се задължил да изгради до степен на завършеност съгласно одобрени архитектурни книжа, отговаряща на изискванията за снабдяване с удостоверение за ползване, в ПИ с идентификатор 14831.6508.218 по кадастралната карта на [населено място], и заедно с двор от 190 кв. м. да прехвърли на В. И. И. правото на собственост върху тях в срока по член 2 (1.) – до 30 работни дни от датата на предоставяне на разрешение за ползване, срещу цена в размер от 153 000 евро, част от която в размер от 15 300 евро- задатък (капаро) купувачът се задължил да преведе по банкова сметка на продавача до 6.07.2020 година. На 30.06.2020 г. купувачът И. заплатил левовата равностойност на капарото от 15 300 евро – 29 924, 20 лева. Страните уговорили междинни срокове за достигане на съответните нива на завършеност съгласно член 6.(2) – до края на месец юли 2020 г. – етап груб строеж с акт 14; до края на месец януари 2021 г. – на етап установяване на годността за приемане на строежа с акт 15, и до края на месец април 2021 – на етап на годност за ползване с акт 16. За доказано въззивният съд приел, че касаторът не изпълнил задълженията си по член 6, ал. 2 от договора, свързани със строителството на сградата. С уведомление, изпратено по електронна поща на 14.06.2021 г. на посочения в договора негов електронен адрес, съдоговорителят му го уведомил, че разваля договора поради неизпълнение на задълженията по член 6, ал. 2 и член 2, ал. 1, ако в дадения десетдневен срок не изпълни задължението за прехвърляне на имота с изградена в него сграда, като заявил искане за връщане на дадения задатък в двоен размер. На 17.06.2021 г. касаторът наредил сумата от 29 924, 20 лева по сметка на купувача при посочено основание - „връщане на капаро“.

Въззивният съд приел, че според уговореното в член 4.1 от договора страните придали на заплатеното от купувача след сключване на договора значение на капаро, задатък. Посочването, че внасянето на задатъка е условие за влизане в сила на договора, подчертавал според апелативния съд потвърдителната функция на задатъка по член 93, ал. 1 от ЗЗД. Ето защо при липса на други специални уговорки приложим бил законовият режим, според който задатъкът изпълнявал и обезщетителна функция. В член 10.3 и член 10.4 страните уредили право на всяка от тях да се откаже от сключването на „покупката“, респ. „продажбата“, в който случай купувачът губел платеното от него до момента на отказа, а продавачът следвало да върне на купувача на платеното до момента „с неустойка в размер на 10 % на годишна база“. Тези клаузи според апелативния съд предвиждали право на всяка от страните на отказ от сключването на окончателния договор по субективно решение, но не изключвали упражняването на правото на отказ от договора по правилата на задатъка по член 93 от ЗЗД.

Предвид безспорно установеното неизпълнение на задълженията на получилия задатъка касатор в полза на ответника по касация като изправна страна по договора въззивният съд приел, че е възникнало правото да се откаже от договора, което право той упражнил с писменото изявление. Апелативният съд приел, че, считано от 25.06.2021 г., договорът бил прекратен. За недоказана въззивният съд приел тезата на касатора, че договорът бил прекратен по взаимно съгласие преди 25.06.2021 г., позовавайки се при произнасяне по доказателствените искания на касатора на забраната по чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК. Правото на ищеца да получи двойния размер на задатъка апелативният съд приел за възникнало на 25.06.2021 година. След като касаторът върнал половината от дължимия двоен размер на задатъка, вземането за задатък съществувало в претендирания размер от 29 924.20 лева.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Допустими ли са свидетелски показания за доказване действителната воля на страните при сключване на договор при спор относно тълкуването му при условията на чл. 165, ал. 2 ГПК ?“;

2. „В случай, че в договор има специална норма, която е в противоречие с нормата на чл. 93 ЗЗД по отношение отговорността на страните при разваляне на договора, прилага ли се уговорката между страните приоритетно с оглед свободата на договаряне?“.

Касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Нито един от поставените въпроси не е обуславящ за изхода на спора. Формулираният въпрос по пункт първи е по приложението на чл. 165, ал. 2 ГПК, съгласно който с видетелски показания се допускат и когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, и то ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд не се е позовал на разпоредбата на чл. 165, ал. 2 от ГПК, тъй като в срока по чл. 131 ГПК, а и в течение на целия процес, ответникът по иска, касатор в настоящото производство, на привидност на договора или отделни негови клаузи не се е позовал.

Вторият от въпросите също не отговаря на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. Видно от мотивите към обжалваното решение, извод за противоречие на договорна клауза с нормата на чл. 93 ЗЗД не е обоснован. Нещо повече – апелативният съд е разграничил изрично хипотезите на договорна отговорност при отказ от съглашението (право на едностранно прекратяване договора, включително и след като е започнало изпълнението му) и разваляне на облигационната връзка между страните поради неизпълнение на поети задължения от неизправната по договора страна.

Поради отсъствие на общото основание за допускане касационно обжалване и по двата поставени от касатора въпроси не следва да се изследва налице ли е допълнително соченото основание.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, на която касаторът бланкетно се е позовал. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в доказания размер от 2 300 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение